75771 | 20 ноем. 2024 | 15:27

Той избира професията на репортера, защото обича големите неизвестности, има докрай неизживяна страст за приключения и срещи със знаменити хора

МАНАСТИРЪТ НА ХЪЛМА. ТОМА ТОМОВ

Маргарита Пешева

„Ако можех да кажа повече,

отколкото езикът е в състояние да изрече!

Ако можех да разбера повече,

отколкото мозъкът е в състояние да премисли!”

Томас Улф

„Ние никога не живеем в настоящето. Предвкусваме бъдещето и се мъчим до го ускорим, сякаш премного се бави; или пък призоваваме миналото и се опитваме да го задържим, сякаш отлита твърде бързо. Толкова сме неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат...”

Тези думи на Блез Паскал са точен портрет на интелектуалеца от ХVII век, който се намира на границата между Средновековието и Новото време, и въобще на интелектуалеца от преходното време, който вижда и търси новото, но същевременно и тъгува по отминалото старо. Днес, в болката на българския преход, тези думи изглеждат валидни и за големия тв журналист.

За тв журналистиката сегашното е само предверие към бъдещето, в което се проектират днешните страсти на обществото, в което противоречивите събития и личности най-сетне получават своето приемливо обяснение. Именно бъдещето е шанс за преодоляване на посткомунистическия хаос, на диктата на уличната демокрация, на пипалата на партийните емоции, които обгръщат цялото общество. На малкия екран печели този, който с журналистическото си поведение и публичен образ улавя мярата на днешната емоция на зрителя, на неговата обществена потребност. Този, който разглежда сегашното като залог за бъдещето.

Първата ми среща с Тома Томов е своеобразен сблъсък – трябва да се преборя с враждебността на разделящите ни културни разстояния, и да превъзмогна неговия интелектуален скептицизъм. В живото общуване той поразява с виталността на хлапака, с детската си непосредственост и искреност, със стремежа неизменно да върви по своя път през джунглата на трудностите, бюрокрацията и завистта. 

ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ СВЯТ

на Тома Томов е впечатляващ, в библиотеката му има редки и ценни издания на американски и английски автори, атмосферата в неговото студио се ражда от картините на Генко Генков, Енчо Пиронков и Дечко Узунов, подписаните графики на Кристо Явашев, малките пластики на Хенри Мур, китайските вази и индийските художествени изделия. Стените са направо прозрачни за далечния ритъм на духовните влияния, за кръстопътищата на мисълта.

За Томата посвещаването в телевизия е повече от религиозен обред – то е своеобразно ръкополагане в сана на невъзможните културни разстояния, в усилието да отразява събития и известни личности, прелитащи като самолет през душата му. Неговата интелектуална журналистика си проправя път през растящата камара на прочетените книги, лавината от идеи, разпиляните сънища и емоции. Не крие, че в тв професия много му помагат изкуствата. Обича архитектурата и мисли, че спокойно може да работи в архитектурно бюро. Харесва Макс Фриш – най-добрия писател сред архитектите. Ужасно обича поезия. Не се разделя с Пастернак, Манделщам и Бродски. Дори се гордее, че има абсолютно всичко, което Бродски е написал. Големите литературни влияния върху него минават през Андре Малро, Макс Фриш и Албер Камю. Винаги чете с интерес Труман Капоти. Много се интересува от съвременна живопис и скулптура. Направо е луд на тема кино – френската нова вълна оставя диря в живота му, винаги се старае да монтира филмово фразата. Театърът не го привлича, но отдавна е в магията на източната култура. Учи телевизия от Уолтър Кронкайт и Барбара Уолтърс, заимства доста неща от Том Брокау, възхищава се от Ед Мъроу, а в онези години особено харесва Тед Копъл, който има собствена програма.

Телевизията е най-голямото приключение в живота му, но преди да усети магическата тв камера, младият Тома Томов преживява сладостта от духовния свят на

СПИСАНИЕ „МЛАДЕЖ”

То е първият му пристан – харесва му културната и донякъде дисидентска атмосфера, която създават честите гости на списанието Йордан Радичков и Асен Игнатов,  Добрин Спасов и Николай Генчев. Томата има вкус към литературата, успял е да вземе първите си интервюта от Алексъндър Солженицин, Иля Еренбург и Рей Бредбъри, публикувал е първите си разкази. През 1967 г. режимът се стресва от опасността на свободния дух и поставя на кладата един от броевете на списанието, който отразява духовния кипеж в страната. За Томата това социалистическо аутодафе е своеобразен идеологически крах, който усилва личната му съпротива срещу режима. Не закъснява и поводът – Пражката пролет, нелегално разпространява нейния манифест „2000 думи“. „Отчаяно се правех на Селинджър, бях беден, ентусиазиран и много тъжен от факта, че съм на 27 години, а нищо не съм постигнал. Въобще бях едно момченце, което се втурна в телевизията и веднага поиска да види Америка...”

В ТЕЛЕВИЗИЯТА

попада донякъде случайно – Павел Писарев като тв шеф се обръща към няколко интелектуалци с молба да му направят списък на журналистите, които имат бъдеще. Името на Тома Томов е посочено няколко пъти, ето защо той го вика при себе си и му казва с присъщия си ироничен маниер, че му предстои да стане тв звезда. За Томата телевизията действително става Америка на свободния дух, макар че в онова наивно и красиво време тя прилича на „едно коридорче, в което има вечно спрял часовник- никой не знае програмата за следващия ден, а в осем без три минути не е ясно какво ще съдържат новините. Тя приличаше на Ню Йорк преди да са дошли американците, а всички ние си играехме на индианци”, казва той.

Томата леко стига до „Панорама”. Със смях си спомня първия си коментар, когато трябва да отрази някакъв преврат в Близкия изток, влиза в студиото с готовия текст, но Писарев го изтръгва от ръцете му и го принуждава да импровизира в живото предаване. „Справих се някак, а Писарев след това каза на Владо Костов, че съм му взел хляба... На другия ден бях наясно, че това е моята професия”. За него това е времето на подражателствата, на

ИДОЛИТЕ И СЪПЕРНИЦИТЕ

Управлението на Иван Славков е характерно със създаването на кръг от млади и способни журналисти, които внасят модерен тон в телевизията. Славков е безпорният лидер: „Ние му подражавахме във всичко, бързо влязохме в неговия езиков регистър – „бунак” беше любимата му дума – обличахме се като него, имахме същите маниери и поведение”. Томата добавя, че Славков култивира в тях съзнателно пренебрежение към институциите, а в телевизията цари невероятна за времето си антисъветска атмосфера- чете се Солженицин, чуват се подигравки към Партията и ЦК. Славков за него е човек с либерални убеждения, който „случайно влиза в царския дом”. „Спомням си първото ми пътуване до Англия, където заминах за четири дни, а се върнах след... два месеца! Просто Славков ми написа нещо на едно листче и с този „Сезам отвори се” в продължение на два месеца се движех из цяла Европа... Въобще той ми даде колосален шанс в живота, свободен творчески коридор, по който да тичам”.

За Томата голям авторитет е и Владимир Костов, тогава всички млади журналисти искат да приличат на него, да постигнат неговия успех. Но истинският съперник си остава Николай Конакчиев, който също пробва журналистическия си талант в „Панорама”. Конкуренцията обаче не е истинска, малцина са добрите журналисти, които знаят езици.

Телевизията прилича на празен терен, на който свободно можеш да разгърнеш своите възможности.

Томата бързо загърбва мамещия блясък на студиото, дивидентите на евтината тв слава и тръгва по пътеките на

ТРУДНИЯ РЕПОРТЕРСКИ ЗАНАЯТ

Той избира професията на репортера, защото обича големите неизвестности, има докрай неизживяна страст за приключения и срещи със знаменити хора. Той е интелигентен, любознателен и донякъде наивен. С младежки ентусиазъм се втурва на далечни и необичайни пътешествия, прелита от планета на планета, а на връщане срамежливо вади от джоба си поредния си филм. Посоките са екзотични: Тайланд и Индия, Скандинавските фиорди („Датски маршрути”, „Норвежски разговори”), Японското чудо („Японски колажи”, „10 денонощия в Токио”, „Мегаполис 21 век”, „Променящото се лице на Япония”), политическият скок на Иран и най-вече Америка, която става неговата най-голяма и истинска любов („Америка – право на човешко лице”, „Америка – идеи за промяна”, „Архитектурата на Америка”). Към това се прибавя и опитът за вглеждане в националната ни самобитност, търсенето на корена на българската традиция и душевност („Градители”).

Неговите приключения се простират от студения блясък на фиордите до тайнствените будистки храмове, те са мозаечни, но издават професионалния хъс на репортера.

Томата надмогва културния туризъм, който се движи предимно по гладката повърхност на красиви пейзажи, необичайна архитектура, импозантни храмове и хора. В своите филми той разкъсва социалния епидермис и често улавя културата и философията на един народ, неговата психология. В тях се отлагат определени литературни влияния, стремеж да се проникне под повърхността на причудливата видимост, която с крещящите си багри често скрива същественото, значимото. „Япония е богата страна, претъпкана с хора, които живеят бедно”, казва Тома Томов през 1984 г. А през 1976 г. във филма си за Картър характеризира Америка като „страна на голямото – големи успехи, големи провали и поражения”. В продължение на едно десетилетие Томата предлага на зрителя специфичен тв репортаж, в който доминантите идват от традицията и душевността на народа. Всеки филм впечатлява с необичайно начало, което извежда митологичните корени, характеристиките на народностната душа, а след него се подреждат конкретните събития, които са тяхно обяснение или оправдание.

„Тайланд означава земя на свободите, Тайланд означава земя на усмивките... Тук слонът е свещено животно”, казва Томата. Друг път се заравя във викингската легенда за „богинята Гевел, която помолила Царя да й отстъпи земя, която може да изоре за един ден. За целта тя впрегнала петимата си сина и така се родила Дания”.

Неговите репортажи-пътеписи се обагрят с предания и поетически метафори, които говорят за литературен вкус и уважение към словото. За Томата земетресението в Токио е „динамит и човешка пепел”. Той проникновено разказва за особеното чувство на японеца към земята, за културата на самураите, за будистката философия. И не забравя че „днешното лице на Япония е просто един тв екран”.

Репортажите, които отразяват душата на екзотични народи и страни са само първата планета, на която той попада. Неговата жажда за знания и вкорененото му детско любопиство го теглят все напред- към следващата, която се нарича

РЕПОРТАЖ-ПОРТРЕТ

Всъщност това е неговата истинска планета, тук се разгръща интелектуалният му талант, умението да преодолява културни и политически граници, да съгражда необичайна вселена от големите личности на времето и историята. Той разпилява любопиството си по всички краища на планетата – в телевизионната му мозайка един до друг се подреждат Джими Картър и Хенри Мур, Кендзо Танге и Алдо Моро, Индира Ганди, Кишо Курокава и Михаил Горбачов.

„ИНДИЯ, МОЯ ЛЮБОВ”

е поетичен опит да се обхванат границите на източната култура и философия и се покаже индийския народ в цялата му екзотика, багри и драма. Филмът поразява с чистия си документализъм – пластичната камера на майсторите на филмовия образ Рангел Вълчанов и Красимир Спасов улавя традиционните моменти в индийската култура- обреди и празници, танци и песни. На този фон изпъква образът на Индира Ганди, която разказва за „джобовете” на бедността в своята страна, за социалната политика и борбата с неграмотността, за многообразието от езици, диалекти и обичаи, изпъстрили индийската култура.

Цветните поетични образи се допълват от архивните чернобели кадри на Джавахарлал Неру, с които се проследява изминатия път на партията Индийски национален конгрес. Една фреска, която авторите не коментират – най-вече поради огромните разстояния,които отделят европейската от източната култура, и опасността от вулгаризиране на източните традиции и душевност, непознати за българския зрител. Така „Индия, моя любов” улеснява диалога на България със света, а във времето на идеологическа стагнация това е особено потребно.

Още един филм-портрет донася на Томата слава и популярност, но става причина за първия партиен удар и за поредното крушение в професионалната му кариера –

„КАРТЪР – ПЪТ КЪМ ВЛАСТТА”

Този филм не скрива американските контрасти – пропастта, която отделя богатството от бедността. Показана е и изключителната власт на телевизията в живота на обикновения американец. Като отразява изборната кампания, филмът представя на българския зрител новия американски президент от необичайна за времето гледна точка – фермата с фъстъчените плантации, къщата, семейството, дълбоката му религиозност –всичко това представя Джими Картър по нестандартен за комунистическата идеология начин – предимно като човек. Но през 1976 г. разведряването е свършило, подобна тв журналистика съвсем не е на мода и Томата е наказан.

„Винаги съм мислил, че в телевизията трябва да се направи пробив – чрез нова журналистика, с повече толерантност и различни мнения. Но това едва ли можеше да стане след провала в Чехословакия на „социализма с човешко лице”, в Америка на братята Кенеди, в Русия на либералните реформатори. Иван Славков допусна американската тема в телевизията и една група журналисти през цялото време се пробвахме докъде може да стигнем, какво още можем да кажем.”

Томата е не само любознателен, но и вироглав – не се отказва лесно от своите решения. Той отдавна знае, че неговата планета България е съвсем мъничка,  но силата на телевизията е тъкмо в превъзмогването на границите и разстоянията. Културни или политически. А журналистиката доказва себе си чрез бърз рефлекс по горещите дири на събитията.

Следващата медийна планета е убийството на Алдо Моро, което е пробен камък за неговия журналистически талант и добра възможност за извличане на идеологически дивиденти. С

ОБЕКТ „МОРО”

Томата решава да „снеме кардиограмата на Италия” и да разкаже на зрителя нещо повече за марксистката фразеология на Червените бригади, и по-общо за ултрадесния и ултралевия тероризъм, които така подозрително си приличат. Неговият филмов репортаж отново е нестандартен, за кой ли път разчупва идеологическия канон и не филтрира „случая Моро“ от единствено правилните марксистки позиции. Но времето в телевизията вече не е същото – според Томата, Петър Кожухаров е новият идеологически цензор, когото ЦК изпраща в телевизията, за да усмирява непокорните. Както казва Волтер „Няма нищо по-неприятно от това да те обесят без шум” – между Кожухаров и Томата избухва голям скандал по повод филма за Алдо Моро – Кожухаров обвинява Томата в ревизионизъм, а Томата го нарича маоист.

„Естествено, филмът излезе, но след като го премонтирахме. На другия ден филмът беше вече друг, но той отново беше отвъд комунизма. Всъщност това беше голяма борба между телевизията и властта. „Светът в действие” беше опит да се създаде свободна телевизионна територия. Аз самият, като журналист, се поставих в друга, различна от марксизма координатна система. Гордея се с това.”

Политиката вече изглежда като купчина тлеещи въглени, които прогарят всичко по пътя си. Социализмът идеологически се втвърдява и допуска само една интерпретация на световните дела. На пътищата на модерната тв журналистика заплашително се изправя партийната върхушка, която стръвно защитава своите интереси. Както казва Михаил Восленски, червените номенклатурчици „не са злодеи от оперетите. Те са железни еснафи, организатори, фанатици на властта и любители на сладкия живот”. Тяхната цел е да се запази статуквото и затова народът непрекъснато трябва да се захранва с бульона на приказния дискурс.

Светът и неговите ценности се разполовяват от черно-белия контраст: добрият социализъм не оставя шансове за лошия капитализъм. Всеки тв журналист, дръзнал да ревизира постановената идеологическа схема, неизбежно става дисидент. „През 80-те години аз наистина се чувствах дисидент. И винаги съм бил такъв.” Томата се изправя срещу системата, а тя въобще не е склонна да прощава на младите убийци на комунистическия Бог.

Томата отново трябва да рискува и прави нужната крачка встрани от политиката и идеологията. По посока на изкуството, една донякъде затворена и неприкосновена територия. В крайна сметка за тв репортажа място на действието е винаги човешката душа. Неговият творчески хоризонт се изпълва със светлинката на нова планета- културното предизвикателство на Хенри Мур.

ФИЛМИТЕ ЗА ХЕНРИ МУР

безпорно са връх в творческата му биография. В продължение на два месеца той живее в имението на великия скулптор, знае скривалищата на ключовете от седемте му ателиета, усеща тайните на неговото творчество, улавя неуловимото в необикновената му личност. Тези филми са необичайни от гледище на тв език – в тях присъства единствено Хенри Мур, неговата житейска философия, скулпторите му, моралните му императиви.

В своите „Дневници” Макс Фриш казва, че „езикът е като длето, отдялващо всичко, което не представлява тайна... Речта работи както скулпторът с длетото, тя отделя кухото, изразимото, от тайната, от истинския живот.” Филмите действително съумяват да уловят философията на рисуването и скулптирането. „Всичко е рисуване – казва Мур. Красотата възниква от силата на намеренията, от усилието. Тя е нещо като стремеж на човешките създания да се разбират едни други, да се разбира света, в който живеем.”

Тази пречистеност на най-великия скулптор на ХХ век прераства в своеобразна философия – Мур е убеден, че „започваш да чукаш върху камъка, за да откриеш скулптурата... Но за да откриеш тайнството на живота е потребно голямо усилие. А изкуството и животът са изградени от конфликти”. Двата филма наподобяват поетична фреска, в която асоциативно оживяват невероятните скулптори на Мур – най-сполучливата визуална илюстрация на житейските му прозрения.

Всичко това нямаше да има същия смисъл, не би се отляло в същия резултат, ако Томата не знаеше къде са скритите съкровища на

ТЕЛЕВИЗИОННАТА ПРОФЕСИЯ

„Един добър журналист винаги е част от политиката. А неговият най-голям враг е собствената му държава. Затова главната задача на всеки реформатор е преодоляването на сковаващите механизми на държавността. Телевизионната журналистика е борба и преодоляване. Телевизията по своему смачква интелектуалеца, прави го като изтрита гумичка. В професията винаги тичам свободно, където аз искам – понякога „вътре” в житейската тетрадка, понякога „отвън”.

Според Владимир Костов: „Томата много се вълнува и ангажира с това, което прави. Той винаги става част от проблема, с който се занимава, влиза дълбоко в него и започва да живее с неговия ритъм и емоция. Той по детски изпитва непреодолимо желание да сподели чувствата си с другите – великолепен разказвач е, но има много точно око и за визията. Томата е много витален човек, никога не го напуска желанието сам да участва в нещата, които го вълнуват. И да ги поднесе на другите. Чрез хубавия текст и майсторското изображение.”

На пръв поглед неговите филми и коментари се раждат спонтанно, без особени усилия. Но пътят до зрялата тв форма винаги е постлан с големи интелектуални усилия. Неговият дългогодишен оператор Никола Тодоров споделя, че Томата обикновено стига до един филм след огромно количество изчетени книги и като човек на писаната реч, никога не импровизира. „Той е майстор на телевизионната фраза, много работи върху нея. Затова седмично изчита най-малко хиляда страници. Не го напуска желанието да изпие световния океан от книги. Има невероятен хъс за четене, непрестанно гони автора. Ужасен максималист е, много иска от себе си и от другите.”

Телевизионният максимализъм е негов патент и характерен щрих от творческата му природа. Никола Тодоров разказва, че Томата не тръгва на среща с един политик, ако в детайли не познава това, което е написал или сторил. И като правило, е недоволен от направеното. Въобще, интелектуалната му подготовка е много сериозна. Снима ужасно много, още по-дълго монтира, понякога бавно и мъчително търси интересната метафора. Обикновено сам прави режисурата на филмите си, няма доверие на никого, интересува се от асоциативния монтаж. „Въобще, най-често снимаме с часове, а после часове монтираме, защото в хода на разговора той обръща известната личност с хастара навън... Той е човек състезател, страстно търси съперника и конкуренцията, за да се бори с него... Изпитва професионален страх единствено от Кеворк Кеворкян. Много иска Кеворк да стартира с истинска програма, за да има с кого да се бори. Познава в най-фини детайли телевизионната професия. Обича да се разтоварва като след снимки отива на сауна. Или отсяда в най-луксозния хотел, пазарува от най-скъпия магазин, от който са пазарували известни личности. Чрез скъпото облекло, което си купува, някак се изравнява с големите личности на своето време”, казва неговият оператор.

Стореното от него през годините се радва на различни оценки- от критиката или политиците.Томата може да улови зрителя за душата, непрекъснато търси рационалното в зрителския стереотип, носи непосредствеността на детската емоция и мъдростта на интелектуалеца. Той е извън респекта на непоклатимите авторитети, умее интелектуално да скъсява разстоянията до събеседника, винаги е на крачка от разочарованието, ако популярността на дадена личност не отговаря на действителната й културна мяра.

Творческият му път не е особено гладък – казва, че два пъти е нокаутиран и за жалост не се е научил да гледа на поражението като на един от ключовете в своя ключодържател. Неговото

НАЙ-ГОЛЯМО ПОРАЖЕНИЕ

става през 1977 г., когато съзнателно престъпва закона за държавен монопол върху книгоиздаването и прави сборник-самиздат в 16 екземпляра, който се нарича „Движението на идеите в Западна Европа и САЩ”. В този пръв и последен брой представя съветската и американската власт, петролната власт, Европа и Америка. Той съдържа фрагменти от книгата на Робърт Ленглоуд „Естеството на властта днес” и фрагмент от докторската дисертация на Кисинджър под заглавие „Държавникът днес”, в която Кисинджър отстоява тезата, че най-големите врагове на съвременния държавник са в собствената му администрация, а не в опонентите от другата страна. Текстовете в този сборник искат да променят идеологическата фасада на социализма или най- малкото да я реформират.

Томата не скрива, че съзнателно престъпва идеологическия праг – той раздава екземпляри на Петър Младенов, Людмила Живкова и Иван Славков, и така хвърля камък в блатото на идеологическия застой. Властта не прощава такива прегрешения, макар че самиздатовската история е само претекст за отстраняването на един известен тв журналист, който е прекалено свободомислещ. Поради което е непресъхващ извор на нови идеологически опасности и главоболия.

Властта, както обикновено, гарнира случая с потребната доза морално дискредитиране – изведнъж се оказва, че Тома Томов е хванат на летището с $30 000 в джоба, минути преди щастливо да избяга в любимата си Америка... Това е много тежък период в живота му – за броени часове той се превръща за околните в опасно идеологическо чучело, върху което всеки трябва да хвърли храчката си. Умират хора и приятелства, Славков страхливо бяга в чужбина, за да не присъства на партийния му разгром, като услужливо провожда срамно писмо, в което казва, че късно е научил за идеологическите отклонения на Томов и затова с голямо съжаление дава съгласие да бъде уволнен от телевизията...

В този труден момент единствена Людмила Живкова му протяга приятелска ръка. Той работи през цялото време под нейна протекция. Сродяват ги много неща – и двамата са убедени, че социализмът трябва да се реформира, и двамата имат подчертано емоционално отношение към източните религии и Изтока въобще. „Людмила имаше страст да строи и прави култура- рано или късно историята ще бъде към нея благосклонна. Тя много искаше България да стане независима от съветския режим. Беше голям приятел на Русия, но много добре виждаше дефектите на системата. И смея да твърдя- доста повече от Горбачов, който в онези години е на партийна работа в Ставропол. Малцина знаят, че Людмила имаше свой резервен екип и много пъти ми е споделяла, че ако се наложи ще свали Живков и ще модернизира режима. В порива към тази независимост тя отиде на откровен диалог с религията, беше дълбоко вярваща. Днес я обвиняват в мистицизъм, в увлечение по източните религии, но мнозина европейски писатели и политици са минали по този път – Херман Хесе, Андре Малро. Тя имаше чувство за мисия и страстно искаше България да установи културен диалог със света”, казва преди време Томата.

Нанесеният професионален удар оставя следа в творческата му биография. След този период Томата е принуден да плаща горчив идеологически данък – в един от филмите за Америка зрителят е убеждаван, че марксизмът все повече се преподава в американските университети, засилва влиянието си сред работниците, а в студентското движение се наблюдава голям и сериозен марксистки потенциал („Америка – право на човешко лице”, 1979 г.). Това всъщност е потребният пропуск за бъдещата му работа в тв документалистиката. Такова е времето, такива са идеологическите обстоятелства.

Последното тв предизвикателство, което Томата отправя към зрителя е предаването

„НАБЛЮДАТЕЛ”

През 1995 г., когато „Наблюдател” е на върха, мнозина политици не скриват възхищението си от предаването и неговите водещи. „Най-важното му качество е стремежът да навлиза в дълбочината на проблемите и телевизионно да ги пресъздава. Той е представител на тази интелектуална журналистика, която най- трудно се създава. Затова мисля, че той е най-големият журналист в цялата история на БТ”, казва за него Филип Боков. Александър Томов го оприличава на “интелектуален филтър със собствено присъствие, креативна натура с много големи възможности”. За Жан Виденов Томата е любимият журналист на неговото юношество, той навремето е негов идол.

Според Умберто Еко ние се доверяваме на огледалата по същия начин, по който се доверяваме на очилата и биноклите. Всъщност те са протези, доколкото усилват възможностите на даден орган и увеличават неговия обсег на действие, в съответствие с неговите функции. За Еко огледалото е абсолютно неутрална протеза, защото ни позволява да улавяме неутрални стимули, които идват от недосегаеми за погледа места. При това съвсем не намаляват силата и степента на достоверност за окото на гледащия.

„Наблюдател” действително изпълнява ролята на подобна социална протеза, която усилва човешкото зрение в посоката на вечното движение на идеите и големите личности – като техни изразители. Тя отразява философски системи, политически страсти, идеологическа предубеденост, с едничката цел да преодолее застоя, липсата на движение напред. Затова предаването дълго време се вплита в културния ритъм на нацията.

„Наблюдател” често е на прага на културното и политическото сравнение– действията на политическите мъже могат да се сравняват само в определен обществен контекст и задължително вътре в климата на географския и културния регион  на който принадлежат. Всеки политически и културен пробив е различен при смяната на обществения фон. Ролята на Михаил Горбачов за вътрешното модернизиране на склерозиралия комунистически режим изглежда епохална в очите на Европа и света, но твърде противоречива за обикновения руснак, и направо вредна за червената номенклатура. Драмата на Горбачов в някаква степен повтаря драмата на всички големи реформатори. Томата казва, че сам е измислил формулата на „Наблюдател”, след което кани Димитри Иванов да го правят заедно. За него това е предаване за избранници и избрани. Нещо като телевизионна религия за посветени. По негов идеен проект Анри Кулев прави въвеждащата заставка – разбуненото лице на вечността. Определя го като предаване, в което двама възрастни мъже вървят по билото на една планина и пресъздават

СТРАСТИТЕ БЪЛГАРСКИ

кадър по кадър. „Наблюдател” няколко години следи движението на идеите и прилича на манастир, разположен на отдалечен хълм, в който има хубава библиотека. Манастир, построен горе в планината, който не търси широка публика, но се радва на всеки нов странник на духа, който почука на портите му...А странници дал Господ – дълги срещи с Шимон Перес, Ицхак Рабин и Хайм Вайцман, с Франсоа Митеран, Андрей Сахаров и Михаил Горбачов. Томата тук се чувства истински свободен, защото има любимо занимание и непрекъснато среща интересни личности. Иначе свободата за него е нещо, разположено извън държавата. „Тя е по- скоро вътрешна борба, умението и смелостта винаги да побеждаваш себе си. В този смисъл отдавна се чувствам свободен.”

През 1996 г. „Наблюдател” загърбва златното правило на добрата журналистика за обективност и неутралност, превръща се в своего рода политически плакат, което ускорява неговия край. Но Томата продължава да се чувства свободен: в онези години обмисля различни проекти, един от които е да напише книга за покойния Андрей Луканов. Едно от големите му интелектуални удоволствия си остават книгите, щастието да общува с

ИДЕИТЕ НА МЪРТВИТЕ

Повече от всичко обича да разгръща историята ден по ден, час по час. Да следва с думи и образи големите личности на времето. Постоянно да общува с великите покойници, които живеят в сътвореното от тях. „Камерата през цялото време изсмуква събитията от историята. На мен ми харесва да общувам с мъртвите, защото смъртта е линия, която е успоредна на живота. Например, кой ми пречи да общувам с идеите на Тойнби, Платон или Хегел? За мен диалогът с мъртвите мислители е голямо приключение, невероятно преживяване.”

Обича да цитира Александър Геров, за когото вечността е едно поле, на което вали сняг. Оприличава творческия си път на разходка по заснежено поле, върху което ясно се очертават неговите стъпки...

Не крие, че е тиранин и с близките си, и на снимачната площадка. „С него много трудно се работи – казва Никола Тодоров– той е невероятно взискателен към екипа си и затова мъчно стига до нов човек, като правило не допуска никого до себе си”. Всъщност, всяка голяма творческа равносметка рано или късно се удря в

САМОТАТА

В самотата му има нещо от безкрая на всемира, нещо почти ницшеанско: „О самота, ти моя родина Самота”, скръбно припява Заратустра от студения свят на безкрайната тишина. “Томата е страхотно самотен човек”, ще каже неговият дългогодишен оператор. Не би могло да е иначе– самотата е симптом на духовната му зрялост, защитен ров пред интелектуалните му занимания, убежище от сивотата и скудоумието на делника. Да бъде самотен е повече от удоволствие, за него това е начин на живот, съзнателен творчески избор.

Самотата е нужната преграда срещу помията от посредственост и отчайващо невежество, с което е изпълнена телевизията преди четвърт век. „Днес там има вакуум на мисълта”, споделя Томата с горчивина и добавя, че медията е пълна с хора, които не са прочели десет книги в живота си, а известна новинарка характеризира Джон Кенеди най-вече като любовник на Мерилин Монро... Ужасен е, че тв журналистиката чете все по-малко, знае още по-малко, а културните й хоризонти са адски тесни. По тв коридори според него, се разхождат журналисти привидно образовани, привидно културни и привидно морални.

Образът го вълнува във всичките му форми – живописта и скулптурата, фотографията и киното. Сигурно отттук идва вечната му жажда към летенето и самолетите. Може би е повлиян от Антоан дьо Сент-Екзюпери, който казва, че самолетът едновременно е машина и уред за анализ, който ни разкрива истинското лице на земята. „Едно от чудесата на самолета е, че той ви потопява направо в сърцето на тайната. Вие сте биолог, който изучава през прозорчето на кабината човешкия мравуняк.” За Томата летенето е неповторима творческа тръпка. „За него да лети над един град означава емоционално да го преживее. Винаги когато е възможно прави снимки от хеликоптер, лудо е влюбен в авиацията”, казва неговият оператор.

Дългият му професионален път е изпъстрен с

ГАФОВЕ И ЛЮБОПИТНИ СЛУЧКИ

Томата през смях разказва как през 1976 г. седи в един хотел в Ню Мексико, отвън има само „планини, бизони и индианци”, а на съседната маса е прочутият Марлон Брандо. Томата му изпраща картичка с обяснение в любов, после си говорят един час, при което Брандо му разказва как в хотелската си стая държи камък под възглавницата си и всеки неканен гост след това излиза със счупена глава... А по време на снимките на филма за Картър екипът е спрян от пътната полиция и режисьорът, който не знае английски, започва да вика „Булгар! Булгар! Президент Картър! Интервю!” Приликите с известен наш литературен герой са случайни...

Веднъж в Лос Анджелис Томата решава да снима излитащ самолет и качва екипа на покрива на един ресторант. Полицаите отдолу решават, че на покрива става нещо нередно и провеждат цяла операция, за да ги хванат. След това много се смеят и ги завеждат на летището, за да снимат спокойно как самолетите излитат и кацат. Неизвестно защо, Томата се отнася зле с микрофоните – по време на снимки ги чука, играе си с тях и накрая в коша влиза много дефектен материал. Никола Тодоров се сеща как Томата и Димитри отиват на интервю с Лех Валенса и направо сядат върху микрофоните, а той се принуждава да прекъсне записа, за да ги вдигне насила от тях...

Томата особено се вълнува от

СВЕТОВНИТЕ РЕЛИГИИ

Буквално е пребродил светите места в Палестина. Схваща Буда и Христос като пробиви на велики мъже, които изграждат величави духовни конструкции. Интересува се от праговете на религията и ирационалното, от неуловимата смяна на зрението и погледа, която позволява на човека едновременно да се потопи в два свята. Носи нещо от философията на Хесе и неговото аlter еgo – Сидхарта, който казва, че „знанието може да бъде споделяно, но не и мъдростта. Човек може да я открие, да живее с нея, да се остави да бъде носен от нея, да върши с нея чудеса, ала тя не може да бъде изричана и проповядвана”.

Телевизионният журналист има рядката привилегия да общува с невероятно интересни хора и през цялото време да бъде в историята. “Когато правя диалог с някого аз много широко отварям пред него

ТЕЛЕВИЗИОННИЯ ПРОЗОРЕЦ

за да може да каже най-важното, което мисли. Да влезе самият човек. Снимам безкрайно дълго, за да „извадя” няколко зрънца, които са най-точната характеристика на определена личност. Ако един месец няма телевизия, нацията ще ослепее, ще бъде всмукана в черна дупка. Мисля, че следващите десет години ще бъдат много интересни. Истинската телевизия предстои, тя тепърва ще се създава. Не мисля, че телевизионната мрежа има бъдеще. Тя едва ли може да бъде идеал за някого. Просто трябва да загине. Бъдещето е на интерактивната телевизия, когато във всеки момент можеш да получиш на екрана на персоналния си компютър онова, което те интересува.”

Преди няколко десетилетия Томата споделя, че не гледа телевизия, дори конкуренцията не следи. Дрехата на държавната телевизия е твърде отесняла за него – в нея има прекалено „не може” и „не трябва”.

Неговата творческа формула е копродукцията. Поначало смята, че тв журналист си остава маргинален елемент, в някаква степен духовен емигрант. „В телевизията нищо не е подредено, трябва непрекъснато да се бориш с хаоса. Аз знам как да направя драматургията на фразата, така че да превърна изречението във вулкан. Но това е дарба, не се научава... Телевизията не трябва да обраства в думи, тя непрекъснато се нуждае от виталността на изображението. За да правиш добра телевизия, през цялото време трябва да преодоляваш някакви установени правила.

Телевизията най-сетне трябва да стане независима и уважавана институция. Тя е като река, едно безкрайно пътуване. Маратон, в който искам да участвам. Обичам да правя телевизия и ще упорствам да я правя- дори ако трябва да преодолявам нейните дивотии сантиметър по сантиметър. Телевизията прилича на градежа на къща – от купчина камъни можеш да направиш скромен бордюр, но и да построиш огромна катедрала...”.

Телевизионната действителност е като храм, в който трябва да бъдеш посветен. Томата носи в душата си част от търпението на всемира и риска винаги да започва отначало. Неговият интелектуален порив неизменно го изправя срещу тихата блатна посредственост, запокитва го на истинския телевизионен бряг, на който се намират посветените в мъдростта на думите и образите. Един неповторим свят на припламващи идеи и културни модели, на постоянни творчески съмнения и съпреживяни радости. Истинска вселена от големи личности, емоционално преживени събития и срещи. Свят на вечното интелектуално предизвикателство. Манастирът на хълма.