25387 | 18 юни 2025 | 14:50

Преминаването на Радев в групата на евроскептиците го прави предател за гласувалите за него. Предложението му за референдум изглежда като опит за ловене на риба в мътна вода. Дава основание да бъде обвиняван в партизанщина, в обслужване на чужди интереси

1990 година е ключова за посоката, в която тръгна промяната в България след падането на Желязната завеса. Тя е белязана от серия от събития, които вдигат както градусите на политическото напрежение, така и ентусиазма на българските граждани. В края на януари 1990 година започнат заседанията на Кръглата маса, където са представени реформиращата се БКП/БСП и новосъздадената коалиция СДС – основната опозиционна сила, която ще играе водещата роля в процеса на трансформация. Следват изборите за ВНС, протестите, Града на истината, подпалването на Партийния дом, Лукановата зима, за да се стигне до създаването на правителството на националното съгласие на Димитър Попов.
За събитията тогава и за предизвикателствата днес разговаряме с един от активните участници в тях Мирослав Севлиевски – секретар на Българското сдружение за честни избори и граждански права, което наблюдава изборите за ВНС, по-късно депутат от НДСВ и енергиен министър (2005). 

- Г-н Севлиевски, преди 35 години България тръгна от тоталитаризъм към демокрация - член Първи от Конституцията падна, създаде се СДС, организирана бе Кръглата маса и на 10 и 17 юни се проведоха първите след Промяната свободни избори. Къде сбърка синята коалиция, за да се стигне до загуба? Рано се проведоха изборите, кампанията бе прекалено черна, подценени бяха реформаторите в БСП? Какво?

- Това бяха велики времена. Помниш как хиляди хора се събираха без обява в социалните мрежи по площадите, поздравяваха се, прегръщаха се, не пиеха алкохол и винаги бяха повече от 10 000. Надежди, жертвоготовност, кураж и ентусиазъм. Вяра в колективното усилие. 
Едно е ясно днес - че желанието за истинска демокрация на българите от 10 ноември 1989 до 10 юни 1990 сложи края на 45 години тоталитарно управление на БКП в България. На изборите на 10 юни управляващата БСП загуби народния вот (пропорционалните избори), защото повече от половината избиратели гласуваха против тях, но все пак имаха  повече от СДС. Заради смесената система на пропорционални и мажоритарни избори БСП получи и парламентарно мнозинство. Това беше голямо разочарование за всички дето си мислехме, че политическата свобода ще дойде веднага. И оттогава все се питаме защо така се получи? Кой е виновен? А истината е проста: Всички държавни ресурси бяха все още в ръцете на бившите комунисти. Всички! Те имаха опит и административна инициатива. Имаха пари и хиляди леки коли. 

Сега се оплакваме от намесата на полицията и тайните служби в изборния процес, а си представете техните тогавашни възможности. Другата истина е, че изборите се проведоха рано, много бързо след падането на Живков. СДС нямаше време да се организира, да изгради структури и да селектира лидери. Това се знаеше от всички в СДС, и особено от хората на възстановените стари партии, но Великите сили се бяха договорили всички промени/свободни  избори в Източна Европа да се проведат преди лятото на 1990. Само Албания беше останала за 1991. Заключението на нашето Сдружение за Честни Избори беше, че изборите бяха свободни, но не и честни. 

Иначе предизборната кампания беше най-позитивната и емоционалната през последните 35 години. Всички музикални звезди пееха „Времето е наше“ и още десетки песни, които са събрани в касета - на тази касета даже във Вашингтон се танцуваше), върху плакатите имаше млади хора, имаше гълъби като символ на мира. Идеята беше хората да се убедят, че няма от какво да се страхуват, че в „тъмната стая“ няма страшно. 

- А плакатът с черепите на картата на България?

- Не е истина, че плакатът с лагерите бил уплашил електората. Той бе в малък тираж и се разпространи еднократно. Плакатите с Емил Кошлуков, с Лияна Панделиева и детенцето със знамето го компенсира и даже оправи брадите и плетените фланели на лидерите на опозицията. Вероятно помните за обвиненията, че били брадясали и страшни. 
„Реформаторите на БСП“ доминираха и контролираха всичко и не можеше да бъдат подценени. Андрей Луканов си мислеше, че е властелин и на Слънцето. Даже два дена преди изборите забрани паралелното преброяване на БСЧИ и само категоричната намеса на международните наблюдатели го принуди да отмени забраната на 9 юни вечерта. 

- В книгата си „Революцията в България 1989-1991“ Димитър Луджев, активен участник в събитията, пише, че докато в СДС се канят да отварят шампанско за победата, „само Мирослав Севлиевски, младият изпълнителен директор на БСЧИ (Българско сдружение за честни избори), стои умислен и тъжен до стената в съседния офис на сдружението в НДК.“ Какво си спомняте от онази нощ и очаквахте ли поражението?

- Не познавах никой, който да чака поражение на СДС. В двора на Университета, пред „Св. Александър Невски“, на ул. „Раковски“ и пред НДК вярваха в победата.

А какво помня ли? Помня сълзи. Сълзите в изборната нощ на 10 юни в София вероятно бяха колкото при подписването на Ньойския договор. Вероятно и част от спечелилите изборите комунисти са плакали от страх, че не знаят какво ще следва след очевидната им Пирова победа. И аз тайно опитах да се скрия в един килер в НДК да пусна една сълза, но Дими Паница и Иван Станчов, върнали се тъкмо в България след 45 години изгнание, нахълтаха с думите – стегни се, излез и се бори. Към 21 часа с Кеворк Кеворкян знаехме от нашето паралелно преброяване, което беше 100% с американска методика и контрол, че работите за СДС не отиват на добре и шансовете да спечели са минимални. По това време бях казал на Петко Симеонов (тогава шеф на предизборният щаб на СДС) лошата прогноза. Лошият вестоносец за СДС, за д-р Желю Желев бях аз. Голяма мъка за 25 годишен  хлапак. 

- След 10 ноември 1989 г. до първите избори имаше голям ентусиазъм, достатъчно е да си спомним митинга на Орлов мост на 7 юни, където, казват, е имало близо 1 милион участници. След изборите обаче този ентусиазъм сякаш се превръща в натиск – градове на истината, гражданско неподчинение, засилване на конфронтацията, блокади. Според Вас спечели или загуби СДС от тези революционни настроения? 

- Загуби. Много енергия се загуби от това закъсняло революционерство. Много е писано по тази тема през годините, но мен малко ме е страх да давам категорични исторически оценки. Всички искахме политическа справедливост веднага, но имаше и такива, които търсеха отмъщение и реванш. Даже не искам да си спомням люспенията в СДС, преследване на враговете с партиен билет, нито пък горенето на книгите на Желев, кинжалите и сините мравки. Истината е, че късният антикомунизъм, заедно с търсенето на отмъщение, беше използвано основно за службогонства и политически кариеризъм. СДС загуби, а истинските жертви и мъченици на комунистическият режим останаха разочаровани.

- Пак през тази бурна 1990 година д-р Желю Желев бе избран от ВНС за президент. Така СДС спечели власт, но загуби председател. Дали някога д-р Желев изрази съжаление за този избор?

- Не знам,  не помня, не вярвам. Аз мисля, че беше правилно решение да стане президент. Това беше единствената гаранция, че път назад няма. Желев първо беше президент по старата конституция, писана за Тодор Живков. С голяма власт и възможност за възпиране на възможни ретроградни сили в армията и полицията. Като стана президент се превърна в гарант за демократичният процес. Гаранция, че участвалите в изборите на страната на СДС няма да ги преследва новата/стара власт. Този избор беше ярка илюстрация, че голямата промяна е възможна. 

- Лицата в СДС бързо се сменяха. Кога започнаха да си тръгват идеалистите?

- Сега си мисля, че нямаше как Желев и неговите дисидентски съратници да оцелеят, нито Дертлиев и земеделците. Те пречеха на прекалено много хора, които искаха да имат техните антикомунистически биографии. Спомняме си, че даже с гол антикомунизъм дълго време се влизаше в политиката. Марката СДС „переше“ биографии и отваряше работни места. Иначе бързото „горене“ и бързата смяна на политиците отново е много актуално покрай сегашните медии, социални мрежи, алгоритми и интернет схеми за „убиване“ и издигане на политици. 

- Като връщате спомените си как ще отговорите на въпроса - от какво се разочароваха българите по време на прехода? Прекалено големи ли бяха очакванията за демокрация, правова държава, просперитет, достигане на западния стандарт бързо и необратимо?

- Всичко, което изреди, е истина. Големи илюзии имахме, наистина си мислехме, че времето е само наше и мечтите утре ще са факт. Че парите и свободата са гарантирани. Че враговете ще се предат сами. Утописти. Наивници, а и повечето не знаехме, че държавата е фалирала, че не може да си плаща дълговете.
Сега ме плаши факта, че много хора заради техните лични житейски драми или пък политически неудачи са готови да лишат деца и внуци от шансове за нормален  живот. Имам предвид враговете на влизането в еврозоната и приемането на еврото. Търсят политически келепир и отричат всичко от последните 35 години. 

Обещаваното по площадите и описано в решенията на Кръглата маса за права, свободи, плурализъм и геополитическа посока са факт. Завещанието беше пълна интеграция в европейските структури и честни избори. Ето, сега взимането на еврото ще бъде последното, което моето поколение трябва да направи, а всяко поколение трябва да си организира и гарантира честни избори.
Разочарованието дойде основно от бавните реформи и от българската практика да направим всички грешки преди  да вземем правилното и прагматично решение.

- Светът днес сякаш отново е в процес на трансформация и България е част от този процес. Има ли риск да се върнем назад, да загубим правата, които имахме през последните три десетилетия? 

- Има. Рисковете са основно геополитически. Русия каза, че иска отново зона на влияние поне в границите на бившия съветски блок, а това без лишаване от права на местното население и присъствие на чужда армия никога не е ставало. Отново е опасно, че може да се върнат времената, когато Големите риби могат да си правят каквото искат с малките, когато големите държави държат малките като нас за заложници. Да се върнат времената когато правата и правилата се определяха от един човек или от една партия. 

За всеки нормален човек е ясно, че единствено членството ни в НАТО и ЕС са гаранция, че ще живеем със свободата да избираме как да живеем. И не е истина, че Европа ще се разпадне, че няма бъдеще, сила и перспектива. Това е новата мантра на путиниските агенти тук. Опитват се да внушават, че сме обречени да слугуваме на Русия, защото Америка и Китай са далече, а европейците са прости. Луда работа, но за сръчни пропагандатори е лесно. Не бива да забравяме, че освен познатите ни врагове има и невидими. Злите Демони с пари и дигитални армии дето могат да се опитат да ни назначат депутатите и президента през социалните мрежи. Видяхме го в Румъния. И за тези заплахи партньори извън Европа няма  да намерим.

- Защо най-еврооптимистичната преди години нация днес гледа с подозрение към еврото и един висок обществен дял се съпротивлява на смяната на лева с еврото? 

- Повечето от враговете на еврото са фактически жертва на масовата и богата руска антиевропейска пропаганда. Приемането ни в еврозоната е едно от значимите политически събития в календара на Европа. Еврото за нас е положителен пример за Молдова, за Западните Балкани, за Северна Македония. Всичко това не се харесва на враговете. Вражеската пропаганда се прицелва в старите ни дрязги, страхове и разделения. Разпалват ги, като наливат пари и лъжи. С възможностите на интернет това е лесно. Ботове, фалшиви профили на хора, мръсни пари. Видяхме това в Румъния, където един смахнат политик за малко щеше да стане президент, обещавайки да обяви война на съседите си, а от нас искаше Силистра и Балчик. 

Казаното дотук не оправдава закъснялата разяснителна кампания на правителството и проевропейските партии. Виновни са, защото всеки знае, че хората ги е страх от всяка промяна, че винаги са подозрителни към новото. Помните, че имаше големи страхове от влизането в НАТО, в ЕС, защото щели да ни вземат доматите и суджука. Ракията и мезето. Съвсем скоро беше битката да не влизаме в Шенген, защото ще ни превземат емигранти. 

Отделно темата пасна на група хора, които са политически свръх активни (меко казано), които мечтаеха за Град на истината, за България на три морета. Неволно участваха в лъжата, че ще се върнат имотите на изселниците от Беломорска Тракия и Турция. Водеха война с ваксини. Правеха групи за самозащита от чипирането и други подобни патриотични геройства. С други думи заблудени политически, или финансово изкушени, идеалисти и политикани. 
„Да не настине и да не се мине“, е житейско правило на много хора. Отделно 70% не гласуват, а от гласуващите близо 70% не харесват Борисов, Пеевски и Кирил Петков и покрай тях мразят и еврото. И фактически са готови да лишат децата си от предвидимо бъдеще заради омраза. 

- В интервю за CNN Румен Радев каза следното: „Може би съм старомоден, но силно вярвам в демокрацията с предложението си за референдум за въвеждането на еврото в България.“ Може ли един старомоден президент да стане модерен партиен лидер? 

- Всичко може. Политиката хептен стана „на ти, дай ми“. На  избирателите се гледа като на клиенти в кръчма. Политиката се сведе до едно водещо предложение, което е по-често да „убием“ конкурента. Гражданите станаха машини за лайкове и коментари в социалните мрежи. Общите каузи се изоставят и живеем ядосани и подозрителни, като се самоизолираме. Има много подтекст в твоя въпрос. И много под въпроси. Например, когато някой е модерен политик дали е полезен? Ако не е полезен, дали е прогресивен. Помниш ли, когато модерните политици от ПП отидоха колективно на кино? Това може и да е било модерно, но ми изглеждаше безполезно. Когато ги видях, разбрах, че тези хора отиват на кино в политиката. Хората гласуваха за тях да изпратят ГЕРБ на кино, а не те да ходят за кеф. Обикновено се приема за старомодно да искаш справедливост, а модерно да търсиш отмъщение. Аз приемам за единствено политически модерно следването на старомодните завети на възрожденци, а за ретроградно - политическото внушение за „наведена глава сабя не я сече“ и за снишаване по Живковски. Радев често дава основания за подобни критики в речите си. Ами случката с юмрука? Хората бяха старомодно поведени, но с много модерни последствия. 

Ще задам и други примерни въпроси. Вицепрезидентът Ванс като католик с шарени чорапи, модерен ли? Или модерният Мъск,  който с резачка изглежда като брат на Берия? Мода ли е да се ругае Зеленски дето не се предава на руснаците? Големият въпрос е може ли въобще да си политик, ако си нормален и немодерен? 
Ако ме питаш дали Румен Радев може да стане модерен партиен  лидер, изглежда трудно за момента. 

- Защо?

- Основно, защото се въоръжава с реакционно старомодно „оръжие“ – евроскептицизъм и живковизъм. Разбира се, има всички възможности да се самокоригира. Иначе реалистичният въпрос е какъв президент ще бъде Борисов. 

- Засега обаче Борисов отрича, че би могъл да се кандидатира президент. Но да се върнем към Радев. С вашия опит в политиката какво разчетохте зад настояването на Румен Радев да се проведе национално допитване за приемане на еврото от 1 януари 2026-а?

- Да не го броим за изветряла червена лимонада, защото му свършва последният мандат. Да се направи на Тръмп, на несистемен политик. На противник на „жълтите павета“. Заявка от генерал и държавник да стане политик, нещо което не е правено. Да се овъргаля в партизански катран и да си провери фен клуба, като същевременно им даде депутатски надежди. Иначе, ако си говорим, че политиката трябва да е полезна и да води до прогрес, на мен ми се вижда, че полезното за Републиката е малко, но и за него няма много файда. Отлагането на влизането в еврозоната на практика е отказ от еврото, а това не води до прогрес. Предложението му за референдум изглежда като опит за ловене на риба в мътна вода. Дава основание да бъде обвиняван в политаканстване, в партизанщина, в обслужване на чужди интереси. Все неща, които избирателите не обичат и на избори може да бъде наречен даже закононарушител. 

Основната изборна кохорта зад него през годините са били хора търсещи алтернатива на Борисов и гарант за евроатлантическата ориентация на България. Последното заедно с гаранциите, че полиция, армия и съдебна система няма да бъдат използвани от никого за партийни цели, е разбирането ни за основната роля на президента. Преминаването в групата на евроскептиците го прави предател за гласувалите два пъти за него. Полезното за обществото е, че много от маските на политици и коментатори паднаха. И още: че повече хора научиха, че на евро банкнотата пише и на чист български език – евро, а това си е за гордост. Нали подобни успехи и факти ни помагат да се чувстваме достойни граждани и членове на ЕС. Българите в чужбина лесно могат да показват нашата азбука на съседите си, да разказват за Кирил и Методий, за това как четем Библията на български 500 години преди повечето западно европейски държави. 

- Вашата прогноза – може ли Радев да постигне пробива на царя от 2001 година, ако направи собствен проект?

- Само да припомня, че царското управление беше успешно за държавата, основно защото имаше силно правителствено  мнозинство, но и много силна опозиция от ляво и от дясно. Това не позволи злоупотреби с власт и помогна за добро темпо и полезност на политиката. 
Условия има. Много свободен електорат има сред негласуващите и по малките партии. От години се търси нов „спасител“, който е алтернатива на Борисов. Има богати евроскептици. А дали може да се повтори царският пробив? Едва ли. Цар на избори, и тогава, и сега, е чудо предизвикващо масов интерес, който не е трудно да се превърне в подкрепа. Генерал на избори не е ново. Борисов го прави почти 20 години. Няма привлекателна екзотика. Надали ще стигне царствената осанка на Радев - висок и строен. Симеон предлагаше привлекателното за центристите обединение и помирение, а изглежда, че Радев ще търси обратното, което ще ги отблъсне. А без центристи голяма победа е невъзможна. Царят слагаше лед на страстите, а Радев като военен „пали фитили“, с което би могъл да го докара само до най-голям от малките партии. Това е по-реалистична цел за Радев. Дори да добавим македонски и анти-ДПС страсти(спомнете си фарсовият скандал с Карадайъ) от една страна и русофилски емоции плюс евроскептицизъм от друга страна, пак няма да стигне за царски пробив. 

Дотук ми изглежда, че повече прилики може да има с неуспешния плах опит около Царя от 1997 с ОНС. Без идеология, песен и щаб не вярвам да направи голям  пробив. 

Царят имаше и щаб, и песен. Песен, която нововремци му подарихме за кампанията, заедно с холивудски сценарий за избирателна кампания. Година по-рано Дони изпя „Идва Новото време“. Освен песен и ясна идеология, Радев не е показал още щаб, екип с качества, който да изгради партиен проект. Няма хора. И понеже няма хора, ще му трябва например коалиция с „Възраждане“. 

- Възможно ли е това?

- Дали е възможно, не знам, особено след като е ясно, че Радев ще бъде залезът на Костадинов. И по-сложно ще стане, защото Борисов все още има инициативата и богат опит.  

Може да направим още любопитни паралели с царя. За Радев от близо 8 години се спекулира, че ще влезе в партийната политика. Това близо 10 години се очакваше и от Симеон II. 
И двамата имат твърда фен група, която ги очаква. И тогава, и сега се търси алтернатива на силна политическа личност. Тогава - на Иван Костов, сега - на Борисов. И двамата нямат собствена партия, имат изтощен от чакане приятелски кръг. И зад двамата се загряват големи групи клиентелисти. 
Но има голяма разлика в политическия календар. Тогава по график идваха парламентарни избори, сега обаче – президентски. Това предполага различна политическа динамика. Трябва да се предизвикат предсрочни парламентарни избори, а за това Радев няма сили, освен ако не извади големи корупционни тайни и разбие парламентарното мнозинство. Ще трябват повече енергия и ресурси.

- България днес е разделена не само на сини и червени, а на русофили и русофоби, на тръмписти и антитръмписти, на либерали и консерватори, на глобалисти и националисти, на подкрепящи лева и подкрепящи еврото и т.н. В този смисъл, когато преди 35 години тръгнахме към демокрация, докъде стигнахме, господин Севлиевски?

- Моят кошмар е споменът от Албания през януари 1991. Държава концлагер. Мрак и бедност. Обезверени хора. Бункерите повече от хората. Глад. И котки няма в градовете. Всичко е изядено. Държавна телевизия за един телевизор, този на диктатора Едвер Ходжа. Държава, скарана с народа си, съседите и света. Държава без съюзници. Щели сами да се бранят като се крият в малките бункери и то без храна защото вече са свикнали на хроничен глад. Разбира се, цялото население искаше да избие командирите си или поне да избяга в чужбина. Страх ме е многото фили и фоби да не ни докарат дотам. Питам разни хора дали са готови да отидат на фронта, ако някой ни нападне. Масовият отговор е: Няма да им умирам аз за властта и парите на тези …( и изреждат популярни политици). Или започват да ми разказват случки с велможи, които имат феодален бит – кланят се на началника, харчат пари за кучета, коне и делят плячка. Винаги в допълнение има примери за купени гласове по време на избори и възмущение от невъзможността да се оправим с невалидните бюлетини и мъртвите души в избирателните списъци. Малцина вярват, че битката между тръмписти и глобалисти в София е истинска, а не Пунта мара, за да се пазят всички властови възможности. Ама тези неща всички ги знаят. За директен отговор на твоя въпрос докъде сме стигнали трябва да питаш някой професор. Аз се консултирам с Георги Фотев и Антонина Желязкова. 

Разказах ти за моя албански кошмар и злия дух на Едвер Ходжа, който, между другото, лично ме е „преследвал“, когато през 90-те спах в кревата му без да знам къде съм попаднал. Вероятно бях пръв след смъртта му в къщата на духовете в Дурас. Ужасен съм от факта, че има хора, който харесват тирани и агресори и се присмиват на жертвите. Много ми се иска да не сме „албански реотан“ и бързо да се събудим и да следваме здравия си разум. Особено с последните развития в Иран и неспиращата война в Украйна.