8335 | 2 дек. 2024 | 11:41

Тя измисля концепцията на новините – смяна на парадигмите, новина №1; открити телефони за хората; и най-вече екипната система, която извежда напред журналистите и захвърля под миндера каменните лица на говорителите

Маргарита Пешева

„Една душа, една душа,

най-неуютната даже душа,

нека бъде душа на поет”

Константин Павлов

Зрителят помни нейния магнетичен екранен чар, интелигентното й излъчване, нестандартната й роля в живите предавания, емоционалната багра на нейните новини. Нери Терзиева е второто голямо явление в женския телевизионен свят след Бригита Чолакова. Стореното от нея в бурните години на сриващи се идеали и горчиви разочарования трасира пътя на персонифицираната журналистика в посттоталитарното време, на този авторски подход към събититията и фактите, който се съпротивлява на безличната идеологическа усредненост.

Създаването на Ефир 2 доказва потребността от нова свидетелска телевизия, която търси очевидците на бурните и нееднозначни събития на посткомунистическия преход. Нери предлага новата формула на авторска журналистика, която е немислима без конкуренцията между двата тв канала, модернизирането на предавания и журналистически подходи, промяната на проблематиката и лексиката, новите гледни точки към събитията, личностите и фактите. Смъртта й дойде много рано и неочаквано, ето защо отново публикувам нейния портрет, направен преди няколко десетилетия. За да няма забрава. Най-малко творческа кариера, като нейната, може да бъде забравена.

Преди да стигне до Ефир 2 Нери изминава дълъг професионален път. Тя е мюсюлманка, но казва, че има

БЪЛГАРСКО САМОСЪЗНАНИЕ

Шегува се, че по време на Възродителния процес това би било прекрасно изказване. Не отрича наличието на известна бикултурност – спомня си детските песнички, които баба й пее на турски, много обича майтапите на Азис Несин. Но в онези години няма възможност да опознае по-добре културата на своя етнос. Дори не е ходила в Турция, макар че на два пъти има такава възможност. Просто не се чувства емоционално готова за тази среща. Затова смята, че българската култура оказва далеч по-голямо влияние върху нейното духовно и творческо израстване, а оттук – и върху нейното самосъзнание. „До ден-днешен обичам произведенията на Кольо Николов и Борис Априлов. Обожавам Радичков – той е автора на студентските ми години. Мой кумир е Александър Геров, считам го за най-големия български поет. В юношеството много четях Атанас Далчев и смея да твърдя, че го познавам.”

През 1975 г. Нери завършва телевизионна журналистика и творческото й развитие започва в Телевизионния център в Пловдив, който, по нейни думи, има страхотен директор – Петър Кольовски. „Той ме намери във Факултета по журналистика два месеца преди разпределението и ме взе на работа – казва тя. Преди това бях стажувала в Центъра по време на Панаира, имах конфликт с една редакторка, която ми каза, че за нищо не ставам, и въобще не мога да правя новини... Постъпих на работа с профил „Близкият изток”, а година и половина по-късно започнах международни коментари в сутрешния блок на Пловдивското радио. Но един ден докато обяснявах какво точно се е случило в овалния кабинет на Белия дом звънна един телефон от Окръжния комитет на Българската комунистическа партия БКП, и завинаги спряха международните коментари по регионалните медии.” На Нери не й остава друго, освен да започне безкрайни дублажи на филми на ДЕФА, които зариват Сахат тепе на Пловдивския център. През 1976 г. има шанс да

ДЕБЮТИРА В НОВИНИТЕ

на Регионалния център, като замества излезлия в отпуск титуляр и тя идва като стажантка в Центъра. Тогава става един много смешен гаф. В Пловдив тече Ловното изложение, на което естествено присъства и „първият ловец на републиката” Пенчо Кубадински. В една от къщите на Стария град министър Кубадински седи до министъра на горите на Бенин. Телевизионният екип има три минути за снимки с филмова камера, буквално два кадъра – общ и едър план на Пенчо и чуждестранния гост. „Беше невероятна жега, бай Пенчо си вее с едно листче и си мърмори под мустак: “Ох, такава жега, само на тая черна маймуна не й е горещо...” А микрофоните набутани в устата му, за да има фон, такава беше модата. Изведнъж и министърът на Бенин се обади и каза: “Не, не, и на мен топло, другар Кубадински, и на мен топло...” Оказа се, че той е завършил в България и знае български. Конфузията беше голяма, а бай Пенчо ми каза, че ако още веднъж ме види с наврян микрофон в лицето му, ще ми подстриже бретона... Това беше първия ми опит в новините...”, смее се Нери.

През 1982 г. Живко Желев я кани в екипа на новото предаване на Пловдивския център

„ЗА ЕДИН МИЛИАРД”

Предаването е доста необичайно за тогавашните времена – то е обърнато към частната инициатива на българина, старае се да стимулира неговия стремеж за успех в дребния бизнес, в търсенето на пазари и технологии. Продължава цели десет години като сменя няколко заглавия – „За инициативните и предприемчивите”, „Горещи пари”, „Капитал”.

„Ние с Нери се опитахме, за първи път в атмосферата на тоталитарната държава и тоталитарната медия да направим продуцентско предаване. Бяхме млади и наивни, работехме много запалено. Чрез него натрупахме много опит в живата телевизия. Правихме живо предаване пред 4 500 души публика в Двореца на спорта във Варна, което е уникално в историята на БНТ”, казва Живко Желев. Той споделя, че „Милиардът” съвпада с романтичния период на мнимо възраждане на икономиката през 80-те години, в него работят 6 души, които докарват на телевизията повече пари, отколкото днес шоу „Невада”– през 1983 г. Милиардът вкарва в националната медиа печалба от 1 милион тогавашни лева.

„Нери има изключително бърз професионален рефлекс – казва Живко Желев. Притежава продуцентски и менажерски способности. Но има сложен характер, и е твърде емоционална, което й пречи. Аз харесвам творческия й типаж, стига той да води до конструктивни неща”.

Самата Нери в началото е противник на „Милиарда” – смята, че той ще се превърне в поредната „бонбонена фабрика”, а журналистите само ще си намигат със зрителите. Но след това намира мястото си сред публиката. Двамата с Живко постоянно експериментират – те дори прилагат театрални етюди-метафори, когато искат да акцентират върху определен проблем – например, етюдът с пустинята, в която двамата седят в красиви кожени палта – визуална метафора на „пустинята” от равнодушие и бюрократически догми, с които частната инициатива трябва да се бори.

Нери мисли, че „Милиардът” е едно от малкото живи предавания, които през годините съумяват да изтръгнат от зрителя някоя и друга дума на одобрение. „То се дължи на Иван Славков и Петър Кольовски и започна да излиза когато в България „частна инициатива”е все още мръсна дума, казва тя в онези години. Милиардът ме научи, че в телевизията винаги трябва да търся екипа. Просто работата е колективна и не трябва да се дели на моторетки, които издърпват каруцата и на самата каруца... Седем души имат еднакъв принос за създаването на някакви нищожни 30 секунди или на баталните два часа... Дори единият от тях да е само шофьор, а другият - само осветител те са еднакво важни. Обикновено след Милиарда ни канеха на софри, и аз не отивах, ако не дойдат и хората от ПТС, до последния шофьор...”

В „Милиарда” Нери натрупва ценен опит в репортажите “на живо”, тя опознава тънкостите на тв диалог, умението с интересен въпрос и шега да създава атмосфера в хода на събеседването. През този период по покана на Васил Марков, тя прави около десет предавания в

„АКТУАЛНА АНТЕНА”

Спомня си как през 1986 г. тича като луда по чиновническите етажи и пита колко е външния дълг на България. Естествено никой нищо не й казва, а тя се рови в „Работническо дело” и съобщава в „Антената”, че българинът знае колко е външния дълг на Никарагуа и Ботсуана, а на България не знае. На следващия ден в Пловдив пристига мерцедесът на Любомир Павлов, тогава председател на Комитета  за телевизия и радио. Конкретният повод е, че Нери изважда и оповестява секретна информация за износа и цените на вторичните суровини и това оказва негативно влияние на сегмент от външната ни търговия с Италия.

Колективът на Пловдивския център се събира и Нери е разкритикувана публично, но много деликатно. „Всъщност Любомир Павлов много я ценеше като журналист, и дори имаше идея да направи специално предаване за нея, което да конкурира „Всяка неделя” си спомня нейния съпруг  журналиста Евгени Тодоров.

 „Но в тоталитарните години никой не забраняваше опитите, казва тя. Аз изграждах журналистическата си физиономия стъпка по стъпка. Естествено, някои от опитите се санкционираха, но след това намираш друга пролука. В периода 1984-86 г. съм правила  различни „Антени“ и от нито една не се срамувам. Днес си мисля, че в началото на Възродителния процес, може би, нарочно, ми възлагаха да правя Антени... Може и да е така, може и да не е, но все едно, режимът умееше добре да манипулира своите поданици. Въпреки че хората по върховете съвсем не бяха еднозначни. Днес мнозина разправят какви мракобесници са били Петър Кожухаров  и Стефан Енчев,които заемаха отговорни постове в телевизията, но знам че те са ме защитили пред Георги Атанасов, (тогава министър-председател) без лично да ме познават. Въобще няма еднозначни хора, събития и ситуации. И още по-малко еднозначни оценки. Като разбрах, че не може да се говори за външния дълг, отидох да говоря за цените. След това се оказа, че и за тях не може да се говори, но журналистът непрестанно трябва да опитва. Ако иска да върви напред в професията.

Телевизията е огромен мегафон, който озвучава цялата държава. Когато  имах възможност да го държа се опитвах нещо да кажа. Всички, които имахме характер и искахме да бъдем личности, го правехме. Ние непрестанно търсехме пробива, а пробойни имаше много. Но считам за голяма лъжа, че „Антената“ е великата манипулация на режима. Лично мен никой никога не ме е наставлявал и редактирал”.

„Милиардът” и „Антената” създават на Нери верен усет за тв професията, но макар и по пътеките на тв журналистиката да я води предимно интуицията, тя се учи и от другите. Непрестанно търси съмишленици, опира се на способни хора и

АВТОРИТЕТИ

Много се интересува от световните тв знаменитости – като ученичка има специален албум от изрезки със статии за Барбара Уолтърс. „Не бях я виждала на тв екран, но знаех всичко за нея... Едва преди две години я видях по американската телевизия, вече 60-годишна, много различна от младото момиче, което изтръгва вопли от Рей Чарлз, Джими Картър или Робърт Кенеди...”

Докато работи в Пловдивския център, най-големия авторитет за нея е... чистачката леля Анче. „Тя имаше най-вярната реакция към всичко, което правехме. През нея бяха минали много телевизионни опити, виждаше през деня как лепим лента до лента на мувьолите, вечер гледаше нашия труд в новините, а на сутринта обикновено ни удряше по главите...”

В годините на перестройката Нери следи внимателно изявите на младите журналисти от „Взгляд” на Централната съветска телевизия (ЦСТ). „Тогава ясно разбрах, че в сравнение с тях, в БТ нищо не се прави.” От българските журналисти респект й внушава Иван Славков- те не се познават, но след нейното уволнение от телевизията той й се обажда по телефона и й казва: „Здравей колежке, сега вече сме колеги, защото и двамата сме изхвърлени от телевизията...”

Но на българска почва в тв професията Нери има само един кумир – Кеворк Кеворкян. Той задочно я научава на много неща. Години наред не го познава лично, но прекарва вкъщи часове пред портативния си телевизор, за да записва точно неговите реакции: кога прави паузите, как структурира въпроса, как след това го разроява, когато вижда, че у събеседника се ражда отговора, а той не иска да го умъртви. „И досега пазя бележници със записки върху „Всяка неделя”, които съм правила като ученичка”, казва тя. Когато случаят я среща с Кеворкян разбира, че неговият екранен образ е адекватен на житейския. „Ако на екрана си богат човек – казва Нери – задължително си такъв и в живота. Мисля, че хората са наясно кои са истинските телевизионни звезди и къде се разполагат истинските стойности. Кеворкян в творчески план е страшно богат човек, който нямаше достатъчно време, за да се разгърне. Има нещо особено в телевизионната мимолетност – уж години си на екрана, а все не ти остава време да се разгърнеш. Затова и когато Кеворк напусна телевизията, изгубиха всички. „Всяка неделя” беше културно огледало, в което можеха да се видят много неща. Кеворкян умееше да подаде ръка, но малко хора имаха необходимия мащаб, за да я поемат... Хората не му бяха по мяра, впрочем на него нищо не му е по мяра...”, споделя Нери.

Като се опира на наученото, полезния опит от „Милиарда“, своята интуиция и неизбежните авторитети, Нери смело се хвърля във водовъртежа на

ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ НОВИНИ

В края на 1989 и началото на 1990 г., с роящите се декларации, петиции и възвания на никнещите като гъби партии и обществени движения, новините се раздуват до чудовищните 150-минутни емисии, които поставят на изпитание нервите и на най- издържливите зрители. В тези бурни дни, Кеворкян и Гарелов полагат големи усилия да поставят новините в нови професионални рамки и да ги освободят от опеката на улицата. Кеворкян, като програмен директор, възлага на Нери да направи нова концепция за новините и Нери приема, макар че е изпълнена със съмнения- мисли, че в новините няма творчество и че те не са нейно амплоа. Скепсисът се оказва на място, макар и по съвсем други причини – „Всичко, което направих тогава, после се стовари върху главата ми”, казва Нери шеговито.

Тя измисля концепцията на новините – смяна на парадигмите, новина №1; открити телефони за хората; нищо да не звучи като истина от последна инстанция; и най-вече екипната система, която извежда напред журналистите и захвърля под миндера каменните лица на говорителите. Създават се новинарските екипи и в тв фокуса застават журналистите. Райчо Райков и Емилия Иванова правят Екип 1, а Асен Агов и Нери Терзиева – Екип 2.

Истинският мащаб на промяната в тв новинарство може да се разбере единствено в сравнителния анализ с традициите на

СВЕТОВНОТО НОВИНАРСТВО

Практиката на американската и английската телевизия показва някои правила и особености на поднасянето на новините, които отличават държавните от частните телевизии. Например, в BBC новините се четат от диктори на съвсем правилен английски език, а в комерсиалната  телевизия се четат от журналисти, които използват разговорен език и популярни идиолектни форми. В Европа и Америка, в частните тв канали, новините са по-персонифицирани и се прибягва до по-свободни, артистични форми за тяхното представяне. В частната телевизия голяма роля изпълнява и рекламата, която дели мегдан със сериозната информация.

В страните с тв традиции, новините на държавните тв канали се изграждат на основата на строги формални и съдържателни принципи, които регламентират предаваната информация. Спазването на тези условия е задължително, то е гаранция за професионализъм и успех. Повечето мрежи излъчват новини от ранна сутрин до късна вечер, като отделните бюлетини имат различно времетраене – от 5 до 30 минути. Те обикновено се групират по проблемно тематични блокове: външни и вътрешни, икономически, културни и спортни.

В английската тв традиция особено място се отрежда на вътрешната информация, докато за външни новини се заделя едва една трета от бюлетина. Информационните бюлетини се отличават с висока плътност на съобщенията – в емисия от 20 минути задължително стартират от 12 до 20 обекта. Един обект не може да е по – дълъг от 180 секунди.

Средната скорост на четене на текста в английските новини е 125 думи в минута, а максималната норма е 180 думи в минута. Броят на сричките в новинарските изречения не бива да е много над двадесет.

В Америка е изработена проста и практична формула на лекото слушане- тя изхожда от обстоятелството, че всяко изречение слухово се възприема по-добре, ако в него има по-кратки думи и то самото е по-кратко. В Америка и Англия новините се онагледяват с компютърна графика, с наслагване на допълнителна информация върху изображението чрез движещи се титри. Тв новините на Запад най-често дават отговор на въпросите „Кой?”, „Какво?”, „Къде?” и „Кога?”, но избягват отговора на въпроса „Защо?”, който принуждава журналиста да направи анализ и коментар на събитието, което се представя.

Нека видим как изглежда

ФОРМАЛНАТА СТРУКТУРА

на „По света и у нас” на Екип 2 през януари 1991 г. Социометричният анализ, показва, че емисията напълно отговаря на световните стандарти: при Нери Терзиева скоростта на четене на текста е около 160 думи в минута, при Асен Агов и Сашо Диков – около 170 думи в минута. Броят на сричките в изреченията на Нери се колебае между 30 и 36, при Агов е между 24 и 35, а при Диков е между 20 и 25. Представяните обекти имат дължина от 15 секунди до 3 минути, а техният брой е между 20 и 25.

Около две трети от емисията се посвещава на вътрешните новини,  докато външните заемат приблизително една трета от екранното време- при 20 обекта в емисията от 3 до 7 са за външни новини. За спорт и светска хроника се отделят обикновено от 3 до 7 минути. Новините се групират блоково- вътрешни и външни, културни и спортни. Тяхната подредба периодично се сменя и затова спортът понякога е в центъра на емисията. Влагат се и усилия за разнообразяване на началните и финалните реплики на водещите. Асен Агов си спомня как по време на оставката на Петър Младенов от президентския пост, с Нери решават за първи път да се обръщат от екрана с „дами и господа”, а не с обичайното „уважаеми зрители”. И наистина го правят, а след това телефоните прегряват от хули и заплахи...

Нери и Асен полагат специални усилия за спазването на формалните стандарти, задължителни за всяка информационна емисия, което е първото условие за изграждането на добра

СЪДЪРЖАТЕЛНА СТРУКТУРА

„Чрез Екип 2 с Нери се мъчехме да внушим на зрителите, че в страната нещо се е променило. За тази цел драстично сменихме лексиката на новините, изхвърлихме думите, свързани със стария режим. Изобщо доста упорито работехме върху професионалната формула на новините”, казва преди доста време Асен Агов. И това бързо проличава – в новините на Екип 2 зрителят за първи път вижда истинска градация на събитията по степен на важност – новина №1 вече е горещото събитие на деня, а не поредното пътешествие на Тодор Живков у нас и по света. Водещата новина се анонсира в началото на емисията, като по европейски маниер се фиксира и времето, в което тя ще се разгърне („подробностите веднага”, „подробностите след пет минути”).

Екип 2 не резюмира съобщенията в края на емисията – този метод не е много популярен, тв мрежите  се опасяват да не доскучаят на зрителя и пестят ефирно време; в Америка само АBC прави подробен преглед в края на новините.

В новинарската емисия много важно е хармоничното съчетаване на изображението и словото. Динамичният видеоред играе ролята на контекст, а семантическата дълбочина на обектите се получава чрез представящите и обяснителните функции на речта. Затова и вербалното съдържание на новините има водеща роля, а визуализацията донякъде му се подчинява.

Екип 2 интерпретира всяка новина най-малкото на три равнища: на водещия, който очертава проблемния кръг на събитието, на изображението, което предлага на зрителя неговия образ, и на репортера, който показва „физиономията“ на новината, „грима” на нейните подробности. Така новината се представя в движение и развитие, като се използват разнообразни журналистически средства – анкети, интервюта, социологически проучвания.

Но в съдържателните изисквания на тв новините главното е тяхната краткост, яснота и точност. Отдавна е известно – зрителите запомнят предимно тези новини, които са им психологически близки, а обемът на запомняната информация съответства на равнището на общото развитие на човека- образованите запомнят повече от необразованите. Затова и в новинарските традиции е много важна вербалната организация на новините. Ако речта на водещите е изградена от дълги, сложни изречения, които „гъмжат” от прилагателни и наречия, то и дефинирането на новината в съзнанието на зрителя е много по-трудно.

Голяма част от успеха на Ефир 2 се дължи предимно на удачно намерената пунктуация на речта и на някои нейни стилови особености – например нарицателното за Нери „ето как”. Нери и Асен не крият тежненията си към публицистична конструкция на фразата, към обличане на отделните съобщения в по-освободена и по-артистична форма, нещо характерно за частните тв канали на Запад. Нери споделя, че по време на своя маратонски новинарски период единствената книга, която чете, е поезията на Константин Павлов от „Агонио сладка”. По някакъв начин неговите стихове оцветяват новинарския й поглед: „Птиците изяждат само текста,/ а подтекста го изплюват след това/ като костилка/, те не могат да го смелят и премелят.../ Като минат още сто години/ всичко ще ви стане ясно”.

Нери  предлага своеобразна

НОВИНАРСКА ПУБЛИЦИСТИКА

която донякъде изглежда като „грешка” в езика на световното новинарство. Новинарската публицистика на Екип 2 внася в новините коментар и оценка, и така нарушава професионалното табу на въпроса „защо?”, към което се придържат световните тв мрежи.

Но Източна Европа е свят на огледално преобърнати идеи и ценности, свят в който преходното време въвежда и своите преходни правила. От социално-психологическа гледна точка новинарската публицистика е реакция срещу дълго продължилото мълчание, срещу отнетото с десетилетия право на собствено мнение, срещу идеологическото уеднаквяване на съобщенията, което ги лишава от багра и смисъл, срещу утвърдената роля на водещия да няма „своя роля” в новините. Затова и появата на новинарската публицистика е съзвучна с първите години на промяната.

Всъщност тази публицистика идва на бял свят, за да задоволи току-що възникналата психологическа потребност от стабилизиране на политическия избор, разклатен от уличния натиск, от лавината от нови партии и движения, от урагана на пресата. В посттоталитарното общество е много голяма неяснотата – неясно остава истинското съотношение между политическите сили, мащабът на икономическата криза, пътищата и темповете на обновление на обществения организъм. Публицистиката в новините внася известна яснота в политически неясното време, чрез нейните коментари и оценки зрителят получава психологическата стабилност, която му е нужна.

След многото изтекла „политическа вода”, преди четвърт век

КОМЕНТАРИТЕ

за новинарската публицистика на Екип 2 са различни. Навремето Филип Боков (политик и дипломат от левия политически спектър) смята, че „Нери има магнетично присъствие на екрана, но като новинарка трябва да си спестява личните мнения. Тя някак успява да вмъкне лично мнение в новините, което не е от полза”. 

Писателят Александър Томов смята, че Нери в професията закономерно преживява голяма еволюция. „Тя стартира в новините с ясни политически предубеждения към много от нас, и аз съм една от първите й жертви. Но постепенно при нея побеждава журналистът-професионалист. Нейният талант проличава най-вече при създаването на Ефир 2, в който голяма част от добрите неща се дължат именно на нея”.

Емил Капудалиев (актьор, режисьор и политик от СДС) коментира по друг начин нейния новинарски стил: „Нери отвори нова страница в личностната изява на новинарството. Тя се опита да комбинира събитието и коментара. В някои неща напипа добър баланс... Тя определено дава лице на новината”.

Жан Виденов (министър-председател 1995-97 г.) е донякъде толерантен: „Нери винаги ми прави голямо и приятно впечатление със своята непосредственост и откровеност, с ясната си позиция по всички въпроси. Позиция която е категорична, човешка, нескована в каквито и да е схеми”.

Жорж Ганчев я смяташе за героиня – да пътува толкова години с болно дете от Пловдив до София и обратно – и беше сигурен, че именно тя ще стане пионерът на частната телевизия у нас.

Видно е – политиците оценяват различно, но толерантно нейния професионализъм. А от колегите, с които е работила, единствен Живко Желев не одобрява нейното влизане чрез новините в руслото на политиката: „Нери е човек, който много повече от мен обича политиката. Лично аз малко съжалявам за нейното влизане в новините, най-вече защото съм убеден, че острия сблъсък с политиката впоследствие не се отплаща. Политиците гледат на журналистите само като на своя следваща трибуна”.

Новините открояват една особеност на Нери – умението й да ги превръща в броеница от лични преживявания. Да ги пропуска през филтъра на собствената си емоция. Георги Лозанов (културолог, председател и член на СЕМ) най-добре улавя особеностите на новинарския й стил: „Нери наистина поглъщаше новините в себе си, за да ги изсипе между 20,00 и 20,30 часа пред зрителите като поток от отчетливо нюансирани собствени преживявания: като че ли някъде в дълбокия търбух на телевизията всичко се беше случило първо на нея, а после ние наблюдавахме следите, които то е оставило върху мимиката й, интонациите й, синтаксиса й...”. Нери скъсява до минимум разстоянието между себе си и новината, тя емоционално прегръща съобщението, потапя го във вулканичния си поглед и гримаса и чак след това го изпраща на зрителя. Нейното екранно поведение подсказва оценката или отношението й към събитието, невъзможността й да избяга от емоционалната си природа.

„Студената обективност” на новините влиза в противоречие с горещата й натура. Както я характеризира Огнян Сапарев – „Нери мелодраматизираше новините, дори когато казваше, че в зоологическата градина се е родило поредното слонче...”

Ефектът на мелодрамата се обуславя и от драматизма на нейното лице- по всеобщо мнение част от успеха й в новините се дължи на нейния

МАГНЕТИЧЕН ЕКРАНЕН ЧАР

„Нери има магнетичен чар и завладяващо присъствие на екрана”, казва Асен Агов. „Тя е изключителна по екранното си присъствие“ – споделя с възсторг Елка Константинова. „За мен тя е образец на тв журналист. Винаги съм се възхищавала на остроумието и бързите й реакции, на нейния чар и излъчване”. „Нери е събрала най-доброто от средното поколение журналисти” я оценява Кеворк Кеворкян. „Тя има вътрешна горещина на екрана, за която много журналисти могат само да мечтаят”, казва Живко Желев.

Всички улавят едно от най-важните качества на персонифицираната журналистика – умението да изграждаш свой имидж на екрана, който трасира пътя към доверието на зрителя. Телевизията притежава невероятната способност да персонифицира информацията. И най-вече да изгражда имидж на всички, които участвуват в нейния спектакъл – журналисти, политици, интелектуалци. „Имидж” от английски означава образ, изображение, отражение. Имиджът е „визуалния паспорт” на водещия, добрият имидж е неговото умение да се държи естествено и непринудено на екрана, да търси диалога със зрителя, да се преборва с трудни ситуации. В него влиза неповторимото излъчване на водещия, някои особености на неговата личност и характер, които прецизното око на камерата винаги улавя, и най-сетне, имиджът е установената психологическа представа на зрителя за образа на водещия, за неговата компетентност, интелектуални и физически качества. Сполучливият имидж създава на водещия голяма популярност, прави го известен и обичан.

Имиджът е втората победа на Нери в новините, след разработената от нея професионална формула. При изграждането му тя залага на топлотата и човечността – някои от емисиите завършват с призив за помощ на бедно и изоставено дете, с молба за доставка на известно количество хартия за екипа, с благодарност към столетника, който пръв откликва на техния зов. Тя донякъде очовечава новините, поставя ги в своеобразна хуманистична рамка.

Финалите на емисиите често са колажи от литературни цитати, взети от известни произведения. Тя  чете откъси от „Българският модел” на Станислав Стратиев, „Агонио сладка” на Константин Павлов, „До Чикаго и обратно” на Георги Данаилов, „Книга за българския народ” на Стоян Михайловски. Така финалът на емисията се превръща в литературен прочит на представените в нея събития. Новината литературно се адаптира,  художественият  й прочит омекотява нейното „кацане” в изпълнените с гняв и партийни страсти зрителски души.

Естествено имиджът означава не само чар, но също образованост и интелигентност. И най-вече добър професионален рефлекс, способност за бързо и ефектно преодоляване на внезапно възникналата трудност. В това отношение класически пример е емисията от 31 декември, в навечерието на новата 1992 г., която започва с падане в студиото на един от прожекторите. Последва светкавичната реакция на Нери, която веднага привежда класацията на BBC за допустимите грешки, които отличават живото предаване от неговия видеозапис. Такъв случай безспорно предизвиква уважението на зрителя, който разбира, че за неговата осведоменост се грижат професионалисти, които са в състояние да намерят изход от всяка ситуация.

Но единствено екранният чар на Нери не може да я опази от надигащите се партийни страсти. Тя с професионален хъс въвежда откритите телефони след емисията, за да могат хората да изплачат болките си. А след това ги закрива, отвратена от хулите и клетвите, с които някои зрители ги засипват. Асен Агов разказва как политически встрастени зрители я причакват долу на входа пред телевизията, пробутват й турски лири и хвърлят в лицето й обидното прозвище „турска агентка...”

Зрителските писма направо гъмжат от полюсни оценки, разположени в доста широк диапазон: от „Толкова Ви обичам, Вие сте моята любима водеща, само Вас искам да гледам на екрана...” до „Бъди истинска Нериман, а не ту вълк, ту овца, ту лисица. Ако не можеш, махни се от екрана...” Времето е ужасно трудно, изпълнено с партиен бяс и площадна демокрация, месеци наред улицата пред телевизията е превзета от лумпени – социалното дъно най-сетне намира поле за изява, добива легитимност в посткомунистическия хаос. „Новината е нещо, което съпреживяваме заедно”, казва тогава Нери и за пореден път загърбва обидите и хулите.

Въобще целия посткомунистически период в телевизията за Нери е особено интересен. „Както обича да казва моя колега Сашо Диков – страшното идва, когато дойде свободата. Дотогава ни беше лесно, скриваме се зад цензурата, а след това... Има постоталитарна новинарска журналистика, която е персонифицирана и оценъчна. А коментарното начало се ражда  от емоцията”.

Но амплитудите на емоцията, с която Нери поднася новините, често подвеждат зрителя да застане на хлъзгавата плоскост, наречена „обективна телевизия”. Като национална медия, телевизията е обективна само в относителни граници, в рамките на субективния прочит, който журналистите правят на събитията и героите на своето време. Подборът на обектите в емисията, тяхното подреждане, начините им на представяне– това са неизбежни елементи на авторската журналистика, която се наслагва над измислената обективност. Както казва Георги Лозанов: „Екранната персонификация на Нери Терзиева неизбежно, макар и не шумно, се сблъска с теоретически очевидната, но практически упоритата илюзия за “обективната телевизия”. Тази илюзия е прекрасен допинг за двете страни в уличните хватки, ставащи понякога пред телевизията, но няма нищо общо с онова, което става вътре в нея. Там вътре винаги е ясно, че фактите не се намират наготово по улиците, а се случват в публичния свят едва когато се завъртят през медията”. 

С други думи, събитията „се случват” най-вече в телевизията, извън малкия екран те почти не съществуват. А на националния екран новините се пропускат през множество интерпретивни филтри, които проблематизират обективността на екранния продукт, който зрителят всяка вечер консумира. Публичното лице на новините винаги е субективно – в него се утаява гледната точка на тв мрежата, пристрастията на журналистите и техническия екип.

В порива си да укроти страстите на политиците и зрителите, да ги осмисли чрез нова свидетелска телевизия, Нери създава

ЕФИР 2

Чрез драматургията на новините и техния публицистичен прочит, Нери отправя предизвикателство най-вече към политиците. Тя се отнася резервирано към тях, смята себе си за непартиен човек, но има своя позиция и мнение за нещата. Между нея и политиците се простира интелектуалната дистанция – Нери е твърде интелигентна, за да върви сляпо зад една или друга политическа кауза. И когато създава Ефир 2 тя изхожда от правилото на професионалните критерии, което събира под неговия покрив доста „червени” журналисти. В някои вестници Ефирът е наречен „червен канал”, а Нери е обявена за „потомствена комунистка”. Разбира се, нито едното, нито другото, е вярно, но политически разполовеното общество неизбежно се нуждае и от своята разполовена телевизия.

Преди старта на реформата някогашната втора програма е само „чернова” на първата, „кошче за визуални отпадъци”, които пълнят ефирното време и хранят обслужващия персонал. Отграничаването на Първа от Втора програма върви по професионален признак, който вмества ръста на творческите кадри и състоянието на техниката. Когато Нери създава Ефира, тя отново ги отграничава, но донякъде с обратен знак. Ефирът демонстрира неконвенционално, освободено от излишни пристрастия отношение към събитията и политиците, по-голям хъс за творчески експерименти, по- широко мислене, по-гъвкави позиции към болните политически въпроси. В известен смисъл Ефир 2 пръв тръгва по парещите въглени на политическата публицистика и задава необходимия тон за някои предавания на Канала – „Отвъд заглавието” е камертона за „Още”, а „Открита линия”– за „Лица от новините”. Но това е неговото външно, донякъде козметично предимство. Истинското му предимство е примиряването в диалогичното пространство на непримирими политически индивидуалности.

“Съседи” в своите изяви и гледни точки се оказват лица, които заемат полюсите на политическия спектър – Александър Йорданов и Жан Виденов, министър-председателят Любен Беров и цар Симеон Втори. „Открита линия” иска да освети не толкова личността на политическия събеседник, колкото неговата идеологическа доктрина. Не е толкова важна физиономията на отделния политик, колкото неговото място в обществения делник, който понякога го издига на гребена на вълната, а друг път го захвърля в калта. Затова инспирираното от Нери „Очевидци” се превръща в чувствителен микроскоп, който преодолява прага на естествената видимост на нещата и донася на зрителя „атомите” на истинската политическа игра.

Така Ефир 2 бързо прави крачка напред в осмислянето на политиката чрез вглеждането в докриналните различия на политиците, в анализа на техните позиции и възгледи. При което става ясно, че между прагматизма на Александър Йорданов и на Димитър Луджев има малко общи неща, както и между реформаторските амбиции на Андрей Луканов и на Александър Томов. Изобщо, Ефир 2 се опитва да създаде по-дълбоко разбиране за политиката, която под епидермиса на лидерските боричкания и високите фрази изразява борбата между различните икономически интереси, между отделните видове капитал. Ако в този период водещата стратегия на Канала е резултативният подход, то Ефирът лансира процесуалния подход. Политическият лидер в студиото е обект на по-дълбок разговор, който трябва да извади на повърхността невидимата мотивация на политическите действия т.е. да потъва дълбоко в „политическата кожа”.

Ефирът се развива като алтернатива на Канала и по отношение на традицията и експеримента. При старта на реформата в Ефира при Нери идват много добри журналисти и той се превръща в средище на многобройни експерименти (успешни и неуспешни), зрителят постоянно е атакуван от нови програми и водещи, които търсят друг тв начин за отразяване и осмисляне на тревогите на делника. Ефирът е първия цялостен професионален опит за създаване на публицистичен тв канал, който обръща своя мегафон към „гримасите” на обществото. Чрез Ефир 2 Нери хвърля професионална ръкавица на Канал 1, и трасира „зелена улица” за творчески експерименти, нови предавания и подходи, които в някаква степен изравняват родната медия с европейските телевизии.

Политиката е само една от пресечните точки, наред с нея се подреждат другите обществени сфери – светът на елита и неговите „звездни личности”, социалното дъно, в което живеят „унижените и оскърбените”, улицата, в която властвува обикновеният човек. Предавания като „Ах, тези муцуни”, „Шок” или „Хайд парк” стъпват върху своя нестандартен поглед към обществото, те се опитват  да нарисуват посткомунистическото време и неговите герои.

Независимо от оригиналните си идеи, много от тези предавания не са добре подготвени. Асен Агов казва, че Нери е човек със страхотен емоционален и интелектуален заряд,  има прекрасни хрумвания, но понякога не изпипва нещата докрай. „Затова до нея трябва да има по-умозрителен човек, който да поставя дълбочинните маркери. Нери буквално я затрупват идеите, изпълнена е с много енергия, но не й остава време да изпипа прецизно всичко. Затова и нито едно от предаванията на Ефир 2 не успява да постигне целта си. Редица от тях можеха да станат много добри, но доста рано бяха спрени. Например, „Шок” генерално се проваля, поради своята неизбистрена формула.

„Очeвидци” не е достатъчно телевизионно, в него много се говори, а визията е малко. Единствено „Открита линия” с Лили Маринкова  прави нещо по-различно. Но цялата схема на Ефир 2  е много по-разчупена и действително е алтернативна на Канала”. Аналогична е и оценката на телевизионната критика: Георги Лозанов определя „Открита линия”, „Шок” и „Отвъд заглавието” като поредица от фалстартове.

Тези оценки са донякъде точни – „Шок” започва като изследване на „обществените покрайнини”, в които виреят и маргинализираните личности. Но този „маргинален срез” е поднесен изкуствено и неубедително, и в крайна сметка не съумява да докаже себе си.

„Очевидци” снема състоянието на политическа и културна фрустрация, но тук натежава вербализацията, за сметка на недостатъчно мотивираното и почти отсъстващо изображение. Оригиналното решение с въвеждането на радиоводещите и радиопохватите, познато в редица страни, не успява да постигне основния си замисъл. Само Лили Маринкова успешно се преустройва към тв действителността и налага  на малкия екран своя бърз радиорефлекс, умението да задава точни и неудобни въпроси, таланта да „разсъблича” събеседника.

Новост на Ефира е също езикът на водещите, който гравитира към всекидневната конструкция на фразата, към някои изрази от днешното политическо арго. В повечето случаи отделните предавания съзнателно търсят персонификацията, но столът на водещия често се поделя между опитни и неопитни журналисти, от които идват и фаловете. Не успява и експериментът със скритата камера в „Хайд парк”, който снема всекидневния политически напън на обикновения човек. Най-близо до успеха е „Отвъд заглавието”, което се опитва да направи срез на политиката не толкова по отделни личности, колкото по  конкретни проблеми.

Така Ефирът стъпва върху тв експеримент, който макар и недотам подреден и невинаги успешен, все пак кара зрителя да мисли и интепретира по нов начин  разноликите посткомунистически сюжети. Ефирът по онова време прилича на причудлива, боядисана в ярки цветове телевизионна лаборатория, докато Каналът страда от недостига на традицията, която оцветява в сиво голяма част от неговите предавания.

Днес никой не отрича, че Ефирът е творческа рожба на Нери, и именно той в някаква степен обуславя и нейното

УВОЛНЕНИЕ

от телевизията. То не може да се мотивира само с личностната неприязън на новия шеф Хачо Бояджиев към ценения в обществото директор на Ефир 2. Проблемът с уволнението на Нери е много по-сложен и донякъде е свързан със стремежа на Ефира да намери  своето професионално лице, като загърби политическите правила. В България това на никого не е позволено. Желанието да се създаде нов тв канал, в който водещо да е професионалното правило, отваря ножицата на голямото различие с Канала, а оттук– и на бъдещия конфликт. Личният конфликт между Хачо Бояджиев и Нери Терзиева е само повод, зад който се скрива истинската причина – невъзможността да се наложи професионалното над политическото правило. Затова и програмата на Ефир 2, която е обвързана най-вече с професионалните решения, не е по вкуса на политиците. И Нери Терзиева, в един прекрасен миг, се оказва еднакво неудобна за всички политически сили–тя има непредпазливостта открито да афишира професионалните си амбиции за създаването на самостоятелен и независим тв канал. А за цялостно и безусловно налагане на професионалните критерии, при което политическите правила да отстъпят на второ място, все още е много рано. В нашата държава, в която родните ябълки струват повече от чуждите банани такива неща обикновено се наказват. Всъщност професионалните предизвикателства към политиците далеч не събуждат тяхната доброта или съчувствие. Между „професионалната независимост” и „сляпото непрофесионално служене” българските политици, за жалост, избират второто.

В  ЧАСТНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ

Така Нери се оказва  на „откритата линия” на телевизия „Темпо”, която според нея ще е диалогична и изцяло обърната към зрителя. Нери прави този проект заедно с Петко Георгиев и Сашо Диков. Тази програма  ще предлага кратките репортерски новини, по модел на CNN. Нери тогава е убедена, че частната телевизия действа лекуващо на самите журналисти. „Да имаш пазар за труда си – това е вече демокрация. А за зрителя демокрацията е да избира на кого да вярва.” Този проект получава лицензия, но за жалост, не успява да заработи.”Няколко години от живота на Нери отидоха на вятъра” казва  Евгени Тодоров.

Вторият частен  тв проект е Би Ай Ти, който стартира 20 години по-късно, и той наистина успява да заработи. Но, според   него : ”този проект беше „откупен” и телевизията затвори. Може би заради идеите на Нери, че една медия трябва да е критична към властта…Без тези епизоди– как на два пъти Нери получи възможност да направи такава телевизия, каквато тя искаше, но някакви неизвестни сили й попречиха-няма да разберем живота й . А може би и ненавременната й смърт. Има и още нещо-всичкият опит, професионализъм и талант на Нери се оказа, че вече не се харчат на пазара…”.

Като се опира на опита си от Ефира, Нери признава, че и техническите възможности на телевизията не позволяват създаването на истинска свидетелска телевизия. “Но истински лошото е, че новините се направляват от кабинети- нещо като кабинетна журналистика. Напоследък чувам предимно новини, „извлечени” от бюлетините на пресцентровете... Всъщност новините са събития, които се случват на улиците, в Парламента, Министерския съвет, по села и градове. А сега доброволно се отказват от очи и уши за това, което действително се случва – доброволна абдикация от професията. Мисля, че интуитивно се оттеглих в мига, в който разбрах, че е дошло времето на фактите. Тогава видях, че моята емоция е безполезна, дори става контрапродуктивна. Ние сме на прага на време, когато в новините подобно различаване по партиен признак е изцяло непотребно. Разбира се, натискът на партиите върху новинарите само помогна да израснем в професията. Ние непрекъснато се съпротивлявахме. Тези три години бяха пробен камък за собствената ми професионална зрялост. Преди време тоталитарната система обичаше да свива човешката личност в идеологически граници. И проблемът бе как да разшириш собствената си личност извън позволеното. Днес сме свидетели на обратния процес- мнозина деградират и “свиват” територията на собствената си личност. Казват, че големият журналист е и голяма личност, той има мъжество и характер, за да се бори с трудностите, осеяли пътя му. Лично при мен това бяха непрестанни малки опити, стъпка по стъпка...”

Нери много се радваше на младите журналисти, които правеха своя прощъпулник в Ефира (тя ги наричаше „мои деца”). Даваше им път да изпробват творческите си възможности. През нейната творческа лаборатория в онзи период минаха  Валя Ахчиева и Таня Ваксберг, Ралица Василева и Петко Георгиев. „Никой не може да отмени времето на новата генерация в тв журналистиката”, казва тя. Обикновено журналистиката яхва върху хребета на времето и всеки път я носи нещо различно.”

За Нери „журналистът се проектира върху своята творческа мяра, своята епоха и потребност. За мен и двата периода в творческия ми път – Пловдивският център и Новините – са еднакво ценни. Единият е просто невъзможен без другия. Много е важно да си преминал през всяка бурмичка на професията. Важно е да си носил рулони, да си бърсал прахта по видеомагнетофоните, за да познаваш телевизионния занаят отвътре. Да знаеш за какво става дума. Телевизията ти дава шанс, който не бива да изпускаш. Същевременно тя много отнема, връзката с другите изкуства се руши – не си спомням откога не съм ходила на кино, не съм чела истинска книга. Просто няма как. Новинарството буквално те изсмуква, и заради моя начин на живот нямам никаква възможност да се инкубирам някъде. Да бъдеш сам, да се скриеш в любимата си книга... Аз непрекъснато живея в шпалир, в който хората непрестанно искат нещо от тебе... Дай още, дай още! Чувстваш се като голмайстор, който постоянно цели вратата. И ме боли когато виждам, че в медията се развива своеобразен кукувичи синдром – някой дълго и изнурително лети, носи сламчици, слепя гнездото. Идва кукувицата и наготово снася яйцата си в него...”

Нери може би е права – телевизията е блестяща сцена, но и огромно тресавище, в което неусетно потъват културни стереотипи, художествени традиции и нагласи. Телевизионният журналист наистина губи много неща, свързани със семейния уют, грижата за детето си, а професията не го прави по-хуманен, тъкмо напротив. „Телевизията е огромно самотуване. Въпреки екипа и хората около тебе. Раждането на идеята за новото предаване е самотуване. Всеки ден погребвам по една мечта... Но все пак си струва...“, въздъхва Нери, и до самия си край продължи по неравния си творчески път.

В  онези години Нери въобще не беше убедена, че има универсална формула за добрата тв журналистика. Пък и нейното поколение само е учило телевизионния занаят. „Ако трябва да съм докрай честна ще ви кажа, че за 20 години работа в телевизията през цялото време ме е влачила интуицията. Всички нас на екрана ни държеше чистата интуиция – кое става и кое не, кое е добро за телевизия и кое не. Най-важна е дълбоката вода на практиката. Много неща в занаята съм открила сама – пунктуацията на фразата, драматургията на новините – дори в най-краткото съобщение има възможност за извеждане на теза и антитеза, а в живото предаване, почти като в театъра, е нужно единство на време, място и действие. Никой не ме е учил на това. Въпрос на интуиция е как да забъркаш телевизионната амалгама, за да е нужна и полезна на хората.”

„Моята собствена формула за успех в телевизията се нарича „отбор“, казва тя. Това е невероятно важно. В телевизията трябва да разбереш едно основно правило- тя е медия, която се създава от ужасно много хора. Телевизионната работа е специфична и нямаш право да бъдеш монологичен. В такъв случай ще изгубиш собствената си инвенция и ще отпаднеш от играта. Индивидуализмът помага, доколкото в персонифицираната журналистика е нужно да намериш своя личен образ, но съвсем друго е доколко можеш да го експонираш на екрана. В телевизията личният образ минава „през” усилията на другите, той се опосредства от много хора”.

Нери се оказа права – телевизията е безкрайно усилие– напред и нагоре по сложните криволици на професията. Тя е колективно творчество и трудно понася индивидуализма. В телевизията всякога си част от някаква общност, от един отбор. В дългите телевизионни коридори до твоето рамо винаги е другият – съмишленикът. Екипният принцип.