15237 | 26 ноем. 2024 | 16:30

В последния четвърт век, Бойко Василев е единствения тв журналист у нас, който е направил интервюта с върха на световния политически, научен и художествен елит- президенти, канцлери, премиери, световно-известни интелектуалци, учени и творци

Маргарита Пешева

МЕЖДУ  УТОПИЯТА И АНТИУТОПИЯТА

Бойко Василев изглежда като университетски професор – той е висок, облича се стилно, предпочита черния цвят и убитите тонове. Като правило, не търси голяма публичност, сравнително рядко дава интервюта за пресата, но всяко негово интервю се превръща в културно събитие.

Предимно заради концептуалния си характер и оригиналните идеи, които предлага на читателя. За телевизионен журналист е твърде образован, много възпитан и старомодно почтен. Няма слабост към лъжите и артистичните измами, които изпълват медийния свят. Като немски възпитаник стриктно организира живота си, трудно допуска отклонения от работния си график за деня. В документалните си филми понякога изглежда импулсивен, склонен към импровизации, които предварително е обмислил и подготвил. 

Умее да цени постиженията на другите, често може да бъде видян на премиера на нова книга на университетски преподавател. Книгите са негова страст и духовна съдба, за телевизионен журналист чете прекомерно, неговата ерудиция е смазваща. Той е напълно изграден интелектуалец, който изглежда донякъде самотен на огромния „остров на знанието”, който от години обитава. Ако се обърнем към етимологията, „интелект”(идва от латински intellectus-познание/разбиране) е човешката способност за разсъждение, анализ и синтез на информация. Оттук и дефиницията за „интелект” е „способността за вземане на адекватни решения в непознати ситуации”. Телевизионната му работа в Балканския регион често е изпълнена със  сложни ситуации – да снимаш в такива трудни терени като Босна и Косово, трябва да вземаш бързи и много точни професионални решения, които наистина са гаранция за телевизионен успех. 

Като водещ на седмичното предаване за политика „Панорама”на БНТ от четвърт век се опитва да събере на неговата телевизионна маса традиционно враждуващи политически лидери- с техните много различни идеи, идеологеми, утопии и антиутопии.

Войните на Балканите са негова силна емоция и професионална отдаденост, преживял е със сърце и тв камера хиляди човешки съдби, които дълбоко белязват професионалния му живот. До болка осъзнава изстраданата цена на всяко телевизионно интервю, в което паметта за войната и изстрелите от снайпер са още много живи. „След” тях нищо вече не е същото – нито идеологическите доктрини, нито мечтаните утопии за мирно решаване на конфликта, нито антиутопиите, че изходът (вероятно) е зазидан в мазето на Йосиф Броз Тито, в антиутопията на онази Югославска федерация, чието разпадане донесе толкова смърт и страдания на Балканите. 

Телевизионната журналистика в  развитието на Българската телевизия, постоянно се люшка между утопията и антиутопията, между непостижимата мечта – и нейното всеобщо отрицание. За Бойко Василев темата е стара, колкото света – от идеите на Платон до утопията на „Матрицата”. Той се позовава на Ивайло Дичев, който казваше, че:”жанрът „антиутопия” осъществява един вид негативна педагогика…кара ни да отхвърляме, но ни оставя сами да търсим алтернатива – оставя ни ценностно незавършени, оставя ни хора”. В сериозно научно изследване Бойко задълбочено анализира ролята на медиите в създаването на утопии – и неизбежния преход към антиутопиите.

Телевизията постоянно остава на спирката на житейските мечти, които имат своите подръжници и яростни критици като Фьодор Достоевски и Джордж Оруел. 

Тези шест десетилетия на Българската телевизия се разполовяват на две неравни части, в които обществото и неговата телевизия  изцяло се разминават в представите си за утопията и антиутопията. В първите 45 години идеологическият и медиен тренд се разполага между „светлото комунистическо бъдеще” – и дълго загиващия капитализъм, който обаче ухае прекрасно. Образно казано, между тъкачките-многомашиннички – и елегантните манекенки на Коко Шанел в модните дефилета на Париж. Националната телевизия силно възвеличава утопията, и яростно заклеймява антиутопията на този привлекателно загниващ капитализъм. 

В годините на политическия преход, идеологическият и медиен тренд е коренно различен – след 1990г. той преобръща значенията, антиутопията се оказва новата утопия на времето, а старата комунистическа антиутопия в първите години на демокрацията грижливо е прибрана в гардероба на историята. Бойко Василев има историческият шанс да започне своята медийна кариера в първите години на политическия преход, да улови в тв око възсторга и отчаянието на уличната демокрация, да преосмисли наивните идеологеми на първите политици в преходното време, да участва и преживее огромната идеологическа и медийна трансформация на обществото, уловена от камерите на тогава единствената телевизия в България. Ето защо не му се налага да прави професионални компромиси, и да променя за собствена употреба значенията на утопията и антиутопията – по някакви идеологически съображения с изтекъл срок на годност. 

Всъщност, Българската телевизия, за шест десетилетия, успява да предложи на своите зрители различни модели журналистика, но и различни журналисти- от мнозина кресливи певци на светлото комунистическо бъдеще – до малцина журналисти- интелектуалци, които на малкия екран дълго и упорито се борят срещу тотално налаганите комунистически утопии в обществото, и донякъде успяват. По оригиналната метафора на  известния журналист и преводач Димитри Иванов между тях – и някои политици, има разстояние от поне два вагона прочетени книги. Днес, Бойко Василев е единственият тв журналист–интелектуалец, който се отделя от всички останали с много повече от два вагона прочетени книги. Неговата образованост и ерудиция са впечатляващи. Той има задълбочени познания по отношение на научни школи, социални мислители, известни творци, литературни произведения, политици, журналисти. Като системност, дълбочина и концептуалност, неговите знания на практика го доближават до университетския професор, който е свикнал много да чете, и постоянно да се съмнява. 

Бойко носи здравия скептицизъм на интелектуалеца-социален мислител, който постоянно търси истината, и често я вижда как тя завива зад ъгъла. Като правило, не се отчайва, и от години върви само напред . Започва  своята тв кариера  в началото на 90-те, става репортер, след което водещ на обзорното предаване за политика „Панорама” преди четвърт век. За телевизионната си работа не му се налага да преобръща с хастара навън понятията като „утопия” и „антиутопия”. Напротив – внимателно ги изследва, защитава докторска дисертация, и пише книга на тази тема. Тръгва от модела на Платон, който отхвърля фонетичната азбука за сметка на живата реч, за да стигне до антиутопиите на Джордж Оруел и Рей Бредбъри, в които телевизията е главно действащо лице. Накрая стига до световната мрежа интернет, която по негови думи:„предлага съвършената информационна утопия, Гугъл, Уикипедия и хипертeкстът сякаш сбъдват хилядолетната мечта за безкрайна библиотека, енциклопедия и текст – при това безплатно”. 

ТВ ЖУРНАЛИСТИКА , ИНТЕЛЕКТУАЛНОТО НАЧАЛО

Бойко Василев е достоен наследник на интелектуалното начало в българската телевизионна журналистика, което се създава в епохата на тоталитарния идеологически дискурс. На този медиен терен, днес изглежда самотен, което се дължи на неговата респектираща ерудиция, и оригиналните му идеи и виждания за развитие и просперитет на обществото, които неизменно вгражда в документалните си филми, репортажи, интервюта. 

В последния четвърт век, Бойко Василев е единствения тв журналист у нас, който е направил интервюта с върха на световния политически, научен и художествен елит- президенти, канцлери, премиери (Джорж Буш, Йоахим Гаук, Реджеп Ердоган, Герхард Шрьодер, Тони Блеър, Дейвид Камерън, Борис Джонсън, Жискар Д, естен, Романо Проди, Вацлав Хавел, Вацлав Клаус, Лех Валенса, Ламберто Дини, Джулиано Амато, Мери Макалийз, Зоран Джинджич, Ана Барнабич, Стипе Месич, Йово Йосипович, Мило Джуканович, Бекир Изетбегович, Еди Рама, Сали Бериша, Хачим Тачи и др.), световно-известни интелектуалци, учени и творци (Умберто Еко, Маргарет Атууд, Дейвид Линч, Збигнев Бжежински, Орхан Памук, Джоузеф Стиглиц, Виктор Ерофеев, Исмаил Кадаре, Ищван Сабо, Карлос Саура, Шарл Азнавур, Клаус Мария Брандауер, Франко Неро, Хосе Карерас, Маргарете Фон Трота и др.). 

За тези интервюта е нужна голяма професионална смелост, сериозна подготовка и медийно самочувствие, които Бойко Василев има. Никога не подценява събеседници от толкова висок ранг, предварително знае, че разговорът със всеки от тях ще бъде особено труден, ако не е добре подготвен. Не позволява това да се случи- винаги се готви много сериозно за своите интервюта с толкова високопоставени персони. Поради което неизменно успява. В телевизионната си кариера създава и впечатляваща поредица от документални филми в дългото си бягане по ронливите пътеки на света и Балканите, изпълнени с пресни рани от войни и човешки страдания. 

Светлите идеи за мир и приятелство на Балканите най-често потъват в ожесточените сражения между политическите утопии и антиутопии, които разполовяват семейства и приятели, създават религиозни вражди, които впоследствие много трудно се преодоляват.

За своята тв работа има повече от дузина престижни телевизионни награди, които несъмнено заслужава-в периода 2003 – 2007г. три пъти е носител на престижната награда „Робер Шуман” за журналистика по европейски теми, през 2000г. получава специалната награда на Фестивала за документални филми в Сараево за филма „Денят на разплатата”, през 2016 г. в Сараево е обявен за личност на годината в областта на медиите в Югоизточна и Централна Европа, през 1997г. получава награда на Съюза на българските журналисти за репортер на годината и др. Носител е на Офицерския кръст за обществени заслуги на краля на Испания(2016) и на полския орден „Бене Мерито”. Носител е на „Златен ритон” за документалистика за своя филм „Денят на разплатата” от Косово (1999) и др. Тези престижни награди от различни европейски форуми са допълнителна публична легитимация за неговата журналистическа работа като тв репортер и неговите документални филми, които „приближават” българския зрител до проблемите на Балканите и света. 

БИОГРАФИЯТА, СЪЗРЯВАНЕТО

Бойко Василев е полиглот, използва писмено и говоримо седем езика (български, английски, руски, немски, испански, босненски/сръбски/хърватски,  ползва полски и френски), притежава забележителни познания в областта на класическата и съвременната литература, която е негова голяма любов. В четвърти клас решава, че ще стане журналист, но не се отказва от литературата. Прави докторска дисертация върху утопиите и антиутопиите на новите медии, която издава в книга. Науката не успява да го задържи за себе си – през 1993г. постъпва в БНТ, първоначално работи като редактор и репортер в „Панорама”, а от 2000г. става тв водещ и продуцент на предаването. И така – вече четвърт век.

Много бързо разбира прозрението на Томас Ман, един от неговите любими писатели, който казва: „Всичко е политика. . . И е голямо самобичуване да говориш истината”. Но да говори и показва жестоката истина за Югославските войни се превръща в негова професионална съдба за цял живот. Документалният тв филм поразява най–вече със своето изображение, което действително показва жестокостите на отминалата война. Както казва Томас Ман: „езикът може да скрие истината, но очите-никога”. Всеки документален филм на Бойко Василев впечатлява със задълбочения исторически и културен контекст, в който той поставя даден проблем или личност- на Балканите и в останалия свят. Всяко негово тв интервю най-често съдържа поредица необичайни и изненадващи въпроси, които се основават на отлични познания, исторически паралели, философски и медийни анализи и обобщения. 

В живота и на малкия екран, Бойко Василев респектира с начина си на мислене – извън баналните стереотипи и стандартните клишета. Без предразсъдъци на расова, идеологическа или национална основа. Без страх от истината, и задължителна борба със заблудите и фалшивите новини. С необходимото уважение към журналистическата професия и предимно – към българската журналистика, която определя като занимание самотно. За него тя е: „да питаш и да вземаш различни мнения, по различни въпроси, за да стигнеш до истината.

Журналистиката не е да крещиш силно от едната страна срещу другите, които крещят от другата страна срещу теб. Това е Facebook… Въпросът е обаче иска ли българското общество истинска журналистика? Готово ли е да я разпознае и да я подкрепи? Готово ли е да поеме жертви, заради нея?” Въобще – в журналистиката правилото е да говориш истината. В противен случай e валидно казаното от Борхес: „Не говори, ако не можеш да подобриш тишината (курсив мой – МП). Той е вицепрезидент на Фондация „Св. св. Кирил и Методий“ и член на Борда на Института за регионални и международни изследвания. Биографията му е изпълнена с големи професионални постижения и някои изненадващи факти. 

РАННИТЕ ГОДИНИ

Едва шестгодишен прочита „Записките по българските въстания” на Захари Стоянов, и днес казва, че буквално знае това велико произведение почти наизуст. 

 – „Бях на шест, когато през 1976г. България отбелязваше стогодишнината на Априлското въстание. Малко след това прочетох “Записки по българските въстания” – и я научих почти наизуст. Захари Стоянов е несравним в описанието на българските възходи и падения, в които  възходът не може без падението и обратно. Вижте само как рисува Бенковски: не е ли това архетипът на успешния български лидер и днес? Няма спор, “Записките” ме тласнаха към анализ на българските работи отрано. Признавам, това не е хладен анализ”. 

Завършва немската езикова гимназия в София със златен медал, след което се дипломира в специалност „Журналистика” в СУ – отново с отличие. Основните му интереси са в областта на литературата и журналистиката. Първоначално има известни колебания дали да избере спокойната академична работа на университетски преподавател или да се впусне по горещите телевизионни пътеки на събитията – у нас, на Балканите и по света. Посещава редица курсове за подготовка – за германска култура в Хайделберг (1993), за телевизионна журналистика в Кардиф (1993), журналистическото училище „Хенри Нанен“ в Хамбург (1997). Плод на тези негови колебания е неговата успешно защитена докторска дисертация с оригиналната тема: „Утопии и антиутопии на новите медии”, за която получава научната и образователна степен „доктор”, след което я издава в самостоятелна книга. Но академичното писане не успява да го спечели за цял живот, защото както казва Хорхе Луис Борхес, писател, който той особено цени: „писането не е нищо повече от управляване на мечти”. 

Светът и истинският живот изглежда твърде дестилиран от кабинета в Университета, той е минерализиран, и донякъде отчужден от реалния живот. Ако вярваме на Борхес: „няма по-сложно удоволствие от мисленето”, но в социалната изолация на университетската катедра животът донякъде е отстранен от себе си. А Бойко Василев е ужасно любопитен за истинската динамика на живота – извън Университета. Ако беше избрал пътя на науката, днес щеше да е най-блестящия професор-ерудит в областта на журналистическата теория. Но той избира трудния и опасен път на журналистиката, и днес не съжалява за това. 

ТЕЛЕВИЗИОННИЯТ ЕФЕКТ „КУ – КУ”

В първите бурни години на прехода, когато всеки митинг традиционно завършва пред сградата на телевизията, Бойко се включва в екипа на студентското предаване „Ку-Ку” – именно той е автор на т. нар. „нубийска” шега”, когато на двама депутати ( от СДС и БСП) е зададен подвеждащия въпрос за несъществуващата „държава Нубия” и развитието на „българо-нубийските” отношения”, който се превръща в огромен медиен (и политически) гаф. Студентският кръг Ку – Ку се оказва фокус на нова медийна контракултура, която се развива в условията на политическия преход, на едно силно политическо противопоставяне. „ Ку-Ку ми даде възможност да бъда там, където винаги ми е било най-интересно:на границите на телевизионния експеримент-казва Бойко. Разбираме ли всъщност медиите? Откъде идва манипулацията – от някой зъл мозък зад кулисите или от собствената ни склонност да се заблуждаваме? Кога ни лъжат собствените ни очи? 

От тази гледна точка, случаят “Нубия” (1993), за който убедих двама от африканските си колеги и тогавашния репортер Евтим Милошев, се превърна във важно телевизионно събитие както за “Ку-Ку”, така и за мен лично. Джедонге от Чад и Дарлингтън от Зимбамве питаха българските депутати за отношенията с несъществуващата държава Нубия (идеята ми дойде от една серия на “На всеки километър”) – и двама от двама се хванаха на въдицата. Случаят се превърна в митология, което ме покърти. Нима толкова лесно стават заблудите? Оттогава внимавам много какво излиза от всяка моя дума, от всеки наш кадър. 

РЕПОРТЕР В „ПАНОРАМА”

Иван Гарелов, като водещ на „Панорама” внимателно следи и отправя покани към най-добрите млади репортери, които стават част от екипа на обзорното предаване на седмицата – Валя Ахчиева, Елена Йончева, Евгения Атанасова, Бойко Василев. От 1993г. Бойко е репортер в „Панорама”, негов ресор е балканската проблематика. Отразява актуалните събития в Сърбия, Хърватия, Република Македония, войната в Босна и Херцеговина(1999), протестите срещу Слободан Милошевич (2000). Получава авторска коментарна рубрика по международни въпроси, води няколко издания на „Панорама” като заместващ на Иван Гарелов.

Балканските проблеми се оказват професионална любов за цял живот. Не крие, че опознавайки Балканите, той изгражда своята истинска представа и

УСЕЩАНЕ ЗА БЪЛГАРСКОТО , РОДНОТО

 – „Реалността на Балканите ми даде много сериозен аргумент, за да доизградя своята представа за родното – казва Бойко Василев. Винаги е добре да се погледнеш отстрани, особено от съседство. Преди да стана балкански експерт и кореспондент по югославските войни, имах една интуиция за българското. Тя бе книжна и се основаваше на Тончо Жечев, когото ценя изключително високо: че „българското е съгласие” (макар и трудно), скепсис, липса на екстремизъм, вечно завръщане в Родината (“Митът за Одисей”). Нещо повече, Тончо Жечев за първи път запозна българската публика с Константин Леонтиев (“Византинизмът и славянството”) и неговото недоволство от дребнобуржоазния българин, който слуша даскалите, гледа си двора и се ориентира на Запад. 

Балканският ми опит ми показа как с тези свои качества българинът е различен от сърбина, с неговите крайности, които често будят у нас (понякога незаслужено) възхищение. Да, българинът трудно ще стигне до радикалното, бароково въображение на Иво Андрич или Емир Костурица – но също така трудно ще възприеме тази битова жестокост, която изумен наблюдавах по време на войните от 90-те години. С други думи, българският скепсис е здравословен, възхищавам му се. Но същевременно си давам сметка, че той има и отрицателна страна. Като че ли не сме способни на силна вяра. Не просто не следваме великите идеи, което забелязва Константин Леонтиев, и което не е толкова лошо, а не вярваме – в Бог, държавата, нацията и в себе си. Често се шегувам, че българинът и сърбинът имат нещо общо: и двамата ще започнат с изречението: “България е зле”. 

През септември 2000 г. Бойко Василев става основен тв водещ и продуцент на „Панорама“, като, в отделни години, заема позициите „главен редактор „Актуални предавания“, „главен продуцент Актуални програми“ и „директор на дирекция „Информация“. Успоредно с основната си работа, снима репортажи и документални филми – в периода от 2010г. до 2016 г. продуцира документалната поредица по международни въпроси „Светът на живо“. Отразява войните в Сирия (2012) и Ирак (2015), а през юни 2001 г. организира специално издание на „Панорама“ от Скопие, във връзка с конфликта в Република Македония. 

УЧИТЕЛИТЕ В ТЕЛЕВИЗИОННАТА ПРОФЕСИЯ

Питам го кой от големите телевизионни журналисти у нас е изиграл особено важна роля за неговото творческо развитие като репортер и водещ? Кои са неговите учители в трудната тв професия? –”Разбира се, не мога да пропусна Иван Гарелов – казва той. От него съм научил много: не само от гледна точка на журналистиката и воденето, а и що се отнася до организацията на работата. Иван бе незаменим в това да изисква от екипа си пълна концентрация и да води оперативките така, че да не стават жертва на мисловните ни отклонения. 

В по-широк смисъл обаче, учил съм се от британската телевизионна журналистика. В нея водещият атакува левите отдясно и десните отляво – и не допуска телевизионното интервю да се превръща в брудершафт на съмишленици. “Знаете ли колко сте готин?” Имунизиран съм срещу подобно интервюиране. И макар да не го отричам, го смятам за голям компромис. Зрителят заслужава водещ, който провокира, настоява, изисква”. 

ЛЮБИМИТЕ КНИГИ И ПИСАТЕЛИ

Интересувам се, дали, като полиглот и интелектуалец, който има сериозни и задълбочени познания в различни области на културата и изкуствата има любими поети, писатели, художници, режисьори и музиканти – без значение каква е тяхната националност? Има ли книга, към която е привързан или писател, който обожава, ето защо постоянно го чете и препрочита?  „Моите любими книги, филми и художници не са постоянна величина – казва той. Все пак, мога да си дам сметка защо съм обичал този или онзи. Борхес е урок за това как човек може да даде работа на ерудицията си, Йеронимус Бош – на въображението, Томас Ман – на интуицията за човешките дълбини. Харесвам създателите на светове, които поставят нереалното в реалното, измисленото в действителното – и може би затова обичам Маркес, Кортасар, “Майстора и Маргарита” и първите стихове от Евангелието от Йоан. Знам наизуст “Нирвана” на Пейо Яворов, което показва, че нирвана е невъзможна. Като млад гледах всичко от Андрей Тарковски, Параджанов и Фредерико Фелини, но ме е страх да си ги пусна отново; плаша се да не са като онези мачове от 80-те, които ни изглеждаха космически, а днес сякаш са пуснати на бавна скорост. Всъщност, често препрочитам Светото Писание. Честно казано, не знам дали съм същият. Човекът е развитие, път – вечно развитие и дълъг път”.

Луис Хорхе Борхес, който Бойко много обича казва: „Приемаме с лекота действителността, защото подсъзнателно разбираме, че нищо не е действително”.За Борхес: „литературата не е нищо повече, от един управляван сън”. Измислицата е водеща, фантазията, мечтата. И вечната борба между доброто и злото. Но както казва Михаил Булгаков, друг любим писател на Бойко : „Какво би направило доброто, ако го нямаше злото?На какво би приличала Земята, ако всички сенки изчезнат?” На мъртва пустиня-бих добавила. 

РОЛЯТА НА ВОДЕЩИЯ В „ПАНОРАМА”

В „Панорама”, като обзорно политическо предаване на седмицата, колко важна е ролята на водещия – в неговия диалог с участниците,  но също срещата/сблъсъка в студиото на управляващите и опозицията? Дали политическия диалог в основното предаване за политика в обществената телевизия не прилича на боксов мач, при който от съществено значение е кой пръв ще нанесе решаващият удар?

 –„Аз например знам, че две неща при мен правят впечатление. Едното е как посочвам гостите с показалеца на дясната ръка при дискусия. Второто – че се опитвам да запазя уважение към човека отсреща дори при най-острите въпроси. Последното не винаги работи в моя полза. Знам, че има водещи, които крият слагаческия въпрос зад чудовищна гримаса, сякаш искат да изядат събеседника, комуто всъщност се подмазват. Предпочитам обратното”. 

 „ПАНОРАМА” – „ТЕЛЕВИЗИОННИЯТ ПЛОЩАД”

„Панорама”изиграва съществена роля за развитието и съзряването на политическата класа у нас. За преодоляване на нейните площадни рефлекси в началото на политическия преход, за „разбиване на публичната нагласа, че който вика най-силно в тв студио е повече прав от всички останали”. И още – че опозицията трябва да бъде свряна в ъгъла, на нея не й се полага тв време, защото управляващите носят цялата възможна истина-за прехода, за днешния и утрешния ден на страната.

Този идеологически догматизъм е  редно да бъде преодолян, за което е нужно време. Иван Гарелов, като водещ на предаването в началото на прехода, започва тази битка, той отстоява необходимостта от политически баланс на тв екран между различните политически партии, техните идеи и лидери, за да може обществото да направи своя избор. 

Бойко Василев, като негов ученик продължава тази битка. В студиото на „Панорама” той буквално институционализира задължителното място на опозицията в политическия разговор. Което означава – правото на опозицията да спори, да отстоява друго, различно мнение от това на управляващите. Така телевизионното студио се превръща в медиен площад – за виждания, мнения, спорове и оценки. По този начин „Панорама” прави голям скок по отношение на установени световни стандарти за медийно отразяване на мнения и оценки на политически лидери и техните формации. Днес нито един български политик, който е на власт, дори не си помисля, че е възможно във фокуса на предаването да се представят само неговите идеи, а на опозицията да бъде отнета думата, защото тя е извън властта. Присъствието на управляващи и опозиция в студиото вече е гаранция за обективност и равнопоставеност на предаването, и на обществената телевизия. 

През годините, Бойко Василев дава възможност на зрителя за необичайни срещи с най-добрите политици (от Джордж Буш до Герхард Шрьодер), визионерите на бъдещето (от Збигнев Бжежински до Умберто Еко), най-добрите писатели (от Орхан Памук до Виктор Ерофеев), най-добрите режисьори (от Паоло Тавиани до Ищван Сабо), най-добрите актьори (от Клаус Мария Брандауер до Клаудия Кардинале), най-добрите музикални изпълнители (от Шарл Азнавур до Горан Брегович). Този списък включва няколко десетки безспорни представители на световния елит в сферите на политиката, науката, културата и художествената дейност. Това наистина позволява на българския зрител да разшири своя културен хоризонт, като се сравнява и съпоставя с големите личности на епохата. 

Тези ценни интервюта му създават име на отличен тв журналист, изграждат неговата много висока репутация.Всъщност неговите интервюта в „Панорама” със световно-известни политически лидери- президенти, канцлери, премиери, политически лидери, публични личности от света на културата и изкуството, са колкото актуална журналистика, толкова и медийно образование и грамотност, толкова нужни на българския зрител в преходното време. Това е първият голям професионален пробив на Бойко Василев като тв журналист и водещ на „Панорама”. 

Вторият професионален пробив са неговите документални филми – те са десетки, географски се разполагат в широк диапазон- от Япония, Египет, Сирия, Нагорни Карабах, Иракски Кюрдистан – до САЩ, Германия и Белгия. Над всичко е неговия много силен и траен интерес към Балканите- Сърбия, Косово, Албания, Босна и Херцеговина. Ще спомена само три негови документални филми от последните три години: „Останалите. Снимки от една война” – за Сараево, Босна и Херцеговина (2022), „Братовчеди. Гласове от Албания” – за албанските българи и българските албанци (2023) и „Майки” – за клането в Сребреница, Босна и Херцеговина (2024). Неговите документални филми са носители на множество награди. 

Третият професионален пробив е свързан с неговия избор като продуцент на „Панорама” Това са човешките истории, които почти всяка седмица разказва Катя Тодорова. Историите винаги са различни, нейните събеседници понякога изглеждат забравени от Бога и съдбата, но носят в себе си светлината, и я предават на зрителя.

Четвъртият професионален пробив са българските творци (учени, писатели, поети, режисьори, актьори), които гостуват в предаването по конкретен повод- издадена нова книга, филм, театрален спектакъл, получена награда и др. Водещият разговаря с тях на финала на предаването – „след” политическите дебати и понякога острите реплики, разменени между политиците в студиото. След разговора на водещия с определен творец, политическите дебати се възприемат от зрителя по съвсем друг начин. 

Петият професионален пробив е Предизборното студио на БНТ, което той постоянно води в условията на парламентарни избори, а у нас те тревожно зачестяват. Студиото, което той води неизменно заема първото място – като негов професионален коментар, избор на събеседници, социология и интервюта с различни политици. Дори тук – извън „Панорама”, Бойко носи своя публичен образ на нейн титулярен водещ и продуцент. 

Следователно, „Панорама” не е предаване само за политика, неговият медиен профил е много по-широк, и по-сложен. Това е предаване по-скоро за политика, култура и духовност, за големите идеи и личности на България и света, които изпреварват времето и епохата, и така пробиват ледовете на застоя. Именно „Панорама” създава модерен европейски образ на националната обществена телевизия. 

Интересно е какво е мнението на

ТЕЛЕВИЗИОННАТА КОЛЕГИЯ

за работата на Бойко Василев като продуцент и водещ на „Панорама”? Зададох едни и същи въпроси на членове от неговия екип, колеги и съмишленици. 

ВЪПРОС – „ Как се работи с Бойко Василев? Той дава ли нужната свобода на членовете на екипа за творчество, преценка и самостоятелни решения? Вслушва ли се в чуждото мнение?”

КАТЯ ТОДОРОВА, тв репортер в „Панорама”, БНТ . 

 – „В журналистиката никой не взима и не дава свободата. Тя винаги е вътрешен избор. Но е много по-лесно да работиш сред съмишленици. Когато получих поканата от Бойко Василев да се включа в екипа на „Панорама“ помня първо това. Разговорът ни за журналистиката. Не за нейната лъскава страна. Не за рейтинги и амбиции, а за характера, който е по-важен от тях в нашата професия. Радвам се, че се срещнахме в този разговор, като хора, които обичат своята професия. 

Това, което със сигурност научих от цялата си работа в „Панорама“ е значението на това да даваш думата на тези, които не харесваш. Ние не каним в студиото си фенове. Истината не винаги е красива. Въпросите никога не се харесват на всички. Но съм сигурна, че аудиторията не бива да бъде подценявана. Свободно общество се изгражда от мислещи хора, които ценят други мислещи хора . От хора, които се уважават”. 

ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ, сценарист и тв водещ на „Денят започва с култура”, БНТ 

– „Работата с Бойко Василев е отрезвяващо преживяване. Работили сме с него в множество документални и телевизионни проекти и продължаваме в пълна хармония да работим в любимото ни списание L’Europeo, където той е не просто автор, а primus inter pares, поляна с тучни детелини сред заобикалящата ни интелектуална Сахара. С което се опитвам да намекна, че считам личната си и професионална среща с него за истински късмет”. 

СТОЯН НЕНОВ, фотограф, агенция Ройтерс, носител на „Пулицър”

– „С Бойко Василев сме преди всичко приятели. Работихме заедно по неговия филм “ОСТАНАЛИТЕ. Снимки от една война” в Сараево, през 2022г. Предполагам, че всеки, който го познава или е работил с него е бил свидетел на изключително скромното му отношение към всички. Той поема огромна роля в организацията, но го прави така, че да улесни работата на всички останали членове на екипа”.

ВЪПРОС – „Коя е по-силната страна в тв журналистика на Бойко Василев- ролята на водещия в студиото, неговите интервюта с наши и чужди събеседници? Или ролята на репортера от мястото на събитието, чийто репортаж или документален филм дава на зрителя не само информация, а осмисляне и анализ на събитията и техните основни герои?”

КАТЯ ТОДОРОВА, тв репортер в „Панорама”, БНТ 

– „Мога да ви кажа, че Бойко има удивителен опит, самообладание, политическа култура . Умението да слуша, да улавя детайлите. Не се втурва лесно по фойерверките. Подлага на съмнение. В журналистиката това е едно от най-важните качества. Радвам се също, че не се е изкушил да остане само в студиото. Ролята на репортера е най-хубавата, най-важната в журналистиката. Той го знае и държи да не губи тази най-автентична роля в нашата професия”. 

ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ, сценарист и тв водещ на „Денят започва с култура”, БНТ 

– „Журналист като Бойко Василев би бил гордост за всяка водеща световна медия ”. 

СТОЯН НЕНОВ, фотограф, агенция Ройтерс, носител на „Пулицър”

 – „Бойко Василев има силно присъствие и в двете роли. Аз бях свидетел на това как той искрено се вълнуваше от историята, която се връща да доразкаже в Сараево.Трудно мога да опиша вълнението, с което всички хора, с които той се срещаше в Сараево го приемаха. За мен това е отличителният белег на един истински професионалист”. 

ВЪПРОС – „Бихте ли посочили документален тв филм, репортаж или интервю на Бойко Василев, който ви е направил много силно впечатление, и Вие много цените?”

КАТЯ ТОДОРОВА, тв репортер в „Панорама”, БНТ 

– „Да, това е филмът “Незабравими очи“ който гледах като зрител преди много години. Тогава дори не съм си представяла, че някога ще бъда част от „Панорама“. 

ДИМИТЪР СТОЯНОВИЧ, сценарист и тв водещ на „Денят започва с култура”, БНТ 

– „Последният му филм за геноцида в Сребреница беше великолепен. Както и предишните 20-30”. 

СТОЯН НЕНОВ, фотограф, агенция Ройтерс, носител на „Пулицър”

– „Филмът, по който работихме заедно - “ОСТАНАЛИТЕ. Снимки от една война”

ВЪПРОС – „ Какво отличава Бойко Василев от всички останали тв журналисти? Неговата богата обща култура, диалогичност, вслушването в мнението и оценката на екипа, или налагането на собствена гледна точка към работата, без значение мнението на творческия екип? Тв практика познава успешни тв водещи с авторитарен характер, и други успешни тв водещи – диалогисти. Бойко Василев от кой вид е?”

КАТЯ ТОДОРОВА, тв репортер в „Панорама”, БНТ 

– „ В редакцията ни се спори и аз го намирам за много хубаво нещо. Често така сме стигали до най-вярното решение. За големите въпроси обаче сме единни. Понеже в журналистика често това е най-важното нещо.”. 

СТОЯН НЕНОВ, фотограф, агенция Ройтерс, носител на „Пулицър”

 – „Бойко Василев определено е от втория вид водещи. Той разговаря свободно на поне 4-5 езика, извън български и английски, което на първо място сваля много бариери при комуникацията му с неговите събеседници, на второ – го отличава от може би всички други тв водещи на обзорни предавания в момента”. 

ВЪПРОС – „Като тв водещ Бойко Василев склонен ли е да признава допуснатите грешки в определена продукция, да ги обсъжда с екипа, за да върви смело напред? Има ли силно развито чувство за реализъм и самокритичност, които обикновено са присъщи на много талантливите хора?”

КАТЯ ТОДОРОВА, тв репортер в „Панорама”, БНТ 

– „Бойко е много самокритичен. Даже прекалено. Но това е качество на мислещ човек. Мислещите хора винаги се съмняват. Глупостта е сигурна в себе си”. 

РЕПОРТАЖЪТ И ВОЙНАТА

Отдавна е известно – технологията на репортажа в условията на война допуска много медийни грапавини – при въпросите, при лицевите маски, при общия строеж на тв изображение, което често е грубо и несистемно като самата война. Но военният репортер отчаяно и постоянно търси истината. Интересувам се това ли е основната цел, която е водеща в неговата телевизионна работа? По време на война или след нея, в едно и също време, се събират раят и адът, но Борхес казва, че винаги си е представял, че: „раят е библиотека…”. Но адът на една отминала война затваря в себе си горчивата истина, която, за жалост, се постига чрез всеобщото страдание. 

– „Това е задачата, казва Бойко – търсенето на истината. Именно търсенето – а не самочувствието, че вече я знаеш, а твоите събеседници трябва да изиграят ролята. Репортерът не трябва да утвърждава стереотипите на зрителя, да му се подмазва. Нека зрителят се обърка. Нека клишетата в главата му избухнат. Нека започне да си задава въпроси. Това е много полезно, особено когато разказваш за най-големия грях на човечеството – войната”. 

Бойко вероятно би цитирал любимия си писател Михаил Булгаков, който казва, че: „Какво би направило доброто, ако го нямаше злото? На какво би приличала Земята, ако всички сенки изчезнат?”. Но същевременно злото не бива да се възвеличава-Томас Ман (който Бойко също обожава) казва, че : „Толерантността се превръща в престъпление, когато се приложи по отношение на злото”. Бойко отдавна е разбрал това, отразявайки сенките от войните и човешките нещастия на Балканите. 

ДОКУМЕНТАЛНИТЕ ФИЛМИ

„МАЙКИ”, БНТ: 2024

Този филм още от първата минута с железни клещи те хваща за гърлото – той е посветен на 29 години от геноцида в Сребреница. Филмът се излъчва в рубриката „В кадър” на БНТ (автор Бойко Василев, оператор Михаил Врабчев, архивни кадри Хрисимир Данев, режисьор Лъчезар Аврамов, редактор Албена Колчакова). Филмът е жесток разказ на свидетелите и очевидците на това клане-майките, загубили своите синове, съпрузи, роднини, приятели. Филмът наподобява фреска на Пикасо, изпълнена с изкривена емоционална геометрия, с множество черни събития – и бяла скръб. „Разговорът за това масово клане е разговор за истината…Всъщност остава само истината за паметта”- казва Бойко Василев. Именно майките създават Асоциация, като се посвещават на паметта, на истината за масовите убийства, на своите останали живи деца. За да няма забрава. И никой не трябва да бъде забравен.

Филмът е суров документ на епохата, който показва и разказва извършеното огромно престъпление – тук на Балканите. Но ролята на журналистиката е да бие камбаната, тя носи своята отговорност за опазване на паметта – чрез създаване на книги („Пощенски картички от гроба”), документални филми, които изграждат у следващите поколения зрители знание и хуманно отношение към различния до теб-все едно дали по национален или по религиозен признак. Този филм изпълнява част от мисията на обществената телевизия – да информира и възпитава, да създава знание, памет и отношение към много важни събития – тук на Балканите. Той наистина заслужава награда-заради великолепния тв разказ, изпълнен с човечност и вяра в справедливостта. За да няма забрава. 

„ОСТАНАЛИТЕ” (2022)

Този филм е посветен на оцелелите във войната в Босна и Херцеговина (автор Бойко Василев, оператор Михаил Врабчев, архивни кадри Христо Обрешков, режисьор Лъчезар Аврамов, редактор Албена Колчакова). Камерата тръгва по пътеките на малката Ваня от семейство Михайлович, в което бащата е сърбин, а майката – мюсюлманка. Бойко Василев, заедно с Христо Обрешков, снима телевизионен репортаж за това семейство в далечната 1994г. Днес, 30 години по-късно, след дълго търсене, той намира в Сараево вече порасналата Ваня. Нейните родители са починали, майка й дълго е търсела Бойко Василев, и не е успяла да го намери. 

Филмът разглежда Сараево като мултикултурен и мултиетнически център, в който разделянето на сърби и мюсюлмани е донякъде условно. Бойко Василев основателно задава въпроса: „Но как се лекуват травмите?Как босненските сърби и босненските мюсюлмани отново ще живеят заедно?”. 

Чрез личната съдба на Ваня, филмът показва уроците на войната, които всички докрай не успяваме да научим. Ваня смята, че : „Чуждото слънце не грее така, като своето. Трябва да постигнем всичко за нашите деца, но заедно, винаги заедно…”Финалното обобщение на Бойко Василев: „Може би мостовете на Сараево помнят толкова много, че всеки отговор изглежда прибързан”. Един човешки разказ за тези, които оцеляха след войната в Босна и Херцеговина. Разтърсващ телевизионен разказ за човешките съдби, погрешната политика, разделението и паметта.

Емоционално послание с думи и образи на случилото се, и поуките от грешките на миналото. 

ТЕЛЕВИЗИЯТА, СВЕТОВНАТА  МРЕЖА

Решавам да го попитам какво мисли за телевизията днес- у нас, в Европа и по света? Дали смята, че в скоро време ще дойде края на конвенционалната телевизия – под влияние на  дигиталните медии и интернет?

–„Не мисля – казва Бойко. Според мен (през 2001 г. защитих дисертация за това) раждането на една нова медия е изключителен момент, който залива обществото едновременно със страх и с надежда, излъчва антиутопия и утопия, предлага хем да унищожи света, хем да го спаси. Постепенно това напрежение изтлява. “Старата” медия не изчезва, а се смалява – и новата я поглъща. Стига се до равновесие, което следващият комуникационен взрив отново взривява. Така ще стане и с традиционната телевизия: тя няма да умре, а ще стане малка част от цялостната мултимедийна среда. 

Проблемът обаче е във времето между революциите. То се забърза в геометрична прогресия. От създаването на азбуката (и първите папируси) до първата печатна книга (и първите вестници) минават няколко хиляди години. После от Гутенберг до радиото – няколко стотин, а от радиото до телевизията – няколко десетки. От телевизията до персоналния компютър времето се сгъстява още повече. В този миг оборотите се завъртяха бясно: само за двайсетина години в живота ни влязоха виртуалната реалност, интернет, мултимедията, хиперлинкът, мобилните телефони, социалните мрежи, смартфоните, таблетите, а сега и изкуственият интелект. Ще се справим ли с тази нечовешка скорост, или тя ще ни изхвърли от въртележката? Това е въпросът”(курсив мой-МП). 

СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ, FACEBOOK–  ЕФЕКТЪТ

Редно е да го питам какво мисли за онлайн медиите и дигиталната култура, доколко разширява/разнообразява, но и силно „замърсява” медийната среда? Има ли „вълшебно хапче”, което дава шанс на конвенционалната телевизия да оцелее в условията на почти приказното преобръщане на медийните пространства, медийното време, творческите територии в Мрежата, които се превръщат в заплаха за традиционната телевизия? Или може би – в нова възможност?

–„Всяко време си има своята доминантна медия- казва Бойко. На нашето са социалните мрежи. Как ще познаете това лидерство? Наричам го F-ефект (F като Facebook): Той влияе на традиционните медии, включително на телевизията, като я прави ирационална, емоционална, пристрастна и лъжовна. Пренася ѝ (както всъщност на вестника и на радиото) своите характеристика, като я променя. Така променя и нас. 

Вижте световния телевизионен тренд: в САЩ има телевизия за демократи (CNBC, CNN) и телевизия за републиканци (Fox). Там няма да срещнете Другия. Зрителят е в своя “ехо-балон” и иска само още от същото. Както живее в мрежите, така гледа и телевизия. 

Има ли “хапче”? Един мислител, когото много уважавам и следя, създателят на виртуални технологии и на самия термин “виртуална реалност” Джейрън Лениър има идея. Да направим Facebook и Google платени, предлага той, иначе сме загубени. Защото техните алгоритми винаги ще предпочетат омразата, странността, параноята, глупостта, ще “лайкват” “хейта”, казано на чист български. Лениър дава за пример телевизията. Според него платените телевизионни компании НВО и Нетфликс са създали качествена и добра телевизия, въпреки че очакванията са били за точно обратното. 

Не съм сигурен, че Лениър е прав. За мен хапчето е друго, просвета. Скоро ще дойде времето, в което ще трябва да се изучава медийна грамотност още в първи клас. Иначе наистина ще бъдем изгубени. 

Но да се върнем на F-ефекта. Какъв е отговорът на “Панорама”? Ние държим на принципа – да срещнем колкото се може повече гледни точки. Нещо повече, ние сме единствените, които ги събират в едно студио, по едно и също време. Но пък точно той прави «Панорама» различното предаване. В него никой няма последната дума. То е истински диалог. 

ПРИЯТЕЛСКИЯТ КРЪГ, СУЕВЕРИЯТА, ФОБИИТЕ

Любопитна съм дали неговия приятелски кръг включва ли известни журналисти или творци от други културни сфери, общуването с които много го обогатява, дава му други гледни точки, разширява неговия културен хоризонт?

– „Приятелското общуване е тайнство, което не се поддава на лесни дефиниции. Понякога можеш просто да си мълчиш – макар че тези, които ме познават, не могат да повярват, че мога”. 

Интересно е той, като много известен тв журналист, какво мисли за мистичното, ирационалното? Дали има личен астролог, като някои други популярни личности, би ли съобразявал работата и живота си с неговите астрологически прогнози? Или като всеки истински интелектуалец, тържеството на разума/разумното е над всичко друго?

– „ Никога не съобразявам работата си с такива неща. Но във въпроса има няколко пласта. Ще ги обеля като глави лук, както би казал Гюнтер Грас.  Според мен суеверието е по някакъв начин свързано с българския песимизъм, обществения морал, неверието и склонността ни към перманентни политически кризи. Моята хипотеза е, че сме го наследили от Византия. 

Но дали астрологията е суеверие? Не мога да отсъдя. Отнасям се с уважение към неща, които не разбирам – и първото, което ме движи, е любопитството. Обичам една мисъл на Спиноза: “Аз изцяло посветих себе си на задачата не да осмивам, да състрадавам или да презирам постъпките на хората, а да ги разбирам”.(“Теолого-политически трактат”). Мисля, че става за журналистическо напътствие. 

И накрая, не вярвам в абсолютното тържество на разума. Ами вярата? Ами това, което не знаем и не познаваме? Без разум ние сме неразумни, но само с рациото хора ли сме?”. 

Редно е да попитам дали, като повечето интелектуалци, има фобии- от болести, от хора с лоши очи, към отделни сезони или дни от седмицата? И дали носи на ръката си постоянно червен конец- срещу уроки?

– „Не. Нямам фобии – категорично отговаря Бойко. Никога не съм носил червен конец. Разбирам хората, които носят. Но не съм като тях. Ако конецът се скъса, къса ли се и вярата? Нашата воля е по-силна от всичко това”. 

ДОКУМЕНТАЛНИТЕ ФИЛМИ,  ПРЕДАВАНИЯТА

Искам да разбера дали има любим документален филм, тв интервю, тв предаване, с което особено се гордее? Каква е неговата лична преценка за истинския медиен успех? Или успешен е този филм, интервю или репортаж, който публиката и критиката забелязват и оценяват? „Колкото и банално да е, винаги ме интересува само следващият филм, интервю, предаване, казва Бойко. Телевизията е жестока. Тя живее за момента и направеното изчезва бързо. Но има един филм, който си харесвам: “Останалите. Снимки от една война” (2022). Върнах се по моите стъпки в обсадено Сараево, 28 години след 1994 г. Всичко започна с едно чудо: намерих си касетата с най-добрия материал оттогава – едно невероятно смесено семейство. Започнах да ги търся. Оказа се, че майката и бащата са починали, останала е малката дъщеричка, вече пораснала. И стана един разказ за това какво остава след войните. Босненската телевизия го излъчи в прайм-тайм, зрители ми писаха оттам, разплакани. Това е голяма награда: не просто да те признаят навън, а да те признаят тези, за които разказваш”. 

ГРЕШКИТЕ В ПРОФЕСИЯТА, ЩАСТЛИВОТО ПРОСТРАНСТВО

Важно е как Бойко се отнася към грешките и пропуските в тв професия, които, по условие, са неизбежни?  „Всеки греши-отговаря Бойко. Но аз съм човекът, който най-трудно прощава на себе си. В петък срещу събота трудно заспивам и анализирам пропуснатото. В понеделник продължаваме този разговор с екипа. Понякога обаче една секунда колебание или лоша идея, или заблуждение, или разсеяност, решават всичко. Това е магията на живото предаване. И тази магия не винаги е бяла”. 

Рискувам да попитам за нещо лично – мястото, в което Бойко живее дали  е неговото „щастливо пространство” (по Гастон Башлар), което му създава подходящи условия за отдих и почивка? – „Моето пространство са хората – казва Бойко. Моето семейство на първо място, но също така приятелите от близо и далеч. Домът без хора е просто един паралелепипед на тишината”. 

ГАФОВЕТЕ, ВЕСЕЛИТЕ СЛУЧКИ

В неговата дълга тв кариера като всеки голям тв журналист вероятно има поне дузина весели и комични случки по време на работа-в студиото или на терен.

„В едно сръбско село в Косово щяха да ни бият–казва Бойко. Съпругът на майка на три деца бе отвлечен и хората се бяха събрали отпред. Преди бе минал френски журналист и бе обещал, че ако жената му плаче пред камерата, той ще освободи мъжа ѝ. Ето го най-лошото лице на съвременната журналистика. Ние направихме точно обратното. Не ги използвахме, но се опитахме да помогнем. За жалост този човек не бе открит, никога”. 

ДИНАМИЧНИЯТ СТЕРЕОТИП, САМОКРИТИЧНОСТТА

Решавам да го попитам какъв е неговия динамичен стереотип? Как съчетава работата, почивката и удоволствията? Или над всичко друго е работата, с която съобразява целия си останал живот? Кои са неговите”щастливи топоси”, в които се спасява от работата?

– „Ако журналист Ви каже, че се спасява от работата си, значи трябва съвсем да се спаси, убеден е Бойко. Журналистиката не е професия, а е живот.”. (курсив мой-МП). 

Интересно е дали е самокритичен към своята работа? Смята ли, че тя може да е по-добра, че има още нови медийни територии, които може да постигне и надгради?

– „ Най-близките ми хора знаят, че съм изключително самокритичен. Винаги можеш да бъдеш по-добър. Защото бъдещето има най-голямо значение. Там ще бъде вградена преценката за собствените грешки, за да можеш да ги избегнеш и да вървиш напред.”.

РАБОТАТА , ЕМОЦИИТЕ,  ТАБЛОИДИТЕ

Важно е каква е ролята на емоциите в работата и в личния живот на известен телевизионен журналист? Емоциите в отделни случаи не го ли правят уязвим- за хорската завист и злоба, която неизбежно съпровожда успелите публични личности? Как се предпазва от слухове, клюки и сплетни, които жълтите медии с голяма охота постоянно „произвеждат”?

– „ Не вярвайте на онези, които Ви кажат, че са се справили с клюките, слуховете и сплетните. Знам, че 80% от написаното за мен не е вярно, но това не е голямо утешение. Мнозина ще кажат, че тук играе прословутата българска завист. Не е само това. По цял свят жълтите медии се изправят срещу сериозната журналистика – мога да дам примери от толкова различни страни, от САЩ до Сърбия. Цел на жълтата преса уж са истински силните и богатите – бизнесът, политиката, аристокрацията. У нас тези хора обаче могат да се откупят. Единствените, които остават, са журналистите; тях можеш да удариш лесно, те трудно ще отвърнат. Така таблоидите се превръщат в инструмент за тормоз и натиск”. 

СЕМЕЙСТВОТО, РАДОСТТА, УДОВЛЕТВОРЕНИЕТО

Задавам му въпроса кое му носи истинска радост и удовлетворение- професионалният успех, щастието в семейството или всяко ново професионално предизвикателство, пред което неизбежно се изправя? 

 – „Щастието в семейството не може да се сравни с нищо. Но има и друго: съзнанието, че живееш интересен, пълнокръвен живот. Че срещаш любопитни хора. Че виждаш непознати места. Че се отдаваш на нови мисли и усещания. Винаги съм казвал, че за мен най-големите журналистически достойнства са любопитството и почтеността. Едното те оставя буден, когато трябва – а другото се грижи за спокойния ти сън. Ето този баланс обичам: да не спиш само заради работа. Да заспиваш само с чувство за изпълнен дълг”.

ПРОШКАТА,  ПРЕДАТЕЛСТВАТА

Питам се дали Бойко умее да прощава предателствата на хора, за които всъщност е направил много? Или, като Стефан Цанев, след няколко десетилетия, по християнски, ще каже че е простил на всички?

– „В българската журналистика има една мнителност и чувство за величие, които винаги са ми били чужди. На нашия малък телевизионен пазар наглостта личи като дебело, мазно петно на бяла риза. Не съжалявам за всеки, комуто съм помогнал.  Животът е прекалено кратък, за да си позволиш две неща: да четеш лоши книги и да мислиш за лоши хора”.

                                 В  КИЛИЯТА С НЕПРОЧЕТЕНА КНИГА

Рискувам с предизвикателен въпрос- ако трябва да се изолира в килия за много дълъг период, коя книга/стихотворение/ картина/филм/песен, тв предаване непременно ще вземе със себе си? И защо?

– „ Ще взема нещо, което не съм чел или гледал–казва Бойко. С любопитството – докрай!”

                                         ЕКИПЪТ НАД ВСИЧКО

Любопитна съм дали е суетен в творчески и в личен план? Суетата не е ли задължително качество на успелите творчески личности? Тв професия е екипна работа, в която хората до теб са важна част от всеки личен успех?На кого е много задължен в професията дотук? 

– Екипът е всичко в телевизията, убедено отговаря Бойко. Парадоксално е, но за мен е интересно да работя в екип. Не да нареждам, не да се налагам, а да чувам други мнения и да се променям. Това е истинската сила в телевизията. Вярвам на нашия екип. Но понеже и те ми вярват, често ме слушат. Така всички успяваме заедно”.

ПРОФЕСИОНАЛНИЯТ  НЕУСПЕХ, ИЗКУСТВЕНИЯТ ИНТЕЛЕКТ

Интересувам се дали има сила и кураж да признае професионалният неуспех в отделни случаи? Той не го ли мотивира с още по-голяма творческа сила да се бори и в крайна сметка – да побеждава?

– „Разбира се. Това е задължително–казва Бойко. И още нещо, в нашата професия няма окончателна победа. Днес успяваш – утре всички са забравили това. Апропо, да кажа нещо за забравата. Отново се връщам към F-ефекта. Забелязвам напоследък, че възпитаният в социалните мрежи зрител забелязва в “Панорама” само Другия, чуждия, противника. Своят не му е интересен: та той е част от неговия фийд. Но Другият няма право на съществуване.” 

Няма как да не попитам дали Бойко се страхува от бързината, с която се развива изкуственият интелект? Как ще реагира, ако буквално в утрешния ден вместо Бойко Василев като водещ на „Панорама” се окаже алгоритъм като негов компютърен аватар? Смята ли, че ИИ в близко време ще стане емоционално интелигентен, и много силно ще застраши професията на тв водещ? Или страховете на Стивън Хокинг, Илън Мъск, Ник Бострьом и други гурута на ай-ти технологиите са прибързани?

- „Баща ми Васил Петров, Бог да го прости, се занимаваше с изкуствен интелект. И никога не се уплаши от технологиите, въпреки че имаше солидна хуманитарна култура. Наследил съм от него този здравословен скепсис и склонността към сложно мислене. Както вече казах, вярвам в това, че страхът и надеждата в новите технологии влизат в баланс и не унищожават обществото. Надявам се, че хората няма да искат да ги “води” холограма. Екранът проектира човешките слабости и грешки, те са интересните, а не нашата безпогрешност. Човекът няма алтернатива”

РАВНОСМЕТКАТА, РЕЦЕПТАТА ЗА ЩАСТИЕ

Интересувам се дали Бойко си прави творческа равносметка на постигнатото дотук- като тв предавания, интервюта, документални филми, рейтинги, творчески успехи в рамките на един сезон, година, петилетка? Или телевизията е огромно „медийно колело” – предаванията, филмите, интервютата следват едно след друго, и за равносметка просто не остава време?

– „Някои хора непрекъснато правят равносметки и припомнят упорито миналото си: “Помните ли, аз направих това, аз сторих онова, аз за първи път открих тази идея”. Така се сблъскват с вечната небрежност на младото поколение: “А ти кой беше”. Гледам да не ставам смешен. Дано да успея докрай”. 

И на финала го питам дали всъщност е щастлив човек? Има ли своя рецепта за щастие? Какво му носи щастие- голямата удовлетвореност от работата, постигнатите успехи, наградите, парите, семейните радости? Къде е пресечната точка?

– „ Щастлив съм. Живея живота, който искам. Но никога няма да бъда напълно щастлив, защото има още толкова неща под слънцето, които заслужават пълното ни внимание. Може би това е смисълът на журналистиката – никога нещастен, винаги любопитен за още”.