22637 | 11 окт. 2022 | 12:55

Взривът на Кримския мост поставя неудобни въпроси – има ли намеса на чужди специални служби на българска територия и пропуснали ли са българските служби тази активност?

Любомир Кючуков е дипломат. Бил е заместник-министър на външните работи. Директор е на Института за икономика и международни отношения.

- Господин Кючуков, с взрива на Кримския мост премина ли войната точката, от която няма връщане назад? Назад към примирие, към мир, към преговори?

- Това беше поредната стъпка в спиралата на ескалация на конфронтацията. Където всяко действие на едната страна води до ответна реакция от другата. Ключовият въпрос тук е кога и как свършва всичко това – защото продължаването по този коловоз води към риска от глобална катастрофа. И с всеки изминал ден пътят към преговори става все по-труден. Като за момента липсва политическа воля и от Украйна, и от Русия за ангажиране с диалог и преговори. Дори и за примирие, което се разглежда и от двете страни като етап от войната, а не като крачка към мира: като всяка подозира противника си (може би основателно), че би използвал евентуалното прекратяване на огъня като пауза за прегрупиране преди нова офанзива.

- България бе замесена като страната, откъдето е тръгнал камионът с взрива. Кремъл говори за тероризъм, образувано е и наказателно дело по същата точка в НК. Реална ли е опасността Русия да ни обяви за терористична страна и какво би последвало от подобен акт?

- Разследване на тези обвинения е необходимо и е позитивна появилата се информация, че ДАНС вече работи по въпроса. Политическите декларации на партийни лидери тук не вършат работа. Това трябва да се направи, не защото Русия е поставила въпроса, а защото българските власти дължат отговор на българските граждани – поне в няколко посоки.

Първо, относно маршрута и товара на камиона и действително ли те са свързани с България. Второ, дали става дума за терористичен акт или военна операция. Защото във втория случай това поставя твърде неудобни въпроси: има ли намеса на чужди специални служби на българска територия и пропуснали ли са българските служби тази активност?

- Какво ще е този път отражението на „българската следа“ в България? А в Русия?

- Самите обвинения от руска страна вече са достатъчни като факт за трупане на допълнителен негативизъм в двустранните отношения. Ако българските власти не дадат обективна и точна информация от резултатите от разследването, то това ще доведе до допълнително разделение вътре в българското общество по линията „русофили-русофоби” – като тогава и от двете страни няма да се борави с факти, а с презумпции. Що се отнася до Русия – то там България отдавна е наредена сред вражеските държави.

- Русия отговори с масирани удари на взрива на Кримския мост. ЕС ще отговори отново с оръжие и санкции, оръжие и санкции, оръжие и санкции? Има ли Европа друг полезен ход?

- Засега нашият отговор, на НАТО и ЕС, следва неотклонно две линии: повече санкции и повече оръжие. Но на практика това означава и повече война, и повече жертви. След Украйна и Русия Европа е най-пострадала от войната. Полезният ход е насочване на усилията към прекратяване на войната, а не към аргументиране на необходимостта от нейното продължаване. С други думи: съдействане, бих казал – натиск, за прекратяване на военните действия и прехвърляне на конфликта от военното в политическото поле. Разбира се, би било илюзия да се очаква бързо решаване на спорните въпроси, като териториалните проблеми вероятно ще тровят международните отношения в продължение на десетилетия. Но дори една година преговори е по-добра от един ден война.

- Жозеп Борел каза нещо, което звучи интересно, но в него се долавя и песимизъм, и тъга. То е следното: „Изчезна светът, в който САЩ осигуряват нашата сигурност, а Русия нашия напредък.“ Готови ли са европейските граждани да приемат последствията от този обрат?

- Ние вървим буквално към своеобразно „разкачване” между Русия и Европа – политическо, икономическо, търговско, дори културно и спортно. И започваме да гледаме един на друг като на врагове – на ниво обикновени граждани. И това не вещае нищо друго освен конфронтация. Надеждата е, че все пак гражданите в Европа (изправени пред последиците от енергийната криза и социалните проблеми) и в Русия (рискуващи да бъдат персонално въвлечени във военните действия) ще окажат този обществен натиск върху политиците, който да пренасочи усилията към спиране на войната.

- Анексирането на четирите области - Донецка, Луганска, Запорожка и Херсонска, превръща военната операция във война за Русия. Къде стои България на фона на ескалацията? Как да защитаваме интересите си, след като единна позиция очевидно няма, президентът и водещите партии се разминават в гледната точка?

- Това от самата начало е война и инвазия, а не операция. Друг е въпросът, че ако съдим по политическите евфемизми, през последните две десетилетия в света не е имало нито една война – всички те минават под етикета „военна операция”. За да се заобиколи Съвета за сигурност на ООН.

Присъединяването на четирите украински области към Русия създава качествено нова ситуация във войната. Защото от руска гледна точка те вече са част от територията на страната и трябва да бъдат защитавани с всички налични ресурси – без да се изключват ядрените. С приемането на тези области в състава на Руската федерация Москва на практика прави опит политически да фиксира едно териториално статукво, което е изгодно за нея. Нещо повече, имплицитно това присъединяване съдържа заявка за разширяване на военните операции – доколкото Русия в момента не контролира изцяло териториите на тези области, като по отношение на Донецк и Запорожие извън нейния контрол са между 20% и 40% от техните територии. Нещо повече – този акт почти затваря вратата за диалог. Освен това на практика никой по света няма да признае тази политика на свършените факти, дори и страните, които се въздържат да осъдят Русия – тъй като в повечето от тях съществуват сепаратистки и малцинствени проблеми и евентуален прецедент би могъл да се върне при тях като бумеранг.

- Президентът Радев е силно критикуван от ПП и ДБ за отказа му да подпише декларацията на лидерите на девет страни от Централна и Източна Европа за членството на Украйна в НАТО. За Вас чии аргументи натежават в спора?

- Тези критики търсят партийна подкрепа в страната и политически дивиденти извън нея. Трудно ми е да сложа генералния секретар на НАТО Столтенберг и съветника по националната сигурност на американския президент Съливан в графата „путинисти” – а тяхната позиция се покрива с тази на българския президент: ускорено членство на Украйна в НАТО не е на дневен ред. Докато част от украинската територия е окупирана от Русия, членството в НАТО на практика би означавало въвличане на Алианса в глобален конфликт. Защото по силата на прословутия чл. 5 от Договора за НАТО, страните членки ще бъдат длъжни да я защитят срещу всяко нападение върху териториалната ѝ цялост. И обясненията, че няма автоматизъм в ангажирането на НАТО и че включването на Алианса е въпрос на допълнително обсъждане и решение, са просто опит за подмяна на политиката с процедура. Или, което е не по-малко озадачаващо - предварителна заявка, че НАТО няма да спази задълженията си да защити една страна членка.

Впрочем, това би било продължение на досегашния ни подход. Всички бяха наясно, включително и украинските ръководители, че страната няма да бъде приета в Алианса докато е в конфликт с Русия. Затова и в официалните документи се подкрепяше „стремежа” на Украйна да стане член на НАТО, но не директно самото ѝ членство. И дори в споменатия демарш на деветте лидери от Централна и Източна Европа се реферира към Декларацията от срещата на върха на НАТО от 2008 г. в Букурещ, потвърждаваща именно този подход. Горчивата ирония е, че в резултат на войната Русия получи повече НАТО на изток (с присъединяването на Швеция и Финландия), а ние – повече Русия на запад (с референдумите в четирите украински области).

- Ако Народното събрание реши да изпращаме оръжие в Украйна, това ще промени ли статута на България в конфликта?

- Подобно решение има основно политически измерения – вътрешни и международни. Публична тайна е, че и в момента български оръжия, макар и непряко доставени, се използват в бойните действия. Проблемът тук е друг: това определено не би било крачка към мира. И би доближило България до лагера на т.нар. „ястреби”.

В Европа има две достатъчно видими тенденции в отношението към конфликта. Като нито една от тях не е про-руска. Първата е на т.нар. „пацифисти” (тук влизат страни като Германия, Франция, Италия и др.), които подкрепят Украйна, снабдяват я с оръжие (но предимно отбранително) за да не се допусне нейното поражение, но виждат крайното решение на конфликта възможно единствено чрез политически диалог. Втората е на т.нар. „моралисти” (САЩ, Обединеното кралство, Полша, балтийските страни), които смятат, че агресорът трябва да бъде наказан, снабдяват Украйна с оръжие (и нападателно) и настояват войната да се води до победа. В момента вторият подход очевидно има превес. Като със своите действия, включително референдумите, Русия не подпомага усилията на „пацифистите”. България, по силата на своите интереси, географско положение, а и с оглед гаранциите за собствената си сигурност би следвало да стои по-близко до първата група държави.

- Една от най-горещите теми е потенциалната опасност от употребата на ядрено оръжие. Имат ли основание твърденията, че вече самото говорене по тази тема е стъпка напред към ядрения Армагедон?

- Най-голямата промяна в общественото съзнание след края на Втората световна война е завръщането на войната в съзнанието на хората като допустим, дори морално оправдан инструмент за решаване на спорове. И фактът, че можем почти битово да обсъждаме евентуалната употреба на ядрено оръжие показва, че вече сме приели в своето съзнание подобна възможност. Което, освен всичко друго, показва и колко се е снизил прагът на страха – от собственото ни унищожение. Впрочем, ситуацията с Запорожката АЕЦ се явява своеобразна квинтесенция на войната в Украйна. Русия окупира централата още през март, Украйна естествено се стреми да си я върне. Но когато над една ядрена централа летят снаряди, то рискът да изчезне не само предмета на спора, но и самите спорещи, е огромен.

- Тези дни сякаш отново расте и напрежението около Северна Македония. Съседите реагират остро срещу откриването на българския клуб „Цар Борис III“, сипят се обвинения във фашизъм. Прибързано ли бе свалено българското вето за началото на преговорите Брюксел-Скопие?

- Използването на имената на политически фигури, свързани с участието на България на страната на хитлеристка Германия през Втората световна война, не носи позитиви на страната ни и не спомага за развитието на двустранните отношения. Това е допълнителен мотив за разпалване на антибългарски настроения в Северна Македония. Същевременно демонстрациите срещу страна членка на ЕС и призивите на опозицията в Скопие да не се спазват постигнатите договорености между двете страни поставят сериозни въпросителни по пътя на Северна Македония към ЕС.