20973 | 20 дек. 2024 | 12:01

Вече и самият Зеленски формулира като основна цел предотвратяване поражението на Украйна и приключване на войната през 2025 г. по дипломатически път

Любомир Кючуков е дипломат от кариерата. Бил е заместник-министър на външните работи. Директор е на Института за икономика и международни отношения. Текстът е за Епицентър.бг

Така не се прави. Това е най-краткият извод от разгърналия се дебат по повод споразумението за сътрудничество в сигурността между България и Украйна. Искането на мандат от парламента за неговото подписване може да не е задължително от правна гледна точка, но беше наложително в политически план. Друг е въпросът, че премиерът и доскорошен външен министър трябва прекрасно да знае, че преди да се насрочи дата за подписването на международно споразумение трябва да се изчерпят вътрешните процедури. И ако е разчитал това да се случи в условия на цайтнот, то това означава, че просто не е дооценил значимостта на документа, който предлага за подпис. А и самият дебат в парламента създаде впечатление, че е извън времето и процесите в света (и ако се абстрахираме от присъщата елегантност на изказа, това най-точно беше посочено от лидера на ГЕРБ).

Оттук нататък изникват два въпроса.

Трябва ли да има такова двустранно споразумение?

Отговорът е „да”. Подписването на двустранни споразумения с Украйна, както и на многостранното Споразумение за Украйна са двата стълба на този компенсаторен механизъм, който се създава за да замени членството на Украйна в НАТО – поне в средносрочен план. На срещата на върха на НАТО във Вилнюс през юли 2023 г. бе достатъчно ясно дадено да се разбере, че Украйна не може да влезе в Алианса докато се води война, а реално – докато има окупирани територии. Което отразява стратегията на НАТО за избягване на директен сблъсък между НАТО и Русия. Затова гаранции за сигурността на страната бяха потърсени в подписването на двустранни споразумения. Като вече повечето страни членки на ЕС са подписали такива – без Австрия, Унгария, Словакия, България, Кипър, Малта. Само по себе си това би следвало да направи подкрепата за двустранно споразумение от българския парламент много по-лесна – но това не случва просто защото никой (не само в България) не е склонен публично и експлицитно да обяви, че приемането на Украйна в НАТО не е предстоящо в близко бъдеще.

По-сериозният проблем тук е, че ние, НАТО, вече повече от десетилетие и половина не сме достатъчно искрени спрямо украинците, обещавайки им нещо, което не можем или дори не е сигурно дали всички искаме да направим – членството в НАТО. Не случайно ние през цялото време подкрепяхме стремежа на Украйна да стане член, но не и самото членство. И докато управляващите в Украйна – предишни и настоящи – са наясно с това, то голямото разочарование остава за гражданите на страната.

Многостранните гаранции за Украйна

Подписването на двустранни споразумения е предпоставка за присъединяването и към подписаното през юли т.г. от 23 страни членки на Алианса плюс Европейския съюз и самата Украйна по време на срещата на върха на НАТО във Вашингтон Споразумение за Украйна. В него извън общополитическите позиции има три конкретни ангажимента: за продължаване помощта за Украйна, за изграждане на неин отбранителен капацитет и за реакция при бъдеща агресия. Проблемен за част от страните, неподписали споразумението, е последният ангажимент и по-специално – позоваването в текста на чл. 51 от Устава на ООН, позволяващ изпреварващи колективни мерки за защита срещу агресия без санкция на Съвета за сигурност. Самата възможност за такива действия е обвързана с поредица от условности: към тях може да се пристъпи само с общо решение в случай на нова агресия, настъпила след прекратяване на сегашните военни действия. Казано по-просто: целта е да се спре сегашната война, но да се гарантира, че Русия няма да започне нова. Като тя се предупреждава, че тогава може да има и директна военна реакция от страни членки на Алианса. Тоест, резето е вдигнато, но вратата все пак остава затворена. Проблемът е, че военните действия могат да бъдат подновени включително и в резултат от случаен инцидент или търсена провокация.

Това ли е споразумението, което трябва да се подпише?
Това е вторият въпрос. И тук отговорът е „не”. Или най-малкото – „не без значителна актуализация на текстовете”. Предлаганият проект и съдържателно и терминологично подсказва преводно използване на метода „копи-пейст” от други международни документи и декларации, но което е по-важно – значителна част от тях с отминал период на политическа давност. Политическите постановки в него се препокриват с целите, отразени в плана на украинския президент Зеленски от 2023 г. – когато целта беше война до победа и наказание на агресора. Междувременно ходът на военните действия нанесе сериозни корекции в този подход и вече самият Зеленски формулира като основна цел предотвратяване поражението на Украйна и приключване на войната през 2025 г. по дипломатически път. А в предлаганото за подпис пространно и дългосрочно двустранно споразумение между България и Украйна за дипломацията не е намерено място. За сметка на военната сигурност.