26355 | 7 март 2025 | 14:06

Ако има международни сили в Украйна без съгласието на Русия, то това ще бъде военен корпус в условия на война и за участие във войната с Русия, а не мироопазващи сили в условията на споразумение за примирие

На срещата си вчера Европейският съвет застана както зад плана за превъоръжаване за 800 милиарда евро, представен от Урсула фон дер Лайен по-рано, така и категорично зад Украйна. След драматичното разминаване между Доналд Тръмп и Зеленски при разговора им в Белия дом водещи европейски страни застанаха на страната на Украйна, а в Париж и Лондон се проведоха ключови срещи. Накъде върви Европа и защо все по-плътно се чува дрънкането на оръжия на Стария континент? По тези теми разговоряме с дипломата Любомир Кючуков, бивш заместник-министър на външните работи (2005-2009) и наш посланик в Лондон (2009-2012).

- Господин Кючуков, минаха десетилетия от края на Втората световна война и Европа свикна да живее в мир. Ще приеме ли да влезе във война? Готова ли е да понесе последиците от мащабен конфликт на нейна територия или подготовката ще отнеме време? Колко време?

- Самият въпрос колко време ни остава до войната звучи страшно – но отразява реалистично посоката, в която вървим. И показва колко се е променило нашето мислене. Не за пръв път се налага да констатираме, че преди да стане факт на бойното поле, войната се върна в Европа в нашето съзнание като начин на мислене. Защото ние приехме войната като легитимен, дори морално оправдан инструмент за решаване на международни спорове. И цялата дискусия около превъоръжаването на Европа за съжаление ни препраща директно към Оруел: войната е мир!
Дори и програмата на ЕС, по която се предоставя оръжие за Украйна, се нарича „Механизъм за подкрепа на мира”.

- Тръмп предприема изненадващи, резки ходове. Изненада ли е обаче реакцията на ЕС и на Великобритания, които трескаво се разграничиха от новия курс на САЩ, започнаха да говорят за укрепване на отбранителните способности, за повишаване на военните разходи, за трупане на оръжие? И кой ще се превъоръжава, след като ЕС няма обща отбранителна политика?

- Планът на Фон дер Лайен „Превъоръжи Европа” предизвиква много въпросителни. Аз изпитвам известни затруднения дори с определението „план”, защото тук става дума единствено за осигуряване на пари за въоръжаване. При това средствата растат главоломно – само преди месец на неформалната среща на ЕС амбициите бяха за 500 милиарда евро, сега вече говорим за 800 милиарда. Като на практика решението се свежда до това държавите членки на ЕС да натоварят бюджетите си с още 1.5% за военни разходи за общо 650 милиарда плюс да получат по-изгодно кредитиране чрез ЕС за още 150 милиарда. Тоест ЕС задължава държавите членки да се въоръжават.

По-важното обаче е, че това е просто трупане на оръжия, а не изграждане на европейска система за сигурност. Европейският съюз не просто не е военен съюз, но това противоречи на основополагащите принципи за неговото създаване, залегнали в Лисабонския договор. Още повече че в ЕС има 4 държави, които не са членки на НАТО, две от тях – неутрални по статут (Австрия и Ирландия). Ключово тук е разбирането, че външната политика на Съюза е обща, но не общностна. Преведено на разбираем език това означава, че външната политика и отбраната са изцяло в компетенциите на отделните държави членки и само когато има съгласие на всички страни без изключение, дадена позиция става политика на ЕС. Тоест ЕС като съюз няма своя самостоятелна външна политика, няма своя армия, не притежава свое оръжие. Сега обаче ЕС по силата на обстоятелствата и международната динамика на практика се опитва да играе на чужд терен. Съюзът винаги е бил силен в условия на мир – с меката си сила, дипломатическите преговори и политическите решения, създаването на стандарти на поведение (в политиката и икономиката), търсенето на общи решения, а не налагането на свои. Сега ЕС се опитва да се позиционира в полето на твърдата сила, включвайки се в милитаризацията на международните отношения. И губейки всички свои досегашни предимства.

- На този етап на масата няма мирен план, който да подлежи на дискусия. Като не се знае какъв мир би могъл да бъде договорен, защо европейските страни трябва да се въоръжават? Другояче формулирано – не знаем какъв ще е мирът, но се готвим за война. Защо?

- Притеснителното е, че ние сме насочили всичките си усилия към това как да се подготвим за война, а не как да я предотвратим. И звучи леко странно, когато използваме превъоръжаването на Европа като аргумент за включването на ЕС в преговорите за мир в Украйна. Още повече че т.нар. план на фон дер Лайен реално заобикаля проблема за сегашните преговори – доколкото и евентуалните гаранции за сигурността на Украйна според този план биха могли да станат реалност в едно доста далечно бъдеще, докато Европа се превъоръжи. Европа продължава да няма своя визия кога и как свършва войната. За сметка на това влиза в коловоза на Тръмп, който и определя отговорностите по бъдещите гаранции за сигурността на Украйна и възпирането на Русия – при американското дезангажиране след евентуално прекратяване на военните действия. А без такава визия нашите претенции да сме част от преговорния процес нямат необходимата тежест: едва ли може да се очаква, че Русия ще води два паралелни преговорни процеса с ЕС и със САЩ, трудно е да се повярва, че Путин ще каже „извинявай, Доналд, но аз вече ще преговарям само с ЕС”, а някак си не се вписва в натюрела на Тръмп джентълменски да отстъпи преговорния стол на Фон дер Лайен.

Казано сериозно – ако ЕС иска да бъде активен участник в преговорния процес, ние трябва първо да постигнем съгласувани позиции със САЩ, а после да намерим начин да убедим Русия, че е в неин интерес и Европа да бъде част от политическия процес.

Ние на нито един етап не формулирахме свои идеи кога и как свършва тази война, не инициирахме преговори и затова сега сме в ситуация да се молим да ни допуснат до вече започналия процес. В целия международен хаос през последните месеци има поне две неща, които изглеждат ясни: без САЩ Украйна не може да продължи да воюва, без Русия не може да се постигне мир.

- Макрон предлага Франция да осигури ядрената защита на Стария континент. Може ли да стане това и доближава ли ни до ядрен апокалипсис?

- Макрон постави пръст в раната. Но по-скоро потвърди проблемите, отколкото да посочи пътя за тяхното решаване. Ако ЕС действително реши да заложи на въоръжаването като единствен път за превръщането си в самостоятелен глобален фактор, то тогава неминуемо стигаме и до ядреното оръжие като фактор за възпиране и постигане на баланси. Но тук се сблъскваме с редица проблеми.
Първо, френските ядрени сили са национални (и Макрон многократно подчерта това), т.е. решението за тяхното използване или неизползване се взима единствено от президента на Франция (същото се отнася и до британските ядрени сили).

Второ, ядреният потенциал на Франция и Обединеното кралство е несравним с този на Русия, което предполага търсене на други баланси, т.е. ядрено въоръжаване.

Трето, евентуалното заместване на досегашното ядрено присъствие в Европа ще се сблъска с изискванията на Договора за неразпространение на ядроното оръжие от 1968 г., съгласно който държавите се задължават, да не приемат трансфер на ядрено оръжие, да не разработват и да не притежават такова. В случая с разполагането на американски ядрени ракети в пет европейски страни (Германия, Италия, Нидерландия, Белгия и Турция) това изискване се заобикаляше с формулировката „споделяне” - най-общо казано, оръжието остава американска собственост, в американски бази и под американско командване. Изниква въпросът дали ще имаме нови, френски бази, в европейски страни – и няма ли това да доведе до надпревара и в ядреното въоръжаване. Парадоксът тук е, че сигурността не се свежда само до притежаването на ядрено оръжие, но преди всичко до договореностите как това оръжие да НЕ влиза в употреба. А такива между Европа и Русия отсъстват. И се налага да разчитаме на страха, а не на здравия разум. А както виждаме прагът на страха става все по-нисък.

- Преди 30 години Украйна се отказа от ядрените си оръжия, като гаранти за нейната сигурност и териториална цялост станаха САЩ, Русия, Великобритания. Будапещенският меморандум е вече в историята, така ли? Всичко, договорено след Студената война, ли може да се ревизира?

- Боя се, че процесът не се помества в понятието „ревизия”. Става дума за ерозия на целия следвоенен световен ред, който създаваше международните институции и правни рамки, които да предотвратяват избухването на нов световен конфликт. Разпадът на тази система ще означава само едно: свят без правила, доминиран от позиция на силата, конфронтация, милитаризация, борба за сфери на влияние.
Аналогиите с миналото никога не са абсолютно верни, но все пак си струва да се напомни, че едно от първите неща, които Хитлер прави, е да напусне Обществото на народите (тогавашният аналог на ООН) – за да не се чувства ограничен в действията си.

- Мироопазващи или мироналагащи сили очаквате да има в Украйна?

- Нито едното, нито другото, защото и в двата случая става дума за решение на Съвета за сигурност на ООН, където Русия има правото на вето. Това не би било възможно и по силата на споразумение на Украйна с „коалиция на желаещите” (впрочем самото понятие „коалиция на желаещите бе измислено за да се заобиколи ООН). Защото отново не можем да очакваме Русия да се съгласи да включи подобна клауза в евентуално споразумение за примирие. В резюме: ако има международни сили в Украйна без съгласието на Русия, то това ще бъде военен корпус в условия на война и за участие във войната с Русия, а не мироопазващи сили в условията на споразумение за примирие.

- Европа видимо е разделена в отношението към Тръмп и към новата политика на Вашингтон, новата идеология, поведение и стил. Има обаче и прогноза, че Европа ще бъде разделена на зони на влияние на Русия и на САЩ. Как се отнасяте към тази прогноза?

- Проблемът не е в разделянето на Европа, а в разделянето на света на сфери на влияние. Което ни връща към едно позабравено понятие – империализъм, което най-точно описва случващото се. При това именно като своеобразен ретро империализъм – но в нови условия. Става дума за връщането към завладяване на територии като доминираща тенденция в политиката на глобалните играчи. При това, без да се изключва използването на военна сила за целта. В тази категория попада както руската агресия спрямо Украйна, така и претенциите на Тръмп към Гренландия, Канада, Панамския канал, а също и активизирането на Китай за присъединяване на Тайван. Това се вписва и в този антиглобализационен откат, на който Тръмп е носител – защото през последните десетилетия се залагаше на икономическата доминация и политическото влияние и контрол върху държавите, а не върху директното отнемане на територии. 

Всичко това дава основание да се направи изводът, че „Америка на първо място” постепенно се превръща от предизборен лозунг в носеща конструкция на една нова глобална стратегическа доктрина на САЩ. И това отново ни връща към мястото на ЕС: би било катастрофално, ако в Брюксел превръщането на ЕС в самостоятелен глобален играч се разбира като включване в тази надпревара – тъй като той по дефиниция не може да бъде империалистическа сила – най-малкото защото е съюз от независими държави.

- В своеобразния сблъсък между САЩ и ЕС има ли България печеливша позиция?

- Има. Но за целта тя преди всичко трябва да има позиция. Която да формулира, аргументира и отстоява в рамките на ЕС и НАТО. Естествено никой не е очаквал България да блокира решението на ЕС – като саркастичното продължение на изречението е: което и да е решение на ЕС. Изборът не е между една или друга държава, а в това каква политика трябва да се следва. Защото и това, което правят САЩ, и подходът на Европа предизвикват много въпросителни.

Бих предпочел България да формулира свои позиции, които да я ситуират съдържателно в разминаването между ЕС и САЩ: възможно най-бързо започване на преговори, естествено с участието на Украйна, които да доведат до прекратяване на военните действия; договаряне на примирие, което да не е просто пауза във военните действия, а време, необходимо за политически преговори за дългосрочно и трайно регулиране на конфликта; гаранции за сигурността – на Украйна, Европа и Русия. С една дума – мир.

Говорейки критично за българската позиция не следва да се пропуска, че този път България заяви свои виждания по няколко въпроса. Първо и най-важно – тезата за мир чрез сигурност. Тя сериозно се различава от доминиращия в момента подход в Европа за мир от позиция на силата. Също така България се противопостави срещу прехвърлянето на средства от кохезионните фондове за въоръжаване, както и потърси съгласие за използване за целта на неусвоените средства от Плана за възстановяване и устойчивост.

- Като няма нова политика може ли скоро да има нови лидери в Европа?

- Въпросът не е в отсъствието на лидери, а в липсата на идеи. Респективно – на политики за тяхната реализация. Лидерство без идеи е месианство. И България е много убедителен пример за това – ние вече десетилетия избираме месиите, които да ни решат всички проблеми. Резултатът: кандидатите се роят, проблемите се задълбочават.