20631 | 10 юни 2015 | 12:20

Малко проза към поезията на народния избор

Към фрака като най-тържествено официално облекло се носят единствено лачени обувки. Няма измъкване. Иначе не е фрак и в очите на останалите си обикновен натрапник на празничната вечер. В онези общества е по-страшно да си натрапник, отколкото обикновен простак. Естествено, и на лака му намират цаката, когато около годината на нашето Съединение едно разглезено хрумване в нюйоркски клуб превръща фрака в смокинг, а лачените обувки - в матови оксфордски пантофи. Без допитване, по приумица.

Прочее, допитванията до зрителя са нещо интересно, почти вълнуващо, умело пунтиращо представителна извадка. Погалена е народната душа, а питащите удовлетворени. (Поне) една сериозна заплаха често се пренебрегва. Нямам предвид сталинското „не е важно кой гласува, а кой брои бюлетините“, опазил ме Бог.

Работата е в това какво питаш народа

Изключително интересното хрумване на БНТ да превърне зрителския интерес към българския филм в медиен хепънинг беше успешно и заслужава признание. Увлечени в тръпката на състезанието, логично изпуснахме именно неправилно поставеното питане към публиката. Вместо да я попитат за любимата й родна лента, авторите на предаването искаха от нея да фиксира най-добрия български филм. Резултатът е триумф на народовластието, познато ни от други, по-неуютни времена. Нали знаете, че ако в 1912 г. Фердинанд беше направил референдум дали да атакуваме до дупка Чаталджа и да влезем в Цариград, народът сигурно щеше да му даде пълна подкрепа. От което изходът на атаката нямаше да е по-различен, уви.

„На вкус и на цвет товарища нет“, казват някои черноморски летовници. И ако състезанието на БНТ търсеше предпочитанието на зрителя, то всеки резултат би бил не само легитимен, но и достоен за уважение. Дали нашенецът харесва комедия, трагедия или обикновена простотия, е въпрос на мерак. А той цена няма. Художественият вкус има различия, стигащи до бездни. Но никой няма право да забрани на комшиите в блока да се вълнуват от противоположни филмови разкази, картини или характери. Затова, ако приемем, че надпреварата в националния ефир е била за най-обичан български филм, то резултатът е ясен и не подлежи на коментар. Глас народен, глас Божи. Но подлежи на анализ.

Филмите в златната тройка

са излезли от ръцете на едни от най-талантливите и известни кинаджии. Говорим не само за режисьори и актьори, а за сценаристи, оператори, костюми, музика… Тези филми са плод на можене. От гледна точка на майсторлъка те са почти ненакърними и доказват народното правило, че е най-сигурно да се опреш на нещо голямо и здраво. Като паметник в центъра на София, например.

„Време разделно“, „Козият рог“ и „Оркестър без име“ са три исторически филма. Първите два шетат в XVII век, третият - в ХХ. За младото поколение особена времева разлика между тия епохи няма.

И трите филма са посветени на насилието над българите: едните в условията на османската власт, другият - на социалистическата. Караибрахим е събирателен образ на държавната репресия точно толкова, колкото Миташки (от „Оркестъра...“), независимо дали е съдържател на кръчма, или генерален секретар.

В средата на тройката стои пълнотата на „Козият рог“ - единственият сред тях, съчетаващ грубата шарка с финия детайл, философията и пасторала. Филм, в който отказът от назидателно чоплене на пряка история е очебиен, защото има по-важни въпроси от вечното „кой - кого“... Вероятно не съм единственият, който остана изненадан, че именно бижуто на Методи Андонов не лепна най-отгоре върху народното сърце в телевизионното наддаване. Той отговаря на всичко, което и експерти, и зрители ценят. За едните е почти съвършен в естетика и професионализъм; за другите е тъй български, тъй човечен, тъй изпълващ. Но може би за мнозина този черно-бял философски баланс вече просто не е достатъчен?

„Козият рог“ задава нюансирани въпроси

докато едноплановото съвремие очаква лесни отговори. По възможност един. И то ясен.

Много се изписа дали и доколко е поръчков проектът „Време разделно“. България има малко романи със стойността на написаното от Антон Дончев. И съм убеден, че ако бяхме останали на нивото на книжното тяло, тази стойност щеше да тежи повече в културната ни памет. Филмът, обратно, засилва подозренията. С богатите до претовареност картини, с втренчената назидателност и плакативна жестокост, в който полутонът е смален до неузнаваемост, филмът на Людмил Стайков отчайващо услужливо се родее с възродителните мероприятия на Живковия режим. В 1988 г. той излиза и с промененото заглавие „Време на насилие“, да не би някой случайно да обърка извода.

След „Козият рог“, и в избора на „Оркестър без име“ няма изненада. Трагикомедията за провинциалните музиканти, търсещи халтура по морето, е истински приятна и вероятно всеки от нас я е гледал десетки пъти на чаша бира. Но така сме правили и с „Опасен чар“, „Дами канят“ или „Двойникът“. Избор като този е напълно разбираем отказ от задълбаване в световните проблеми, но и признание за умението на хора като Станислав Стратиев, Людмил Кирков и чудесните му актьори.

Остава все пак да си отговорим

кое направи „Време разделно“ най-любимият филм на нацията

при цялата условност на броя гласували. Държавната идеологическа поръчка не е основният му проблем. България няма нито един мащабен исторически филм, който да не е свързан с някаква годишнина или мероприятие на народната власт. Боя се, че поне част от отговора е в изискването на днешното време към еднопланови отговори на многопланови въпроси. Към ясно разделение на свои и чужди. Към удобната утеха на самодостатъчността. И черпенето на национално самочувствие и гордост от трагични и отдавна минали събития, които малко допринасят за днешно благоденствие. В цивилизования Запад отдавна няма батални платна и епични сюжети, на които онези общества да опират бъдещите си планове. Вероятно нямат нужда, защото измерват просперитета в брутен вътрешен продукт, а не в стрели и олово.

Бягството на съвременната ни публика в историята е феноменално доказателство, че някъде нещо куца. Особено когато на екрана историята стои плакативна и простичко обяснена, а цели петна от родното ни минало целенасочено не се обработват задълбочено и обективно. Най-вече от липса на кураж.

Съвсем логично „Лачените обувки на незнайния воин“ и „Мера според мера“ не кореспондират с

великата шаячна правда на съвременника

На този фон още по-показателно е, че сред широкия списък на подбраните от българския зрител филми няма нито едно произведение на (относително) младото поколение кинемато­графисти, мнозина с международно признание. Някои от тях бяха поканени да представят на живо творбите на „старите лъвове“. Хубаво хрумване с лек метален вкус в устата. Засега кецовете на младите може да не са така лачени, но там e бъдещето. И само от тях зависи дали ни чака нова класация за българско кино. Или стилен погребален фрак.

Борислав Колев, режисьор на кампанията:

Това ли е дневният ред на общество, разкъсвано от противоречия

За мен големият успех е, че толкова много хора гледаха българско кино. Беше кампания, която в рамките на половин година увлече милиони, което вече у нас няма как да се случи в киносалоните. Тя приобщи млади хора към киното.

Две поколения от 1990 г. насам гледаха неща, за които я са чували, я не са. Имам 19-годишно момиче вкъщи, което завърши балетно училище и след като гледа този формат, реши да се занимава с кино. За това става въпрос - увлякохме младите. Ако у тях остане някаква симпатия към българското кино и да възпитат у себе си любопитството към него и навика да го гледат (защото и навиците се възпитават), какво по-хубаво! Това беше целта. Повтаряхме от самото начало, че класацията не е най-важното, а шоуто.

Аз не мога да разбера какви са тези ужасяващи, комплексарски, псевдоинтелектуални реакции на разни хора, за които основният дневен ред стана един паметник и изборът на „Време разделно“. Това ли е дневният ред на едно общество, което се разкъсва от какви ли не противоречия? Не си ли дават сметка, че изборът, който са направили хората, може би е следствие точно от тези противоречия, от огромната икономическа, политическа и морална криза, в която е това общество?

Във време на криза се получава така - политическата нишка е опъната. Преди 5 години за своята 50-годишнина БНТ пак бе правила класация за любими български филми - избирани бяха 50 заглавия и тогава „Време разделно“ също бе класиран на първо място.

Някакви псевдоинтелектуалци седят в центъра на София, взрени в пъпа си, нямат представа какво се случва у нас и се отнасят с хората по най-безумния начин. Това беше шоу, както беше шоу „Великите българи“ и там се излъчиха победители, но не можеш да кажеш, че Левски е по-велик от Ботев. По-важна е просветителската функция на такъв формат.

Антропологът Харалан Александров пред Нова тв:

Голяма част от българите се преживяват като жертви

Изборът на историческия „Време разделно“ за най-добър български филм показва дефицит на кауза, около която хората могат да се обединят. Макар и много добре направен, по онова време той трябваше да легитимира със средствата на изкуството една чудовищна политика, която наричаме възродителен процес. Тогава бях в едно поделение с общност, в която имаше много хора със сменени имена, момчетата тогава бяха стреснати от „Време разделно“.

Филмът показва загуба на идентичност, от която все още страда народът ни. Голяма част от нашите сънародници се преживяват като насилени, като жертви. Творби като „Време разделно“ и „Козият рог“ казват много повече за трагедията на обезродените българи. Свирепата репресия идва чрез тези, които са предали своите.

Как гласуваха зрителите

Победителят в класацията „Лачените обувки на българското кино" „Време разделно“ е водил в гласуването и преди да бъде занулен вотът на челната тройка, сочат данни на БНТ. Филмът на Людмил Стайков по романа на Антон Дончев е бил изборът на една четвърт от хората през целия първи етап на състезанието - 25,3%, а на финала есемеси за него са пуснали 44,4% от хората.

Най-активната група, гласувала за „Време разделно“, е в границите 25-54 години. 54,2% от тях са жени, а 45,8% - мъже. Своя вот за филма победител са дали най-много зрители от провинцията - 64,3%, от София - 32,7%, а от чужбина - 3 на сто от гласовете.

„Козият рог“, който се класира на второ място, също не си е променил позицията на финала. В решаващата последна фаза за филма на Методи Андонов са изпратени 33,7% от есемесите, а по време на първия етап от състезанието гласовете за него са били 13,7%.

Най-голяма подкрепа от чужбина е получил „Оркестър без име“, който затвори челната тройка с 21,9%. За популярната комедия са дали вота си зрители от Германия, Чехия, ЮАР, САЩ, Канада, Италия, Великобритания, Турция, Испания, Белгия...

Филмът, за който са гласували хора с най-широк възрастов диапазон, е „Всичко е любов“ - от 13 до 92 години. Той е и най-гледаният от всички финалисти, които БНТ излъчи през последните седмици. Драмата на Борислав Шаралиев с Иван Иванов в главната роля е заковал пред екраните почти половин милион зрители (427 647), докато победителят „Време разделно“ е гледан от значително по-малко хора - 242 138. В златната тройка по гледаемост са още „Опасен чар“ и „Оркестър без име“.

„Крадецът на праскови“ - най-старият филм в класацията (1964), е разделил най-категорично мъже и жени: 90% от вота за него е дамски. Хората, които са пратили есемеси за него, са почти 10%, което го поставя на четвърто място след „Време разделно“, „Козият рог“ и „Осъдени души“. Всеки пети от гласувалите с платено съобщение в класация­та е дал своя вот за драмата на Въло Радев с Ян Енглерт и Едит Солай.