212978 | 16 окт. 2020 | 12:48

Семейна история разказва, че пръстенът на ръката на Ирина, върху който имало брилянт е даден от баща ù на Симеон Стойчев, близък съсед, за да го предаде на момичето му

В живота на големите мъже винаги има по една жена, която е вяра, надежда и упование. В живота на белочерковския учител, поет, читалищен деец, революционер и патриот Бачо Киро те са две – неговата майка Цона и любимата му дъщеря Ирина.

Семейна история разказва, че пръстенът на ръката на Ирина, върху който имало брилянт е даден от баща ù на Симеон Стойчев, близък съсед, за да го предаде на момичето му. Това става точно в момента, когато го заловили след предателство в колиба на бахчата близо до Бяла Черква. Няколко дни преди това той се е спасил по чудо след тежките боеве на Дряновския манастир.

Щом Ирина научила какво се е случило, изтичала бързо до реката. Бачо Киро тъкмо излизал от зелените бостани и бил вече далеч. Помятал за сбогом. Тогава Теодосий, един от синовете му и дъщеря му влизат в колибата, в която се е укривал. Намират прощалните му думи надраскани с въглен на греда.

„Сбогом, мили чеда и приятели! Аз днес се разделям за вечно от вас и ставам жертва на народа си. Недейте скърби за мене, защото аз си изпълнявам длъжността, но скърбя аз, че не умирам с нож в ръка, а предаден и с мъчителска смърт. Предаден съм от моите приятели, но ги прощавам, защото не знаят какво те правят. 16 май 1876, Бяла Черква“.

Отново любимата Ирина носи на баща си в затвора във В. Търново бялата риза, с която той тръгва по главната улица, за да стигне до Баждарлъка, където се издига бесилото му. Двамата успяват да разменят по няколко думи за утеха, да се докоснат за миг с ръце, въпреки веригите, които са оковали Бачо Киро. Той дава последния си бащин благослов. Момичето му е изблъскано от заптиите. Всичко, което се знае за тъжния 28 май - денят на обесването му е оскъдно. Какво точно са си казали бащата и дъщерята - времето е заличило. Ирина единствена от семейството го вижда за последен път.

Сигурно е, че към втората си дъщеря той има истинска слабост. Една от малкото нейни снимки стигнали до нас, където е фотографирана със съпруга си се вижда, че е унаследила черните очи на баща си, както и неговия сериозен поглед. В лицето ù се чете силата на духа и характера. Дали заради семейното нещастие с мъжа ù или заради друго, по лицето ù няма и следа от усмивка. Любовта към познанието ù дава отново Бачо Киро, който въвежда в школото взаимоучителната метода, таблиците за обучение и „Рибния буквар“. Ирина е безстрашна като самия свой баща, за което свидетелства нейната сестра.

Но съдбата не я пощадява. Земните ù дни са тъжни, дори трагични и за тях се знае малко. Името ù остава в сянката на историята.

След като Бачо Киро минава под венчило през 1853 г. с Никула Даскалица, както са наричали съпругата му в Бяла Черква, се ражда първородната му рожба Марийка. Четири години след сватбата на света се появява и Иринка. Не се знае със сигурност къде е родена – или в Бяла Черква или в Мусина. После идват и другите му три деца. За всички три дъщери и двама сина той мечтае да бъдат добри хора и „верни граждани на отечеството си“. И петтимата му наследници през целия си живот следват бащиния завет.

Майката на Ирина е болнава, трудно се справя с домакинството и децата. Момичето расте повече около баща си, който отрано възпитава в нея любовта към свободата.

Първите стъпки в образованието си тя получава във взаимното светско училище в Бяла Черква. Бачо Киро го създава по подобие на Габровското и то е първото от подобен род в Северозападния край на Търновско. В школото учат повече момчета и само 40 момичета, между които Марийка и Ирина. По собствен пример даскал Киро насърчавал селяните да изпращат на училище и своите момичета, за да станат добри майки и да служат на Отечеството си.

През тези години Бачо Киро дава идея за самостоятелно девическо училище, подкрепят го и селяните на Бяла Черква. Започва строежът на сградата. Даскалът решава да изпрати дъщеря си в Априловската гимназия в Габрово, за да се изучи и сама да преподава в новото училище. Тя завършва успешно през 1874 г. Стар документ ни разкрива какви харчове е имал за нея баща ù. „…За Свещенна история – 6. 20, за Бащин язик – 3. 20, за книги и мастило – 3. 20, за табла и за калеми – 1. 20, за 2 кърпи за глава – 6, за гребен давам – 2, харчлък ù давам – 8, на Ангела давам харча – 20. До сега на април до 24 ден - 51“ Това е сумата на грошовете, които грижовния баща харчи за щерка си. За обучението на Ирина в Габрово черковно-училищната община също се бръква в кесията при условие, че след като се изучи, тя стане учителка в Бяла Черква.

Осемнадесетгодишното момиче се завръща в селото и става единствената жена, която преподава в Девическото училище редом с баща си.

По това време Бачо Киро другарува по учителски и революционни дела с Тодор Лефтеров, който е даскал в съседното село Михалци. Лефтеров често посещава Девическото училище в Бяла Черква, където се запознава с Ирина. И както често става между тях пламва искрата на любовта. Той е търновец, завършил търговското си образование в Лондон. Изтънчен мъж, с обноски, къдрави коси и бакенбарди. Легендата в селото твърди, че двамата влюбени дори се сгодили и Бачо Киро дава благословията си. Но идва съдбоносната 1876 година. Много села от Северозападния край на Търновско се готвят за въстание. Сред подготвящите въстанието е и учителят от Бяла Черква. Той посвещава дъщеря си Ирина в тайната на местния комитет и ù дава заръки за революционните дела, които трябва да свърши в Търново. Момичето следва бащините поръчения и не се отклонява за миг от завета му. Ушива зеленото знаме на четата и извезва лъва. Разказват, че Ирина криела в писана ракла въстанически дрехи. Когато по-късно лежала болна от туберкулоза сама се окайвала: „Защо не умрях в боя, а тук като куче“.

След като изработва знамето го предава на Тодор Лефтеров. Той трябвало да го съхранява до съдбоносния час. И този час идва на 20 април 1876 г. Четата на поп Харитон и Бачо Киро девет денонощия се бият в Дряновския манастир срещу Фазлъ паша, който се славел с голямата си жестокост. Той отива там с артелерийска част и два круповски топа. 

По някое време в манастира се появява Райко Палето от село Долни Поповци с писмо от дряновските чорбаджии, които молят четата „…Не струвайте манастира зян. По-добре ще направите, ако се предадете. Пред вас ще вървят калугерите, а след тях вие, и така ще си отидете всички по къщите, без никой да ви закача. Всички ще бъдат свободни и опростени от пашата“.

Бачо Киро връща отговор до чорбаджиите: „Не можем да послушаме вашите съвети, но преди всичко заповядайте да дойдете лично да се разговорим с вас и турците, да си изкажем желанията, за да видите вие и турците за какво сме нарамили пушки и сме се опълчили срещу царя си“. Под писмото се подписват Бачо Киро и всички въстаници, между които Тодор Лефтеров, любимият на Ирина. Той е заловен и съсечен по заповед на Фазлъ паша при последната битка на 8 май в Дряновския манастир. Последните думи, които отронил са: „По-добре край с ужаси, отколкото ужаси без край“.

След разбиването на четата младата Ирина преживява две съкрушителни загуби – на баща си и на своя любим. След време на Тодор Лефтеров посвещава свои стихотворения, които отпечатва в стихосбирката си „Българка“. Книгата излиза от печат през 1890 г. Нейното име, Ирина Кирова Тотева, е отбелязано само с инициали. В историята на литературата ни тя се записва като една от първите български поетеси. В тази своя скромна книга тя изплаква болката си по любимия мъж, но и ясно съзнава жертвата, която той прави за българския народ.

…Скърбя аз
За тази душа млада, що
за народ много пострада.
Обичаше той своя народ
и за него жертвува
скъпия си живот.
За Балкана той замина
с неговата вярна дружина…
С една прилика бяхме
дарени и един за друг
отредени…

Освен скръбта по любимия ù в книгата могат да се прочетат и стихотворения посветени на баща ù, както и две негови прощални писма. Скръбтта и мъката ù не свършва до тук. В стихосбирката се вижда и болката по рано починалото ù дете.

След загубите Ирина Бачо Кирова върви по житейските пътища, които е предначертала съдбата. За миг не забравя идеалите на своя баща и любим. Продължава с учителската си работа в Бяла Черква, а след удрянето на последния звънец за деня посещава читалището. Там чете книги и вестници на селянте, които с трепет очакват идването на освободителите. И те пристигат на 6 юли 1877 г. Цялото село излиза да ги посрещне както му е реда – с хляб и сол. Там е отрядът на ген. Гурко, също генералите Святополк Мирски и Евгений Максимилиянович.

Учителката Ирина ги приветства със слово, а руските генерали ù подаряват златни монети и 40 рубли. С тези пари тя полага началото на събирането на средства за построяването на първия Паметник – камбанария България. Той е в чест на освободителите и днес е един от символите на Бяла Черква.

Ирина се омъжва късно по някогашните стандарти за брак – тя е на тридесет години. Това се случва през 1866 г. Неин съпруг става Тодор Тотев, който е син на Филип Тотю. Мария, другата дъщеря на Бачо Киро, е учителка в село Летница. Ирина сигурно често е отскачала при сестра си на гости. Така става и срещата със съпруга ù.

Венчаното семейство се премества да живее в Летница. Дъщерята на Бачо Киро е учителка в селото до края на живота си. Дните със съпруга ù не са щастливи. Той се отдава на лековатия живот и чашката. Ражда се и сина им Филип, който е кръстен на славния си дядо.

Семейството се премества да живее в София през 1889 г. Стефан Стамболов урежда назначаването на Тодор Тотев за полицейски пристав, а Ирина отново е учителка. След свалянето от власт на Стамболов съпругът на Ирина е осъден на 6 години затвор. През това време от живота си отива единственото им дете Филип. Съсипаната Ирина се завръща в Летница.

Земните тревоги и грижи, загубите на баща ù, на любимия мъж, трудностите, които преживява със съпруга си, помагат за нейния трагичен край. Умира през 1897 г. От туберкулоза. Погребана е в двора на църквата в Летница, където и до днес се издига паметника ù.