12441 | 7 юни 2017 | 11:18

Така нареченият „косовски синдром“ прерастна в своеобразен „албански синдром“, което означава подкрепа на албанската кауза на Балканите от страна на американците и някои европейски държави

Любен Петров

Неотдавнашната среща на върха на държавите от Западните Балкани в словенския курорт Бърдо при Краню призова Европейския съюз да остане ангажиран с интеграцията на страните от региона. Призивът бе отправен от германския президент Франк-Вартер Щайнмайер и прозвуча като добра, макар и позакъсняла инициатива. За онези, които са забравили този ангажимент от преди 14 години, ще го припомня.

През юни 2003 г. Европейският съвет на своя среща в Солун прие така наречения Солунски дневен ред за Западните Балкани. Приетите тогава документи очертваха ясно и категорично ангажираността на страните-членки да подпомогнат усилията на държавите от региона по пътя им към членство в Евросъюза. Става дума за държавите Албания, Босна и Херцеговина, Словения, Сърбия, Хърватска и Черна гора.

Междувременно Словения бе приета за член в 2004 г, Хърватска – на 1 юли 2013 г. Сърбия започва официални преговори за членство на 21 януари 2014 г.Албания е със статут на кандидат за членство от 24 юни 2014 г. Македония направи първата стъпка към членство през април 2001 г., когато подписа Споразумение за стабилиизация и асоциация. Това бе направено не защото изпълняваше предвидените икономически и политически критерии, а за да се даде европейска перспектива на една заплашена от разделяне държава. Тя получи статут на кандидат за членство на 27 декември 2005 г., но през ноември 2008 г. остана без препоръка да започне преговори с ЕС.

Нека бъдем справедливи. Европейските лидери си спомниха самокритично за Западните балкани още веднаж – след войната в Косово. Тогава Евросъюзът преразгледа своята балканска политика като цяло, призна нейната несъстоятелност и предприе практически действия за корегирането й. Крис Патън, тогава еврокомисар по външните отношения, в реч пред Европейския парламент заяви: „Постигането на мир и сигурност в този район ще означава не само мир и сигурност в „задния двор“, но и в собствения ни двор. Европейският съюз може да изгради надеждна обща външна политика и сигурност само ако усилията му за стабилизиране на Балканите се увенчаят с успех.“

Хавиер Солана в изказване на 9 януари 2004 г. признава, че в миналото Европейският съюз не е отговарял по адекватен начин на многобройните предизвикателства на Балканите и често отговорите му са били слаби и ненавременнни. Да припомня и казаното от известната, но позабравена евродеятелка Катрин Лалюмиер: „Не може да се изгради здрав европейски организъм, без да излекуваме болното сърце на Европа – Балканите.“

По всичко изглежда, че тези оценки и признания са били в основата на мотивацията за решенията на Солунската среща на върха. Но както често става с европейските решения за Балканите, и този път тяхното изпълнение се протака, блокира, променя...Но напомняне на забравените решения имаше и то от авторитетни източници.

През 2004 г. Международна комисия от експерти за Балканите под ръководството на бившия италиански премиер Джулиано Амато, описва ситуацията в региона след Охридското споразумение и прекратяването на военните дзействия на територията на Югославия и отбелязва: „Бъдещето на Македония е несигурно; бъдещето на Сърбия е неясно; съществува риск от експлозия на Косово, имплозия на Сърбия и ново разклащане в устоите на Босна и Херциговина. Европейският съюз не прави всичко възможно, за да спаси Балканите. Европейската комисия избягва окончателните решения.“ И препоръчва: „Недвусмислено регионът трябва да влезе в Евросъюза, като започне Международна балканска конференция през 2006 г и се завърши през 2014 г. с приемането на държавите от Западните Балкани в Брюкселската общност...Някои може да се ужаси от перспективата за по-нататъшно разширяване, но това изоставяне на нещата на Балканите би донесло беди.“

Оценките и препоръките на комисията остават без последствия.
При посещението си в България бившият премиер на Македония Люпчо Георгиевски в лекция пред препълнената аула на Софийския университет казва: „Ако Скопие не влезе скоро в ЕС и НАТО, Охридското споразумение ще престане да действа до пет години и албанските партии в Македония ще поискат нова формула.“ Оказа се прозорлив. Но Брюксел не го чу.

И все пак кое е накарало германският президент Франк-Валтер Щайнмайер да апелира Европейският съюз да остане ангажиран със Западните Балкани, въпреки проблемите им и напрежението? В информацията се споменава накратко, че на срещата някои от държавните лидери си разменили тежки думи, че особено остри са били дискусиите с президента на Косово Хашим Тачи и премиера на Албания Еди Рама. Това навежда на мисълта за ролята на тези двама лидери в последните събития в Македония. Така нареченият „косовски синдром“ прерастна в своеобразен „албански синдром“, което, казано на разбираем език, означава подкрепа на албанската кауза на Балканите от страна на американците и някои европейски държави.

Каквито и да са мотивите на германския президент, неговият призив е знаков. Важното е да не заглъхне, а да се даде тласък с практически действия на процеса за присъединяване на държавите от Западните Балкани. Отговорността за забавянето през изминалите 14 години е взаимна. Разбира се, преди всичко държавите от западната част имат задължението да предприемат действия за изпълнението на критериите за членство. В това отношение те са в дълг към ЕС. Време е отговорните фактори в тези страни да разберат, че не трябва да очакват подаръци от ЕС. Но и Брюксел трябва да подхожда със разбиране към изменилата се ситуация в региона, в Европа, в самия съюз и в света. И да преосмисли своята балканска политика, както направи през 2003 г.

Изхождайки от нашия, българския опит би могло да се подходи по-гъвкаво към изпълнението на копенхагенските задължения за членство. При нас решаващо значение имаше, например, постигането преди всичко на политическите критерии за членство, докато по отношение на икономическите критерии и прилагането на европейското право бяха поставени само основните жалони.Европейските лидери са достатъчно опитни в тия дела и могат да ги доведат до успешен край, стига да има политическа воля и желание.