37851 | 18 септ. 2020 | 11:17

Името на Панчо Владигеров печели популярност в много европейски страни. През 1930 г. го спохожда и лично щастие. Минава под венчило с Екатерина Жекова, дъщеря на неговата първа учителка по пиано от Шумен

Едно осем годишно момче леко танцува с пръсти по пианото в гостната стая. Изведнъж разлива чаша с кафе, която майка му е забравила сутринта върху инструмента. „Ами, ако се развали?“ преминава ужасяващата мисъл през главата му. Виждал е как акордьорът сваля клавишите. Решава да направи същото. Избърсва ги внимателно с мека кърпа и бърза да ги постави обратно. Но не може. Не е забелязал, че всеки клавиш има пореден номер, написан на долната му страна, според който трябва да се постави на определеното място. Обзема го страх, че няма да оправи любимото си пиано. Наближава полунощ. Домът е притихнал. По улиците тук там проблясват газени фенери. Панчо събужда прислужницата. Хваща я за ръка и тръгва по безлюдните улици на Шумен, за да търси дома на учителя си по пеене Димитър Тюлев.

Събужда го и с плач му разказва какво се е случило. Възрастният мъж е трогнат от детските сълзи и отива да му помогне. Още никой не знае, че това момче ще израсне като големият композитор Панчо Владигеров.
Дядо му Панайот Костакев по бащина линия е занаятчия - шивач и имал малък дюкян на шуменската чаршия. Неговата съпруга Василка Костакева е също шуменка. Бащиното ù фамилно име е Владигерова. От него идва фамилното име на големия български композитор, което приел баща му. Дядото на Василка някога се занимавал със златарство, пеел когато работел. Носел прякора „Владигерчето“. Това се свързвало със „синигерче“ или с някаква друга пойна птица. Така прякорът се превърнал във фамилия.

Един от синовете на семейството - Харалан е баща на композитора. Той идва в София и става един от чиновниците на Григор Начевич, който е политически деятел от партията на консерваторите. По-късно е назначен в Букурещ за български пълномощен министър. Взема със себе си и Харалан, като чиновник-преводач, а после се издига до дипломатически пост легационен секретар. В Букурещ изучава румънски, френски и турски език, запознава се с маниерите на изисканото общество. В румънската столица работи около седем години и се завръща в Шумен. После записва правни науки в Лозана, Швейцария. Продължава в брюкселския университет и го завършва с титлата „доктор по право“. Окончателно се установява в родината си и работи в родния си град като помощник-прокурор, а после става и прокурор.

В Шумен се запознава с Елиза Пастернак. Тя работи като училищен лекар и гинеколог на частна практика. Родена е в Одеса, а нейният баща е Леон Пастернак, професор по математика, който се занимавал страстно със шахмат и музика. Свирел на цигулка и композирал малки пиеси за цигулка и пиано. Две негови композиции са издадени от одеско издателство – полка „Филантропка“ (посветена на неговата съпруга Естер) и валс „Шахматно състезание“ (посветено на дъщеря му Елиза). След смъртта на своята съпруга Пастернак напуска Одеса и става професор по математика в Швейцария. С него са и осемте му деца.

Скоро Елиза заминава за Париж и следва медицина, а след дипломирането ù българинът Иван Лечев я уговаря да дойде и да работи в България. Тя се установява във Варна като градска лекарка, после работи в Разград. През 1898 г. Харалан Владигеров и Елиза Пастернак минават под венчило. Купуват собствена къща с луксозна мебелировка и кристални огледала. Домът е една от най-богатите в града и се намира в „Пълнокладенчовата махала“.

Не закасняла и новината, че Елиза очаква близнаци. Малко преди раждането, страхувайки се от усложнения, заминава при баща си за Швейцария. На 12 март 1899 г. се ражда Любен, а ден по-късно и Панчо Владигерови. В кръщелните си свидетелства в Цюрих са записани като Любен-Рафаил и Панко-Данаило, но така остават само на хартия. В семейството, сред приятелите и в музикалната ни история са Любен и Панчо.

След два месеца Елиза се завъръща с двете момченца в Шумен при съпруга си. Със себе си води гувернантка, която да се грижи за децата и да се справя с домакинството в големия дом. Елиза трябва да се завърне към лекарската си работа. Хлапетата растат щастливи и щом поотрастват Любен се учи да свири на цигулка, а Панчо на пиано. Първите уроци получават от майка си, но после всеки си има учител.

На Панчо преподава госпожа Павла Вайсман. Хлапакът често е неподготвен и недоволства, когато импровизира на пианото. Твърди че композира, а учителката го критикува. Скоро стават приятели. Любен също напредва и двамата братя започват да свирят заедно, имат свой репертоар. Представленията показват пред гости на семейството в уютния им дом. На втората година от музикалното си обучение правят вече публични концерти. Това става вероятно около 1904 г., когато на празник в читалището „Архангел Михаил“ (после „Добри Войников“) свирят няколко пиеси. Тук получават своето „сценично кръщене“.

Салонът е пълен с публика, столът пред пианото е нисък за Панчо. Не може да достигне клавишите. Майка му поставя възглавница на която да седне. Зад него на сцената е завесата с ангели, които надуват тръби. Този мил спомен никога не го напуска.

Двамата братя ходят на училище при Начо Попович и след това в Андрейковото училище. Панчо е палаво дете и измисля детски лудории. За децата и музикалния им напредък се грижи сериозно майка им.

Бащата е отдаден на своята работа, отявлен привърженик е на Григор Начович и е преследван от стамболовистите. Написва някакво остро писмо насочено срещу Рачо Петров, който е от кръга на Стефан Стамболов. Отпечатва го, а после е арестуван. Жестоко го бият, а това се оказва фатално за здравето му.

Още преди това Харалан е уволнен от държавна служба и работи като адвокат. Не му достига прослужено време, за да получи пенсия, постъпва като държавен адвокат във Видин. По това време Елиза е в Швейцария с Любен, за да лекува изкривяване на крака му останало от раждането. Когато тръгва от гарата Харалан е обзет от лошо предчувствие. Дълго целува и милвал Панчо. Скоро получава сърдечен удар и си отива от земния свят. Елиза по това време е още в Швейцария и не може да се върне за погребението. Видният юрист е изпратен от майка си и сестра си.

След завръщането си и тежкия удар от съдбата Елиза започва своята борба за щастието на синовете си. Вече знаела, че Любен и Панчо имат музикален талант и трябва изцяло да се насочат към музиката. Завежда ги в София при най-големия авторитет на времето Добри Христов и пианиста Хенрих Визнер. Двамата мъже са удивени от момчетата и съветват майката семейството да се премести скоро в София. Тя дава под наем голямата къща в Шумен, а после я продава. Елиза трудно успява да намери работа като градска лекарка в столицата. Но през 1910 г. заедно с двамата си синове успява да се премести и продължава да търси добри учители за момчетата. Панчо учи при някаква французойка, а после записва Музикалното училище, където му преподава самият Хенрих Визнер. Любен учи при Петко Наумов.

С Панчо се занимава композиторът Добри Христов, тъй като в Музикалното училище се изучава инструмент и нищо друго. От него получава познания по елементарна теория на музиката и хармония.

Христов проявява голям интерес към съчиненията на хлапето. Панчо записва нотите на своите композиции. Слага инициалите си отдолу. Това са най-ранните музикални опити на бъдещия голям композитор. Добри Христов, наред със съветите за изграждане на пиесите, успява да вдъхне на ученика си уважение и любов към народните ни песни и те са вградени в ранното му творчество.

В столицата двете момчета свирят по забави и вечеринки и учат в Четвърта прогимназия, където преподавал по пеене Панайот Димитров (Отето), известен оперен певец по онова време. Семейството отива на квартира в Подуене и децата са записани в училището там. Заради лудориите изключват Панчо от училище, но това не го притеснява. Майка му има намерение той да учи в чужбина напълно уверена в таланта му. Скоро заминава с двете си деца за Виена. Панчо е представен на проф. Роберт Фукс от Виенската консерватория, който е категоричен, че детето е музикален талант с голямо бъдеще. Препоръчва да учи в Русия.

Елиза Владигерова изпълнява съвета му и отива в Киев, където живее един от братята ù. Търси най-големия музикант в големия руски град. Информират я, че това е Владимир Пухалски, пианист, композитор, диригент на Филхармонията и директор на Киевската консерватория. Той е възхитен от двете момчета и признава за композитор Панчо.
След като гостува на баба си и дядо си в Тираспол Панчо се връща в България и се подготвя да замине този път за Париж. Но му трябва стипендия и за това помага проф. Иван Шишманов, който знае за дарбата на детето. Шишманов му препоръчал да използва като теми за композиране български народни песни и сам му дава да си избере от Сборниците за народни умотворения. Момчето скоро му занася „Рапсодия българска“. Под негово влияние написва и потпури от български народни песни. Шишманов е очарован.

През 1911 г. в България идва френския цигулар Анри Марто и Панчо отива зад кулисите, за да поговори с него. Тази среща е знакова за бъдещия композитор и неговия брат. След прослушването Марто е категоричен малкият да отиде при него в Германия и обещава подкрепа. По това време той е професор във Висшето училище за музика.

Двете момчета се настаняват в пансион в Берлин и веднага търсят Марто. Той ги приема любезно, после отиват заедно на летуване в селището Окер. Панчо пише още няколко пиеси за пиано. Майка им ги премества в малък апартамент по-близо до Висшето музикално училище, където прекарват две години.

Елиза постъпва на работа като асистентка в клиниката на берлинския гинеколог проф. Паул Щрасман. Издръжката е осигурена и момчетата могат спокойно да изучават своята любима музика. Но те не могат да постъпят във Висшето училище, защото нямат навършени 15 години, както изискват правилата. Проф. Марто убеждава колегите си да приемат момчетата. Взема Любен за свой ученик, а Панчо става ученик на руския композитор Паул Юон - добър композитор основно на камерна музика. Марто помага на Панчо Владигеров да стане частен ученик по пиано на Хайнрих Барт, също професор във Висшето училище, известен пианист и приятел на Брамс и Йоахим.

Настават години на много труд. Записват Панчо във Консерваторията като извънредно даровит и го освобождават от таксите в училище. Тук създава Четири пиеса за пиано. Скоро, през 1915 г., Паул Юон е мобилизиран във войската. Панчо се разделя с голяма мъка със своя учител, с когото ги свързват най-топли чувства. Панчо Владигеров учи при още много учители, но този ще заема особено място в душата му. Той го запознава с руската класика и го въвежда в света на немските композитори-романтици, към които момчето изпитва особена слабост.

На раздяла Юон съветва ученика си да постъпи в майсторски клас, за да се усъвършенства. Владигеров вече се е насочил към Академията на изкуствата и композиторският отдел. Явява се на трудния конкурсен изпит и се представя чудесно. От есента на 1915 г. до лятото на 1916 г. учи в майсторския клас по композиция на Фридрих Гернсхайм, пианист, композитор и диригент. С него продължава теоретичните си занимания, изучава контрапункт и фуга и написва няколко учебни полифонични творби. По това време Владигеров създава първата си крупна клавирна творба „Мила Родино“, а Гарнсхайм е възхитен от нея и предрича блестяща кариера на своя ученик. Но скоро умира. Панчо отива в класа на Георг Шуман, композитор и автор на симфонични и камерни творби и песни. Българинът довършва при Шуман свое трио за цигулка, вилончело и пиано в си бемол-минор. Вече е добър пианист и излиза сам или с Любен на концерти.

Въпреки войната музикалния живот в Берлин не стихва и Панчо Владигеров слуша изпълнители от висока класа. Харесва руската школа – Чайковски, Римски-Корсаков, Рахманинов. Привличат го и западноевропейските романтици – Григ, Шуман, Лист. Партитурите на Вагнеровите опери не слизат от пианото му. Той му е един от любимите композитори.

През 1917 г. положението в Берлин става тежко и Панчо заминава с майка си и брат си в Цюрих, където остават няколко месеца при дядото Леон Пастернак. Тук момчето е озарено от идеята да напише голяма творба – концерт за пиано. Започва работа върху творението си и то е окончателно завършено на 3 август 1918 г. Владигеров гори от желание да чуе своето произведение, това ще бъде голямата му композиторска премиера. Но нещата се осуетяват. Двамата братя Панчо и Любен Владигерови са извикани да отбият военната си служба в България.
В родината маестро Атанасов, който е диригент на Гвардейския оркестър, полага усилия те да служат в гвардейския полк. Любен става оркестрант, а Панчо – библиотекар. На двамата им е разрешено да живеят на квартира извън казармата. Те имат свобода да се представят и на сцена. Двамата изнасят първия си концерт в България. Във Военния клуб изпълняват творби на Панчо. Наскоро след това от Германия пристига щастливата вест, че той е награден с Менделсонова награда за своя Първи концерт за пиано и оркестър. Тя се дава за най-хубава композиция от млад композитор. Наградата е присъдена от комисия, състояща се от членовете на Съвета на композиционния отдел на Академията – бележитият Рихард Щраус, професорите по композиция Паул Юон, Георг Шуман, Фридрих Кох, Роберт Кан, Хуго Каун и директора на Висшето училище за музика Кречмар, музикален историк, диригент и композитор. Награждаването на Панчо Владигеров с това отличие е първиото му истинско признаване в Европа.

Следват множество концерти из страната на двамата братя Владигерови. Правят знаменитите и единствени по рода си шест последователни концерта в Пловдив през 1919 г. Представянето на концерти и то с инструментална камерна музика е било истински подвиг. Страната току що е излязла от гибелната война, хората нямали достатъчно музикална култура и дори желание да посещават подобни културни изяви. Но Панчо Владигеров е носител на новото и успява да привлече вниманието им.
Маестро Атанасов и Добри Христов подкрепят изцяло творческата му работа. Сред софийското му обкръжение са имена като Николай Райнов, Боян Пенев, Теодор Траянов, Николай Лилиев и Антон Страшимиров.

Патриархът на българската литература Иван Вазов също харесва Панчо и Любо Владигерови. На 18 юни 1919 г. двамата братя свирят концерт на Брух както и свои композиции. Вазов по едно време помолил Панчо да му изсвири „Молитвата на една девица“. Лицето на младия мъж се озарило и той застанал пред пианото.

„Прекарахме цели три часа във весело настроение. Вазов беше много добре разположен, много говори и се смя. Съвсем не се стесняваше като обикновено“, разказва проф. Михаил Арнаудов, който също присъства на изявата. По-късно авторът на „Под игото“ присъства и на композиционния концерт на Владигеров с Гвардейския оркестър на 18 януари 1920 г. Вазов не обичал и не разбирал модерната музика. Харесват му само части от сонатата на Панчо. Особено обичал Хайдн.
През този период Панчо Владигеров не спира да композира и след като изтича срока на военната му служба решава отново да се върне в Берлин, за да довърши ученето си в Академията на изкуствата.

Семейството се завръща в Германия, а скоро той взема и диплома. Твори там дванадесет години – от 1920 до 1932 г. Става сътрудник на режисьора Макс Райнхард, ръководител на Немския театър в Берлин. За този театър композира единадесет пиеси. Театрална музика прави и по-късно в България. По време на този театрален период е в творчески отношения с видни немски писатели, поети и композитори – Стефан Цвайг, Рихард Щраус, Равел, Барток, Сергей Прокофиев, Рахманинов, Феручо Бузони. Личният му стил е вече оформен – той носи в себе си национална самобитност и майсторство. Голямото виенско издателство „Универсал едисон“, което има клон и в Ню Йорк, сключва десетгодишен договор с композитора и издава произведенията му. През 1930 г. името и портрета му са наредени в немския печат до световно известни композитори като Стравински, Хиндемит и Яромир Вайнбергер. През 1922 г. за втори път печели Менделсоновата премия.

„Българска рапсодия“ е най-популярната творба на композитора, която се изпълнява многократно в чужбина. Темата взема от българска песен, изпята от българи в Берлин. Те твърдяли, че е македонска песен. Затова авторът нарича своята рапсодия „Вардар“, но всъщност това е патриотична песен на Добри Христов – „Едничък чуй се вик“.

Името на Панчо Владигеров печели популярност в много европейски страни. През 1930 г. го спохожда и лично щастие. Минава под венчило с Екатерина Жекова, дъщеря на неговата първа учителка по пиано от Шумен и през 1932 г. двамата се връщат в България. Композиторът е назначен за професор по пиано, камерна музика и композиция в Музикалната академия. До 1944 г. изнася множество концерти от свои и чужди произведения в европейски градове и в Америка. Създава произведения от почти всички музикални жанрове. Тогава пише и единствената си опера „Цар Калоян“ (1936 г.) в три действия. Либретото е на Николай Лилиев и Фани Попова – Мутафова, по мотиви на нейния популярен роман „Солунският чудотворец“.

През живота си създава музика за симфоничен и струнен оркестър, квартети, за пиано и оркестър, за цигулка и оркестър, за виолончело и оркестър, за цигулка и пиано.

Дмитрий Шостакович поставя името на Панчо Владигеров между имената на най-бележитите композитори за времето. Нарежда го сред тези на Джорд Гершуин, Игор Стравински, Бела Барток и други известни имена. А в България неговото творчество е цяла епоха в културата ни.