11844 | 14 ноем. 2022 | 10:28
Книгата е магия, прозорец към нов свят. И докато за мнозина тези думи са просто клише, то за запалените по четенето, те са изпълнени със смисъл.
А нашата, родна литература по нищо не отстъпва на световната класика, дори напротив, много по-въздействаща е тя.
И когато стана дума за класици, няма как да не се сетим веднага за патриарха на българската литература Иван Вазов. Робитил във всички литературни жанрове, писателят неизменно насочва перото към пейзажните описания. Природата – неговата гордост и страст, и най-силен източник на вдъхновение и патриотизъм.
В следващите редове ще разгледаме някои от природните обекти, разположени на територията на България, увековечени в произведенията на Иван Вазов.
- Берковица и местността подтикват Вазов да напише няколко стихотворения и поеми
Ком е най-високият връх на Берковска планина, дял от западната Стара планина, България, висок е 2015,8 метра. Намира се южно от град Берковица. С разположените източно от него по-ниски върхове Среден и Малък Ком формират рид с приблизително разположение запад-изток, заоблено тревисто било, стръмен каменист северен склон и полегат тревист южен. Най-внушителната гледка е на север от върха – виждат се Берковица, Берковското поле и отдалечените на 30 километра Монтана и язовир Огоста.
От връх Ком е началото на маршрута „Ком - Емине“ – българската отсечка на европейския туристически маршрут Е-3.
Внушителната гледка от върха е вдъхновила писателя Иван Вазов за написването на стихотворението „На Ком“. В негова чест в близост до котата при върха е поставена каменна плоча с барелеф на писателя и стихове от „На Ком“:
Оттук окото волно прегради не намира.
Вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми...
През периода 18 март 1879 г. – септември 1880 г. Вазов живее и работи в Берковица. Там той е назначен за председател на Окръжния съд. През този си период, Вазов написва едни от най-хубавите си произведения, сред които е и поемата „Грамада”.
- Разказът „Една българка“ и поетичният цикъл „Скитнишки песни“ са плод на преклонението на Вазов пред Врачанския балкан
В един от живописните завои на десния бряг на река Искър е разположен Черепишкият манастир „Успение Богородично“. Най-старото свидетелство за неговото съществуване е манастирският устав (типик), писан в периода 1309 – 1398 година. Недалеч от манастира, в местността Ритлите край с. Лютиброд, се намират останките на средновековната българска крепост Коритен (Коритенград). Тук са разкрити основите на антично селище, раннохристиянска базилика и на църквата „Свети Георги“. А на североизток от манастира се намират развалините на българската крепост Заград.
Превратностите в историческата съдба на българския народ налагат своя отпечатък и върху Черепишкия манастир. Многократно разрушаван и опустошаван в началото на XVII век, манастирът е възобновен от св. Пимен Софийски, наречен още Зографски. Това е отразено и в неговото житие, в което се казва, че след като напуска Зографския манастир (1598 г.), той се връща в Софийско, където „съгради в селата и градовете 300 църкви и обнови 15 манастира, между които и Черепишкия, на река Искър“. За това споменава и Паисий Хилендарски в своята „История славянобългарская“.
Черепишкият манастир е едно от най-оживените средища на книжовната и просветна дейност във Врачанско по време на османското владичество. В XVI век тук е създадено Черепишкото четвероевангелие – прекрасен образец на средновековното ни калиграфско и художествено майсторство.
Иван Вазов посещава Черепишкият манастир през 1889 и 1907 г. и остава запленен. Това го вдъхновява да напише известния разказ „Една българка“ и поетичния цикъл „Скитнишки песни“.
„Написах ги, след като напуснах министерския пост — разказва Вазов. — Направих именно, за почивка една разходка в Мала и Голяма Стара планина и от двете страни на Искърския пролом. Гостувах в Черепишкия манастир и оттам правех своите екскурзии. Имах само бележки. Концепциите бяха обработени после в София. Само някои работи написах в манастира... В нея [стихосбирката] лъха животът на балканската природа”, казва самият Вазов за цикъла „Скитнишки песни", публикувани самостоятелно през 1899 г.
В 1879 г. въодушевен от неповторимата прелест на Черепишкия манастир и околностите му, Алеко Константинов пък създава пътеписа „Българска Швейцария“. По-късно, в 1939 г., манастирът е посетен от Никола Вапцаров и Антон Попов.
- Стихосбирката „Юлска китка“, заедно с по-късния му цикъл стихове „Дисонанси“ пък са писани в чест на Костенец и Костенския водопад
Костенски (Костенецки) водопад е водопад в планината Рила.
Намира се по течението на Стара река на около 3 километра южно от село Костенец и на 35 километра от Боровец. Водният пад има височина от 12 метра. В непосредствена близост до водопада има топли минерални извори.
В началото на алеята към водопада е поставена дървена табела с два куплета от Вазовото стихотворение „Над водопада“.
Сребрист грамаден стълп с рев бесен
в заврелий пеняст вир се втуря
и заглушителната песен
разтриса въздуха кат буря.
Ехтят скалите, планината,
ревът до небесата стига,
а росен прах от глъбината
клокочеща до мен се дига.
Стоя и гледам с трепет таен
и слушам с трепет адска песен,
и тъна цял в тоз свят омаен,
от ярост, мощ и гръмот бесен.
През 1917 година Иван Вазов прекарва лятото в Костенец и е вдъхновен от околната природа да напише стихосбирката „Юлска китка“, заедно с по-късния му цикъл стихове „Дисонанси“, издадена отново през 1921 година под заглавие „Какво пее планината“. На Костенския водопад са посветени две от стихотворенията: „Над водопада“ и „Водопадът плаче“.
- Пътуване до Радомир пък подтиква народния писател да увековечи града в едноименен пътепис
Водопадът, наречен Бучалото, пък се намира в центъра на град Радомир. Той е един от малкото градски водопади в България. Водопадът е част от река Изворска, която се спуска от планината Голо бърдо. Височината му е около 10 м. През 2002 г. около Бучалото е финансиран проект за изграждането на изкуствено езерце, мостчета и места за отдих.
Десетилетия преди това обаче Иван Вазов в пътеписа си "До Радомир" сравнява водопада с прочутия Ниагарски водопад:
“Накрай града шурти, от твърде високо, струйка вода, това е знаменитият “радомирски водопад”.Тая радомирска Ниагара в турско време беше по-голяма, но сега е намаляла и кьошкът до нея, на който турците пиеха кафето и ракията си, е изчезнал.”
Интересното при водопада е, че с течение на времето и под въздействието на външните земни сили се е образувала вид природна забележителност под формата на купол, в средата на който тече р. Изворска (ляв приток на р. Струма). През лятото в големите горещини в основата на "купола" температурата достига около 12°С. Самото образувание е с преобладаващо съдържание на варовик в скалите и постоянно е под заплахата на ерозията, изветрянето и денудацията.
Територията около Бучалото е облагородена и рекунструирана през 2002 г. с финансиране по Програма ФАР.
- Манастир на хилядолетия, приютявал Софроний Врачански и Васил Левски, вдъхновява баладата „Клепалото бие”
Осеновлашкият манастир „Рождество Богородично“, по-известен като манастир „Седемте престола“, се намира на 86 километра от София по пътя в Искърското дефиле за град Мездра, само на 5 километра от гара Елисейна.
Манастирът е уникален главно заради църквата си, в която има седем помещения с олтар, т.е. седем олтара или седем храма. Манастирът е издигнат по време на Втората българска държава. Мястото около манастира е много красиво, тихо и спокойно.
Посещаван е от Васил Левски, епископ Софроний Врачански често е гостувал и е водел църковни служби в манастира и в килийното училище. Играел е важна роля като религиозен, просветителски и революционен център.
След Освобождението на страната ни многократно е идвал тук народният поет Иван Вазов. Запленен от омайната му красота и от сладкодумните разкази и приказки, написва знаменитата и безсмъртна балада "Клепалото бие". Възпламенителни и емоционални са нейните думи: "В глуха планинска долина стояла в стари години обител свята, кандилница блестяла, молитва се пяла в църквица бедна, далеч от света. И всяка неделя старец пречестни клепалото биел за служба в зори..."
- Две екопътеки, разположени в различни части на страната – до София и в Родопите, носят името на патриарха на родната литература.
Вазовата екопътека край столицата се намира на около 50 километра от София в Искърското дефиле. Маршрутът свързва гара Бов със село Заселе.
В началото на пътеката, откъм Бов, има една огромна скала, за която местните казват, че е скалата на Вазов. Следва проломът, който изтъкан от невероятни пейзажи. Преминава се през Лакатнишките скали, пещера Темната дупка и водопада Скакля. По Вазовата екопътека се стига и до един от най-високите водопади в България – Бовска скакля, висок около 85 метра.
Тук е и паметникът „Дядо Йоцо гледа”, висок 5 метра и превъплътил Вазовия герой Дядо Йоцо, от едноименния разказ. Изработен е от бял врачански камък и сякаш кацнал над дефилето Дядо Йоцо е вперил незрящ поглед към железницата, която очаква да мине по линията София-Мездра.
Според сюжета на разказа, макар и сляп заради напредналата си възраст, дядо Йоцо успява да „види“ бъдещето на родината като устремява духовен взор към свободата на българското – „Да види свободна Българя”. Паметникът е изграден е през 2005 година. Проектът за него е дело на скулпторите Моника Игаренска и Георги Тишков, а идеята е на Огнян Петров, родом от село Очин дол. Община Мездра и дарители са „виновниците“ за изграждането на красивата скулптура.
Втората екопътека, кръстена на Иван Вазов, е разположена в долините на реките Яденица и Чепинска, на територията на днешната област Пазарджик.
През 1892 г. народният поет прави пътешествие из този край на страната, което описва в пътеписа „В недрата на Родопите“. Той тръгва от село Голямо Белово към Чепино (част от днешен Велинград) с три мулета – едно за него, едно за вещите му и едно за водача му. Пътниците и животните се изкачват по склона на рида Алабак и едно от най-красивите места, през които минават е Алабашка поляна, където Вазов видял „най-възхителната панорама на вътрешните Родопи“. Ето защо тази поляна днес е известна и с името Вазова поляна, а старият път от Голямо Белово до нея е наричан Вазова пътека.
Оказва се, обаче че освен родолюбец и откривател, Вазов не е бил случаен турист. Той е бил един от основателите на туристическото движение в България. На 23 август 1895 година един друг известен български писател, публицист и запален турист – Алеко Константинов, чрез вестник „Знаме“ (99 брой) отправя покана за масово изкачване на Черни връх.
Няколко дни по-късно, на 27 август се случва чудо:
„Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черния връх”
Гласи заглавието на Алековия пътепис, посветен на масовото изкачване. Част от събитието става Иван Вазов.
„Господин Вазов, вий бяхте очевидец – опишете тази поражающа със своето величие картина”, обръща се към него Константинов.
И Вазов приема предизвикателството и пише стихотворението „На Черни връх”:
Дивни простори,
шир, безконечност,
бляск, кръгозори,
хаос и вечност …
След масовия излет до първенеца на Витоша било основано туристическо дружество, като Вазов е бил негов председател, а Алеко Константинов – секретар.
Местата, описани в произведенията на Иван Вазов, са многобройни. Но именно те са доказателството, че душата му е подвластна на патриотизма. Именно в искрата, с която авторът описва българското в пълната му палитра от природа, хора, характери и обичаи, се крие мощта на творбите му.
Мобилна верси
RSS
