3990 | 28 ноем. 2024 | 13:41

Телевизионният й маниер на работа поставя акцент върху документалната страна на събитието, Елена най-често го показва, тя е в неговия епицентър, дори когато редом с камерата избухват гранати...

Маргарита Пешева

Когато палавата Алиса попада в Огледалната къща веднага разбира, че огледалният свят е като истинския, само че обърнат наопаки. Покрай Хъмти-Дъмпти в тъмното дюкянче, препълнено с рафтове и предмети, среща Бялата царица, която й разкрива колко е важно да се научиш да вярваш в невъзможни неща, и как тя като малка след дълги тренировки е успявала до закуска да повярва в цели шест невъзможности...

Елена Йончева носи частица от любопитството на Алиса, от вечния приказен царски стремеж към невъзможното. Като тв репортер тя не признава трудностите и преградите, нито приема пораженията. За нея няма неоткрити страни и непостижими неща. Винаги е готова на битка със себе си, въоръжена с издръжливост и чувство за мяра.

Професионалният й свят е разпилян по пътеките на войната, изстрадала е бомбите, шрапнелите, дебнещите опасности. Обича да се втурва в чужди светове – сурови, неподредени, изпълнени с гняв и сражения.

Любопитството й е толкова истинско, че изглежда донякъде измислено. Към войната я води колкото професионален, толкова и нравствен максимализъм – всеки политически конфликт има и хуманни измерения, а човешкото страдание заслужава да бъде показано и анализирано. С усещане за мисия тя преброжда далечни страни, представя сблъсъци и човешки съдби, страдание и радост, вплетени в общ възел. Прави всичко това, защото е телевизионен репортер. За нея това е най-трудната и важна тв професия...

Умее да се вглежда и запомня, притежава рядкото качество да улавя най- главното в събитието, във филмите й на фокус е този фрагмент, който най-добре представя цялото. Мисълта й е като на Бялата царица – работи в две посоки – напред и назад. Назад – през кръстопътищата и преживелиците на Чечня и Афганистан, Босна и Израел, по дирите на конфликти и войни. Напред– през билото на неизвестното, през живи и мъртви вулкани, чиято гореща лава понякога опарва нозете й, през бликналия гейзер на трагични събития и още по-трагични герои. Жестока професия, сърдечна работа, любов от пръв поглед. „Телевизията е нещо като опиум, особен вид религия. Едновременно я мразиш и обичаш”, казва Елена.

В Сараево се среща с Изетбегович, в Хърватско – с лорд Оуен, по време на изборите в Русия взема интервюта от Жириновски и Гайдар, Явлински и Зюганов, в Израел обикаля ивицата Газа, Ерихон и Голанските възвишения, на изборите в ЮАР се среща с Мандела и Фредерик де Клерк. В Чечня интервюира Дудаев и Радуев. Тя е първата журналистка, която успява да вземе интервю от Александър Руцкой, след излизането му от затвора. И единствената българска журналистка, която успява да стигне до лагера на наемниците в Босна и да направи филм за тях.

Първата тема, върху която се фокусира професионалната ѝ кариера, е сблъсъкът на Европа с ислямския фундаментализъм. Обръща се към този проблем в един от ранните си филми „Разградените дворове на Кавказ”, който й създава име и я стимулира за да започне „Репортер” – свое предаване извън „Панорама“, което стартира през лятото на 1993г. Като професионален репортер, знае, че фундаментализмът е чудовищно неприемлив за Европа, но добре приет в редица ислямски държави. В

„ДОБРЕ ДОШЛИ В АФГАНИСТАН”

проблемите на страната се представят полифонично – талибаните, ислямската доктрина, суровият опиум. „Най-страшното е да отидеш в такава страна, и да се върнеш с полупразна кошница.” Елена се опазва от прекомерната екзотика и показва на зрителя главното- каква е истинската формула на фундаментализма, защо талибаните са зле гледани от Европа, кой е генерал Масуд, техният главен противник.

„Медиите упорито създават представата за талибаните като отрицателните герои и антиталибаните като положителните герои. Но когато отидеш и се сблъскаш с едните и другите, виждаш, че не е точно така. Няма само добро и зло, така е  само в приказките. Всички герои имат своите нюанси, носят нещо от богатия черно-бял спектър. Дори сред отрицателните персонажи си създаваш някакви контакти, при което намираш и светли личности... Ти виждаш добре тяхната позиция и гледна точка и неусетно превъзмогваш предварителната си нагласа и пристрастия.”

Особено я вълнува какво мисли и чувства жената, забулена под черното наметало, без право на собствен глас и мнение, чийто живот е изпълнен със забрани и табута – за книги и музика, за филми и телевизия. „Когато сложих наметалото, за да видя какво усеща афганистанската жена, изпитах направо физическа болка, и едно особено унижение. Сгушена под тази черна забрадка някак загубваш женското си начало, ставаш унизена и потисната. А казват, че наметалото действало еротично... Може би в него има нещо тайнствено, което привлича мъжете и събужда тяхното въображение.” Документалните ѝ търсения имат и друга голяма тема –

ВОЙНАТА В БОСНА

Наричат я странна война, защото от двете страни воюват хора, които говорят един език. Елена прави четири филма за войната, представя всички гледни точки – на босненските хървати, на босненските сърби и на босненските мюсюлмани. Успява да вземе интервю от Радован Караджич. Най-трудно попада на доброволците-наемници, които се сражават в Босна. „Около две години се опитвах да стигна до наемниците, сърбите вечер обещаваха да ме заведат, а на сутринта вече бяха премислили... В един момент шансът дойде- бях отишла да правя интервю с Караджич, и при мен дойде един човек с думите: „Аз съм този, който търсите...” Тогава го поканих в България, запознахме се по-близо и след половин година той ме въведе в тези среди. Така направих филма в лагера на наемниците. Заснехме го само за три дни. Най-лесното и подвеждащо беше да ги представиш като убийци, патриоти или авантюристи. Далеч по-трудно беше да ги покажеш, без да им слагаш предварително клеймо.”

Телевизионният й маниер на работа поставя акцент върху документалната страна на събитието, Елена най-често го показва, тя е в неговия епицентър, дори когато редом с камерата избухват гранати...

Много рядко преразказва събитието, защото неизбежно ще изкриви неговия образ и ще манипулира зрителя. В полза на една или друга кауза. Рядко застава срещу камерата – в Босна, в центъра на телевизионния й разказ са ту сърбите, ту мюсюлманите, ту хърватите. Тя търси корените на конфликта, прави анализ на неговите фази, и накрая дава своята оценка: „За обикновените хора в Босна войната е огромна трагедия, с която трудно се свиква. Когато отидеш там, неусетно ставаш част от техния бит и начин на живот. Така по-добре разбираш техните мъки и радости”.

Третата голяма тема на телевизионната ѝ документалистика е

ЧЕЧНЯ И РУСИЯ.

Безстрашно се хвърля във врящия котел на Чечня и споделя, че там е преживяла най-трудните си снимки. „За снимките на втория филм за събитията в Чечня пристигнахме на някакво летище, което беше съвсем тъмно, взехме някаква кола, която по пътя спря и шофьора каза, че има полицейски час и трябва да спим на полето... На сутринта тръгнахме и попаднахме в един мъртъв град, само от развалини, два дни не успяхме да излезем от него...” Прави няколко филма за конфликта, един от които специално е посветен на заложниците в Първомайск. При интервютата с Дудаев и Радуев тя успява със собствен секрет да ги предразположи, в резултат на което й казват много повече, отколкото са мислили.

Един от филмите за Чечня носи ясното заглавие

„ТЕРОР”.

Той е своеобразно тържество на телевизионната документалистика, камерата буквално пише историята на един конфликт, прераснал в трагедия за цял народ- безкрайните каданси на изкорубените сгради, свистящите куршуми, маршът на войниците само бегло щрихират ужаса на войната. Елена търси човешката страна на конфликта – семейството с малката Кристина, което живее в едно мазе, младите войничета, дезертирали от войната и смъртта,  които мечтаят най-сетне да се върнат у дома, самият Радуев, убеден в правотата на своята мисия... Над тази пирамида се извисява ислямът, чиято кауза е свещена. Но дали това е религиозна война, или ислямът е само победното знаме, зад което се крият могъщи икономически интереси, за които шапката Русия е несъвсем удобна? Елена не дава отговор на този въпрос. Тя само излага фактите и оставя зрителя сам да си направи изводите. 

Вярна на метода си, търси смислов контрапункт в поредната блатна песен, която формулира какво е предчувствие за гражданска война: „Когато между зъбите имаш парчета език,/ когато нацията гласува за кръв,/ когато думата “вяра” прилича на нож,/ когато книгите се претопяват за камбани,/ когато Чечня се самоубива...” Този филм е особено вълнуващ не само защото точно улавя остротата и трагизма на конфликта, но и защото не натрапва готови формули за неговото решение.

Във филма си, посветен на парламентарните избори в Русия, който носи заглавието

ИЗБОРИ В РУСИЯ –

КОЙ КАЗА „ПЕРЕСТРОЙКА”?

Елена прави крещящ, но верен портрет на Русия в навечерието на изборите – с матрьоните и матрьошките, с новите руснаци и просяците, с митингите и уличните песни, с рояка от политици, устремени към Парламента. Елена отлично познава руската действителност, което ѝ позволява да улови манталитета на руснака, особеностите на неговия бит и начин на мислене. Неслучайно музикален контрапункт е популярна песен, която много точно отразява сриването на старото, рухването на СССР и същевременно отчайващата липса на нови кумири... Чрез задкадровия текст Елена се опитва да обясни голямото противоречие Русия – имперския манталитет, здравите традиции на комунистическия догматизъм, днешните слаби филизи на демокрацията. Съдбовната обреченост на този колективен Распутин, който, по думите на Руцкой, днес ръководи Русия. Филмът, който тя най-много обича е

„РУСКО ТАНГО”

Тангото, с което „десетината кандидати за президенти завършват своя танц с избирателите”. Или тангото на старите комунистически символи над Кремъл с градчетата на милионерите в покрайнините на Москва. В този филм Елена отново е вярна на избрания тв маниер – да предлага на зрителя обстойна информация зад кадър, той да усети атмосферата на събитието, а тя като репортер да присъства дискретно. Това прави нейните филми истински, лишени от суета и показност. Репортерът е силен, когато добре отразява и осмисля събитието, а не когато излага себе на показ. Чувството за стил и мяра отново не й изневерява.

Елена непрекъснато търси атмосферата на предизборната шетня. Среща зрителя с повечето кандидати – танцуващият Елцин, самодоволният Бринцалов, надменният Фьодоров, ексцентричният Жириновски, намръщеният Лебед. Но камерата се намира на улицата – тук са шествията, митингите, срещите с избирателите. Тук са и обикновените руснаци, за които изборите са поредната клоунада, която обагря в ярки цветове руската съдба. Тук звучат и обичайните песни, изпълнени с носталгия и прости истини, разположени на границата между доброто и злото: „Аз така се уморих,/ така се уморих/ от безкрайните битки за парче хляб,/ за парче сланина...” Във всичките си филми Елена внимателно оглежда

УЛИЦАТА

Улицата е място, пренаселено от емоции, но когато градът е поставен в екстремална ситуация, улицата метафорично се превръща в негово сърце. Улиците на Москва или Совето, на Сараево или Ерусалим по нещо си приличат. На тях събитието получава битие “зримо и звучащо” (Бахтин), човекът, притиснат от сложните обстоятелства се чувства силен, но и някак уязвим. Всяка истинска телевизионна документалистика търси своите акценти и контрапункти на улицата – там се раждат основните значения на всекидневието. В Русия на улицата и днес звучи дрезгавият глас на Висоцки, шлагерите на културната периферия, която едновременно е оценка и присъда на ставащото: „Хиляди години война,/ война без особени причини.” Или „Здравей Рус,/ отново си върнахме надеждата и добротата./ Довчера ти беше господар на империя,/ а сега си последен бедняк!/ Ех, ех, ех, роден в СССР!”.

В Совето улицата е ярък, многоцветен негърски купон. В Ерусалим тя е неизменен водораздел на тлеещия с десетилетия конфликт между евреи и араби, зареден с драматизъм и напрежение. В Сараево улицата е война- странно съчетание от свистящи куршуми и детски игри.

Елена неслучайно взема повечето интервюта на терена на бойните действия, в движение, а дори и в препускащия джип. В нейните филми има и кабинетни интервюта, предимно с известни държавни мъже, с които няма как да се разговаря на улицата. Но когато е възможно, дори с цената на големи рискове, Елена заобикаля протокола. Тя поставя личността във врящото гърне на събитието, избягва стерилността на стаята.

Улицата е естествената подредба на житейските неща, на нея се размиват моралните контрасти, тук се раждат и

ГЕРОИТЕ НА НОВОТО ВРЕМЕ.

Заедно с оператора Иван Обрейков търсят човека в граничната ситуация, застанал на ръба на пропастта, освирепял от мъките и подлостите на войната. Нейните портрети на Дудаев и Радуев показват другата страна на жестокия чеченски конфликт. Това е свидетелската телевизия–онази, която разказва за събитията през погледа на участниците и очевидците, в която разказът не върви от втора ръка. Трябва да си вътре в куршумения град, за да разбереш събитието и да покажеш неговия истински вид на зрителя.

Елена тръгва от обичайните неща, за да стигне до същественото. В един и същ човек тя съзира героя и палача, представя го без етикет, не натрапва на зрителя собствената си оценка. Като журналист има позиция, но дискретно я отстоява. Смята, че не е нужно да я налага, да убеждава зрителя, че тя е единствено вярната. Всяко нейно интервю с известен политик се предшества от задкадров текст, който дава на зрителя полезна информация- кой е човекът пред камерата, какви са неговите идеи и политически действия, кои са вирусите на омразата, родили противоборството, войната?

По женски я питам от толкова интервюирани известни мъже кой е любимият й събеседник. Отговаря, че това е Александър Руцкой, разговорът с него й доставя най- голямо удоволствие. „Исках да направя за него филм – портрет. Беше след събитията в руския парламент, след излизането му от затвора. Очаквах, че ще ме посрещне като известен политик, който дава на журналиста трохите от трапезата... Беше отказал интервю на СNN, смяташе, че те предубедено подхождат към темата. На мен обаче даде пространно интервю, говорихме толкова, колкото ми беше нужно. Беше много вълнуващо.”

И тъй за шест години равносметката на Елена е шестнадесет филма, десет престижни награди, една изгубена персийска котка, няколко реставрирани ракли на баба, куп родени и неродени приятелства и един развод. А

НАЧАЛОТО

е през 1989 г., когато завършва телевизионна журналистика в Московския университет и някъде през лятото решава да си потърси работа в телевизията. Това се оказва сложно и тя започва да репортерства в сутрешния блок на БНР „Добър ден“. Един ден през май 1990 г. Елена взема касета със студентските си репортажи и отива при Иван Гарелов, когото познава от студентската си практика. Оставя му касетата, като му предлага три-четири теми за репортажи, от които той избира една. Около половин година в „Панорама” прави по два репортажа месечно, след което постъпва на щатна работа.

Прави два репортажа за Грузия, заснетият материал се оказва много и Елена решава да направи цял филм. Това е „Разградените дворове на Кавказ”, трийсетминутен документален филм. С него я канят да участва на фестивала „Златният ритон“, който през 1991 г. се провежда в София. Там получава втора награда, като първа не е присъдена. Това й дава кураж да прави и занапред такива филми.

Наградите, които има са много и все впечатляващи: „Златен ритон“ за тв документалистика, три години е носител на наградата за тв документалистика „Телевизионно огледало”, четири години е носител на приза „Репортер на годината”, взема и „Златен пъпеш” за тв репортер. На Международния фестивал на големия актуален репортаж Фигра във Франция е номиниран филма ѝ „Израел – войната на камъните”.

Успехите и наградите приема спокойно, топлят я, но донякъде и плашат. Не говори за тях и съзнателно не прави много филми, защото се страхува, че няма да имат нужното професионално равнище. Според нея, телевизията е мъчен занаят, за него се иска талант, призвание и най-вече желание да го научиш. Елена смята, че

ПРОФЕСИОНАЛНИТЕ УРОЦИ

са много важни, не подценява тези, които знаят и могат повече от нея.

„Мой учител и авторитет е Иван Гарелов, от него най-много съм се научила – на дисциплина, на професионален рефлекс, с две думи, на телевизионен занаят. Той е особено взискателен, мнозина говорят за неговия труден характер, но при него самоконтролът е на високо равнище. В професионален план той ми даде много, дори отрицателният опит ми беше от полза.

Кой е най-ценният ми урок? Веднъж Гарелов ме прати да направя интервю с един от новите политици. Обикновено той не се меси в работата на другите журналисти, тяхно право е да подбират въпросите, които ще задават. Този политик ми поиска предварително въпросите, аз му казах темата, но той искаше да ми посочи въпросите, които да му задам. Аз, естествено, отказах, при което той ми отказа интервюто. Тогава Гарелов ме защити – не толкова мен, колкото журналистическата професия, върху която не трябва да се позволяват подобни посегателства.”

Следи известните тв мрежи, колегите, с които правят едни и същи неща. От студентски години се възхищава от Даниела Кънева. Казва за нея, че е голям репортер. “На терен човек трудно се отпуска и трудно влиза в спокоен диалог. Там събитията много динамично се развиват, за един час ти се случват хиляди неща. Нямаш време да си поемеш дъх, така приятелствата спонтанно се раждат и умират. В това има някакъв момент на опустошение. Скачаш от една тема на друга, от една съдба на друга...”

Благородно завижда на кореспондентите, те работят по-спокойно и могат да уловят една тема обширно и в дълбочина. Но знае за себе си, че нейното призвание е да бъде

РЕПОРТЕР.

Убедена е, че репортажът, този порив да уловиш събитието в движение, е истинската сила на телевизията... „Вярно е, студийната журналистика създава по- голяма слава, но в същото време е голям капан. В телевизията всички искат да станат водещи, а репортерът някак се подценява- аз обаче считам, че добрият репортер е ценен поне колкото добрия водещ. Репортерът трябва да е много гъвкав и убедителен. Гъвкавостта не означава двуличие, а способност да действаш според обстановката и конкретния случай, защото те винаги са неочаквани и различни. Ето защо и решението всеки път е ново. Истинското предизвикателство е да накараш хората, от които в момента зависиш, да станат твои съмишленици. Репортерът трябва да използва всяко свое качество в услуга на професията. Нежно може да измъчваш събеседника си, за да го накараш накрая да “изплюе камъчето”. Длъжен си да го приобщиш към твоята кауза, иначе нищо няма да постигнеш. Репортерът трябва да почуства събеседника си, независимо от обстоятелствата. Той на място определя своята стратегия- думи, жестове, мимика, цялостно поведение. За да успее да спука балона на разстоянието и нежеланието на един политик да се разкрие пред него. Всеки човек е дълбоко различен, затова и подходите на репортера са различни. Най-трудното е да разчупиш създадените канони, да намериш своя път.”

Елена е убедена, че репортерството  по принцип е авантюра – без значение е дали ще зададеш точен и неудобен въпрос на някой политик, дали ще направиш смело журналистическо разследване от някое министерство или ще отидеш на фронтовата линия в Афганистан – единствената разлика, която би могла да съществува, е дали репортажът е заснет професионално или не.

Аз бих добавила, че телевизионният репортер едновременно е хирург и актьор – той е задължен да потъне дълбоко в тъканта на събитието, но и да напипа неговата драматургия и да го изиграе пред зрителя достатъчно атрактивно и интересно. В противен случай неговото тв послание ще се размие и изгуби в дългия телевизионен ред.

Телевизията в днешния ден е във фокуса на пресата – нейният интерес към телевизионни теми, проблеми и личности варира от съдържателния анализ до нездравото любопитство. Вестниците всекидневно създават обществени нагласи и настроения към националната телевизия, затова е важно как изглежда русокосата Елена в

ОГЛЕДАЛОТО НА ПРЕСАТА.

Eто какво споделят, преди четвърт век, за нейната работа някои от пишещите братя: „Ние всички се въртим по утъпкани пътеки, все едно да ходиш само да Бялата вода, но никога да не се качиш на Еверест... Докато пътят на Елена винаги е нов и различен. Възхищавам се на огромната подготвителна работа, която Елена върши за всеки свой филм и на нейния кураж”, казва Милена Димитрова (в. 168 часа).

„Елена създаде нова епоха в телевизионната документалистика у нас. Досега познавахме филмите на Иван Гарелов, Тома Томов, Николай Конакчиев, Любомир Коларов – едно поколение, което се оттегли от активната журналистика. Тя единствена, много смело продължи тази традиция. Елена е завършен документалист, не се ласкае всяка вечер да присъства на екрана, камерата не й липсва, не се прави на звезда. За журналистите от пресата, тя самата е източник на новини. От всеки неин филм ние вадим по няколко новини- от любопитното до сериозното. И ако другите отразяват събитията, тя прави събитията и сама се превръща в събитие...”, смята Диана Кънчева (в. Дума).

„Елена е единствения български журналист, който успя да попита Елцин за подхвърлената от него забележка, че България, ако иска, може да се присъедини към ОНД... Кадри от нейно интервю с Фредерик де Клерк обикалят всички световни телевизии... В Албания след дълги кандърми успява да заснеме интервю с вдовицата на Енвер Ходжа в затвора”, пише Иван Бакалов (в. 24 часа, 11 януари 1997).

„На интервютата на Елена би могла да завиди дори любимката на CNN, световната тв звезда Кристиян Ананпур”, казва Виолета Симеонова (в. Континент, 17 декември 1996).

„Елена Йончева затвърдява профила си на високопрофесионален тв журналист с верен усет, умело ориентиране в пъстрата мозайка от политически събития. Нейното голямо качество е да прониква в дълбочина към фактите и да ги поднася без никаква нарочна ефектност, но тъкмо затова с повече впечатляваща убедителност”, това е мнението на Божидар Манов (в. Телевизия и радио, 25-31декември 1995).

„Интервюта, репортажи, майсторско боравене с микрофона и камерата и никакъв излишен коментар”, отсича Юри Асланов (в. 168 часа, 14 март 1994). Нека видим къде е Елена в

ЧАСОВНИКА НА ПОЛИТИЦИТЕ

Георги Първанов е „впечатлен от начина, по който тя работи и е убеден, че в близко бъдеще в телевизионната журналистика все така ще доминира политическата тема, макар че интересът към политиците ще започне да намалява”. Осман Октай е възхитен от нейните филми – „Елена прави неща, които не са по силите на един мъж..”. „Елена е най-добрият български политически репортер – казва Добромир Задгорски. Това показват нейните филми от най-горещите точки на планетата. Те са на равнището на филмите, които правят големи тв мрежи като CNN.”  За да направиш един документален филм, трябва добре да познаваш драматургията на разказа- завръзка, кулминация, развръзка, акцент. Да умееш с думи и образи да разказваш атрактивно и интересно. Едно от големите достойнства на Елена като репортер е в

ДРАМАТУРГИЯТА

на нейните филми. Елена разказва ненатрапчиво, точно формулира проблема, неговия сюжет и основните герои. Завръзката на филма обикновено улавя атмосферата, бляскавата туристическа повърхност, атракциите на страната и хората, природните хубости. Оттук насетне филмът набира скорост и влиза в същинските води на събитията. Елена и нейният оператор обикновено поставят на фокус някаква драматична житейска съдба, около която се построява целият разказ. „Във филмите си се опитвам да поднеса темата най-вече като спектакъл. Важното е не просто да приобщиш зрителя, а да го направиш съпричастен. На първо място поставям драматургията на изображението, а новината, коментарът, осмислянето на текста са това невидимо скеле, което изгражда сюжета. От снимки обикновено се връщаме с много заснет материал. Когато имаме богата палитра от ситуации, типажи, различни мнения, тогава считаме, че снимките са били успешни. Това съвсем не означава, че филмът ще стане добър. Но вече имаме основата. Останалото зависи от сценария, монтажа, музиката. От общата спойка, която прави спектакъла.”

Телевизионната ѝ документалистика филмово е много добре подплатена, тя е среща на киното и телевизията върху пресечения терен на войната. Киното присъства в дължината и построяването на разказа – чрез събитието, конфликта и очевидците. Телевизията се намесва с бързина и оперативност, с този ефект на присъствие, който проектира нейния продукт в домашния уют. Телевизионният рефлекс означава бърз и точен поглед върху героите и темите, оперативност, но и висок професионализъм, който изравнява визуалните и съдържателни грапавини на филма.

Елена казва, че драматургията на филмите й се ражда два дни до монтажа, но преди снимки в едно тефтерче си отбелязва всички хора и проблеми, които иска да снима. „Обикновено в горещите точки по света пазарът на журналисти е голям, достатъчно е да прочетеш техните материали, за да се ориентираш кое е интересното, кои са личностите, които трябва да уловиш в своята камера.” Споделя, че по време на снимки нещата обикновено протичат в две посоки. Първата е репортерското предизвикателство- да успее да стигне до набелязаните личности. Другата е от заснетия материал (средно около 20 часа) да направи от 30 до 50-минутен филм, в който темата ясно и достъпно да  се разкаже на зрителя. Казва, че монтажът е една от най-трудните телевизионни професии.

„Дори заради това, че нямаш време за малко да се отделиш от събитието, да го забравиш, да не си претъпкан с толкова преживявания и емоции, които помагат, но и пречат. Важното е филмът, който правиш, да бъде интересен и любопитен на зрителя. Трябва да го накараш да спре своите разходки между кухнята и хола, и да започне да го гледа... Филмът трябва да е атрактивен и в същото време – достатъчно сериозен. Зрителят е обръгнал на войни, стрелби и трупове. Новините всекидневно му ги показват. Затова сериозният проблем има нужда от нов, различен прочит, за да му бъде действително интересен.

Всяка тема има своята изненада, тръгвайки към нея ти разполагаш с натрупан фактологичен материал, с много публикации, в които проблемът не всякога е обективно поднесен. Най-напред се опитвам да разбера аргументите на едните и другите,и да ги представя възможно най-обективно. Много често ме води вътрешният рефлекс. Тук всичко е непознато и интересно, но само някои неща трябва да се снимат.”

За Елена всички политици си приличат- те са суетни, искат да са в центъра на обществения интерес. „Много е важно да предразположиш един политик, да не тръгнеш предубедено към него. Той веднага усеща това, затваря се, и разговорът не става. Журналистиката се опитва да улови слабите места на политика – това, което ще го накара да се отпусне и забрави заучените отговори. Важното е да усетиш даденият политик какъв психологически тип е, за да подходиш към него.

В Москва имах редкия шанс да пипна Егор Гайдар, и то когато беше невъзможно да се добереш до член на правителството. Нищо не се получи. Просто не му бях симпатична. В телевизията политическото шоу е много специално – ти си с камера, срещу теб е човекът, който търсиш, а нищо не става... В такива моменти подлудявам. Понякога неправилната преценка на личността, която ще интервюирам, може да даде лош старт на разговора. Тогава се налага смяна на поведението в движение.

Например знаех, че генерал Лебед отскоро не пуши, а до този момент е пушил само български цигари. Реших да започна разговора около тази тема. Получих от него нещо средно между отговор и заповед: „Пушил съм. Спрял съм. Давай към въпросите.” След което аз веднага минах към интервю-тип анкета и мисля, че се получи.”

Разказва за подхода си към отделните политици, за психограмата на разговора, в който едновременно нещо се ражда и умира. „Когато попаднах в Кабул, имах само един вариант за интервю с талибан, който е член на Правителството. Те по принцип не дават интервюта. Знаех, че той е единствената ми възможност и нямам право да я загубя. Трябваше да намеря начин да го предразположа, да се отпусне, макар и да знаех, че той не обича журналистите и медиите, защото са против режима на талибаните. Задачата беше повече от сложна. Трябваше да се опитам да му дам думата, за да обясни своите действия, логиката на техните норми на поведение.

Открито му казах, че именно това е целта на разговора. Той се отпусна и ми даде отговори, които считам за много любопитни на нашите географски ширини.

Когато влизаш в досег с известен политик, винаги има момент на ухажване от негова страна. При Дудаев беше така, може би неговият маниер на работа с журналисти беше такъв? Всеки такъв разговор има някакви хитрости – ако времето позволява, в първата част му задаваш познати въпроси, на които той вече е отговарял, а после стигаш до своите истински въпроси.”

Много често в София изведнъж вижда заснети други неща, кадри, които за нея са изпълнени с непознати ракурси и детайли. „След време откривам във филмите си нови неща, защото аз не съм същата и вече ги гледам с други очи. Мечтая да имам много време за един филм, но това рядко се случва. В западните телевизии такъв филм обикновено се монтира за около седмица. Докато ние монтираме за около 16-20 часа. За целта се научих да правя много подробен, разграфен по кадри и секунди монтажен план. Горещите теми просто не могат да стоят в чекмеджето. Пък и бързината невинаги е нещо лошо. Мобилизираш цялата си енергия, съсредоточаваш се, и филмът се получава.”

Споделя, че телевизията е колективна работа, в нея водещ е екипният принцип. Тя дълго търси

ОПЕРАТОРА

на своите филми. Сменя няколко, като мнозина от тях се отказват с аргумента, че имат семейства и не искат толкова да рискуват... От две години работи с Иван Обрейков. „Обрейков по време на снимки често ме обвинява в максимализъм, но аз се старая да работя с усещането, че няма невъзможни неща. Трябва всичко да опиташ и пак да не се отказваш... Ако нещо не стане, значи не си го измислил, не си пробвал всички варианти, не си използвал всички възможности. Ако се провалиш, нямаш право след това да се оправдаваш.

Операторът трябва да има репортерски хъс и нюх, да тича със същото темпо, с което бягат събитията пред него, да ги догонва, ако трябва и да ги изпреварва. Операторите понякога са хора изпълнители, искат да им кажеш какво да снимат. Те стават съавтори едва когато сами решават какво и кого да снимат. Когато на терен сами улавят и не изпускат случая. Репортерът и операторът трябва да са партньори, да имат сходство на характерите и вкусовете. Това е особено важно, защото по време на снимки има много перипетии и премеждия. Всеки трябва да може да се опре на другия.”

Елена разказва как по време на снимки се създават куп отрицателни психически натрупвания – раздяла със семейство и приятели, битови несгоди, глад, физическа умора или болест. „На терен има пренатрупване на контакти и емоции. В отделни моменти мечтаеш да останеш сам, за да отдъхнеш от всичко преживяно. Обхваща те първобитна радост, че имаш топла вода, покрив над главата си, пиеш чай... Тогава разбираш какъв лукс са елементарните удобства на цивилизацията. Започваш да ги гледаш с други очи, дори когато за съвсем малко си ги изгубил...”

Нейното верую е да се работи едновременно професионално и цинично. Когато човек е поставен в трудна ситуация, той израства в професията. „На терен екипът е много важен, ние с Иван много добре се познаваме, всеки предварително знае реакцията на другия. В Босна, когато до колата ни падна бомба, аз направо се парализирах от страх. Тогава Иван слезе, измъкна ме от колата и извика, че щом съм решила да снимам по време на война, нямам време да се страхувам... Преживели сме много драматични събития, прекрасно знаем кой какъв психологически тип е. В такива моменти всеки може да разчита на другия.”

Това е гледната точка на Елена за екипната работа. Но да видим как изглежда телевизионната ѝ документалистика от визьора на оператора. Ето разказът на Иван Обрейков за тяхната съвместна работа: „С Елена се допълваме, предварително обсъждаме стратегията, търсим най-важното. Трябва да уловим мига. Разчитаме най-вече на късмета и обстоятелствата. Когато събитието върви, е трудно да прогнозираш какво точно ще влезе в окото на камерата. Често снимаме на огневата линия, тогава смъртта направо ни побутва по рамото...

Елена е доста упорита, не се успокоява, докато не постигне максималното. Един оператор задължително трябва да снима всичко. Аз обикновено питам „Може ли да снимам?”, след като вече съм заснел събитието... Нося камерата ниско, при това включена. На риск.”

Той споделя, че снимките по време на война са борба с него самия, непрестанно се пита колко и докъде може да издържи... Любопитството му към страната и хората се съчетава с професионалното му задължение да улови в камерата най-главното- това, за което хората се борят. „Когато сме на снимки, ние се претрупваме от събития и личности, въобще от видяното и преживяното. Елена направо изцежда събеседника. Често се чудя как никой още не й е казал „А стига толкова, де!” Например интервюто с министъра- талибан продължи цели 85 минути. След това прессекретарят ми каза, че дори екипът на BBC е направил интервю само от 35 минути...”

Питам го за професионалния цинизъм, без който не става филма, за този рефлекс, който го води до истинския кадър. Разказва една драматична случка в Босна: „Беше един деветдесетгодишен старец, бежанец, който бягаше при сърбите. Караше в каруца умиращата си жена и съкрушен търсеше медицинска помощ за нея... По едно време старецът извади някаква картечница, започна да стреля във въздуха и едновременно да крещи и плаче: „Няма ли кой да ми помогне? Дойдох тук при своите... Мюсюлманите убиха и двамата ми сина... Аз съм се бил за Сърбия... Умира най-близкият ми човек...” Той беше обезумял от мъка, болка и ненавист, размахваше своята картечница срещу нас, а аз трябваше да снимам... Снимах през цялото време и плачех зад камерата... В такива случаи усещам особената жестокост на професията оператор. Тя не ти оставя право на избор – извън нея можеш да хукнеш за лекар или да прегърнеш стареца и се опиташ да го утешиш. А ти си оператор и следователно си длъжен да снимаш, защото събитието е точно сега, продължение не се предвижда...

Този кадър след това беше най-силната част на филма, но ти си обречен да го носиш в себе си, той се запечатва в теб завинаги...”

Обрейков се шегува, че всеки филм за него е една авантюра. В Чечня на моменти е имал усещането, че губят ценно време, пред тях се изправят най- елементарни пречки. Често не могат да излязат извън града. Или ако излязат, след това няма как да се върнат, не могат да носят много багаж. Страхуват се за камерата, на война всичко се случва.

Питам Елена дали в работата си като тв журналист има своя

РЕЦЕПТА ЗА УСПЕХ.

Доколко успехът на нейните филми е предварително подготвен? На терен дали разчита на импровизацията и в какви случаи? Води ли я женската интуиция към душата и сърцето на събеседника, с какво печели неговото благоразположение? Как преодолява трудните случаи, какво ѝ помага повече – натрупаните знания по темата или женската ѝ природа? „Води те най-вече професионалното любопитство. Към събития и отделни хора, които искам да снимаме. Имаме чудесни попадения, които са напълно случайни. Често става така. На терен импровизацията е водещата. Най-силните случки и образи се улавят, на пръв поглед, случайно. Но след като дни и нощи си ги търсил. Всеки филм има своя сюжет и драматична случка, която най-силно те е развълнувала, и след това се превръща в гвоздей на разказа.”

Елена не крие, че е хазартна натура. „Бързо се паля, и искам да спечеля на всяка цена. Когато губя, плача от мъка. Най-общо журналистът трябва да отваря врати, които иначе трудно се отварят. Моите приятели се шегуват, че съм като булдог- като захапя една тема, не я пускам... В такива моменти съм много решителна, но в живота съвсем не съм такава.”

Главното й оръжие на терен е любопитството. Като Алиса, която бърза да разбере какво ще се случи с яйцето, закупено от тъмното дюкянче...

Преди да отиде на снимки, Елена сериозно се подготвя. Изчита купища литература, търси специалисти, които се занимават със страната и нейните проблеми. „Като тръгваш към някаква страна се изправяш пред стена от неизвестности – не познаваш както трябва народа, неговите традиции, култура и политически нрави. Отсреща е различността, нещата изглеждат страшни преди да отидеш там. Страхуваш се какво може да ти се случи. Когато пристигнем, има поне един ден, когато ситуацията изглежда абсурдна и безизходна, но аз съм оптимист. Моите близки дори казват, че нямам чувство за самосъхранение. Но не съм безразсъдна, нито авантюристка – не тръгвам на снимки, без да съм подготвена, не разчитам само на голия случай. Добрата подготовка ти дава сила да преодолееш трудностите и да напипаш главното. Но за да успееш, задължително трябва да си максималист. За Афганистан, например, се готвих един месец. Направих срещи с около 20 души, които в общи линии познават страната и нейните проблеми.” Намира адреси на хора, които в момента са в съответната страна. Така събира цяла папка полезна информация. Дори не знае дали ще ѝ потрябва, просто я трупа.

Обикновено Елена се снабдява с писма и препоръки до лидерите на враждуващите лагери. „Много е важно тези писма да бъдат добре скрити в дрехите. Когато пристигнахме в Кабул, талибаните провериха целия ни багаж. Представям си какво би станало, ако бяха открили писмата с молба за съдействие, отправена към техните врагове... Същата схема се повтори, когато пристигнахме при антиталибанската опозиция. В повечето случаи тези писма, препоръки, адреси се оказват излишни. Но в началото те ти създават чувство за сигурност. Понякога могат да те изкарат от, на пръв поглед, безизходна ситуация.”

Казва, че за ден-два преодолява екзотиката на дадена страна. „За да успееш да си свършиш както трябва работата, трябва да прескочиш тази психологическа граница и да престанеш да я гледаш като илюстрована картичка. Неизбежно идва момент, когато всичко, което вършиш става, ежедневие, губиш усещането за необичайно и екзотично. Тогава вече можеш да снимаш без притеснения.”

За Елена добрата подготовка означава и намиране на резервни варианти за всяка ситуация. „Проблемът е да си осигуриш възможност за работа, след като веднъж си тръгнал. Целта е да се върнем с добър материал, а не да бъдем върнати самите ние или арестувани. В Афганистан знаехме, че можем да се придвижваме с малки, десетместни самолети на ООН.

Научихме техния график и нещата не изглеждаха сложни. Но имахме и други резервни варианти: частната самолетна линия на един от местните наркобарони, за чието ползване се снабдихме с лични препоръки.

Знаехме още, че не трябва да се наемат коли, защото се превръщат в почти сигурна плячка на местните племенни вождове, чиито лични армии контролират отделни парчета земя. Най-сигурният резервен вариант бе да пътуваме с местните рейсове, които си плащат редовна такса на племената. И когато един от самолетите на ООН се оказа повреден, а вторият – зает седмици напред от някаква делегация, ние опряхме до един от резервните варианти. И той именно ни върна в България.”

Казва, че много хора търсят в нейните пътувания някаква далавера. „Често ме питат защо с Иван Обрейков не ходим на Запад – в Париж, Лондон или Ню Йорк. Като им кажа, че ходя в Афганистан, само защото ми е интересно, те не вярват. Затова се шегувам, че след Афганистан аз се връщам „на запад”, т.е. в България... И наистина е така – първите няколко седмици след всяко пътуване всичко тук ни изглежда много луксозно и подредено... въобще Запад”, смее се тя.

Когато снима е безстрашна, хладнокръвно поема

РИСКА

В Афганистан е особено сложно, защото европейската цивилизация и култура съвършено не се приемат. „Ти си чужденец, европеец, и следователно враг. Там обстановката е прекалено враждебна, всеки момент очакваш да ти разбият камерата, да те изгонят, да ти се случи нещо лошо...” Елена разказва, че в определена ситуация не знаеш дали си заслужава да поемеш риска. Такъв е случаят с интервюто, което тя взема от министъра в правителството на талибаните. „В Афганистан е забранена музиката. Всякаква музика. За нарушение на тази забрана просто бесеха. По време на интервюто бях сложила в касетофона касета с песен на Франк Синатра. Дълго се колебаех дали да я пусна. Исках да видя неговата реакция и го попитам защо не харесва музиката? В края на интервюто, след като бяхме разговаряли около час реших да рискувам и пуснах песента на Франк Синатра... Провървя ми. Получих нужния отговор, видях неговата реакция, прочетох ужас в очите на охраната и си тръгнахме с оператора без проблеми.”

Но има случаи, когато рискът се оказва крайно неразумен. Елена си спомня как през 1993 г. снимат в Сараево, и последния ден решават да направят анонса на филма на Булеварда на снайперистите, най-откритото и незащитено място в града. Около тях профучават бронирани коли, докато те с оператора снимат отделните дубли. “Беше покъртителна гледка – овъглени трамваи, скелети на сгради, останки от улични часовници. Знаехме, че да се стои там е опасно. А впоследствие разбрахме, че сме си играли със смъртта, единственото, което ни е спасило е обедното време- тогава снайперистите се сменят. Научихме го от тях самите след няколко дни, преминавайки от другата страна. След време осъзнах, че в порива си да уловим силния кадър, извършихме нещо неразумно.”

Спомня си пътуването в Босна, когато трябва да вземат интервю от Караджич. Три дни стоят в Белград, за да получат разрешение за влизане в Пале. Идва представител на босненските сърби, явно цензор, уж за да им помогне... А всъщност им дава нареждания къде и какво да снимат... Накрая им отказват разрешение с аргумента, че БНТ не е излъчила интервюто с Караджич, което преди това са взели...

Елена е направо смаяна – филмът-портрет на Караджич се излъчва в централно време и няма как да не е забелязан. После разбира каква е работата – журналисти от български вестник със среден тираж, за да получат разрешение за интервю с Караджич казват, че БНТ със сигурност не е излъчила интервюто. За нея този случай е образец на неколегиалност.

В Босна и Чечня имат големи трудности с пропуските. „Ние си имаме по няколко, от всяка враждуваща страна. Но има случаи, когато не знаем на каква територия сме и кой пропуск трябва да покажем на патрула... Нямаме право на грешка, защото тя може да ни струва живота...

Обикновено заговаряме патрула и бързо съобразяваме кой пропуск да покажем. Като в криминален филм. В Чечня бях взела моя снимка с Дудаев, исках да я ползвам като своеобразен пропуск. Извън Грозни ни спря руски партрул, бяха много подозрителни, накараха ни да слезем и извадим целия си багаж. А снимката ми с Дудаев беше пъхната в обложката на една касета. По време на проверката през цялото време треперех да не изпадне, защото заради нея много щяхме да закъсаме. Това беше по времето, когато Дудаев беше в нелегалност и руснаците упорито го търсеха.”

Елена казва, че дребните неща понякога могат да провалят всичко.

Тръгвайки за Афганистан, тя и операторът най-много се страхуват от болестите. Освен задължителната ваксина и торбата с лекарства, тя взема и литър уиски. Просто за дезинфекция. „Беше голям късмет, че го сипах в пластмасов туристически термос. Разглеждаха го, питаха какво има вътре, но никой не го отвори. Да бъдеш спипан с подобна течност на границата може да означава години да си водиш дневник в някой местен затвор... Наистина от това би се получил добър журналистически материал”, смее се тя. Питам я кои са нейните

КОМПРОМИСИ И СТРАХОВЕ

по време на работата. Дали в името на една цел, не ѝ се налага да жертва друга. И кой страх е по-голям – от куршумите и сраженията или от непознаването на себе си и своята издръжливост. Елена отдавна си задава въпроса за границите на компромиса по време на снимки – професионален и човешки. Веднъж да си свърши работата както трябва, втори път да оцелее. „Като тръгваш на снимки не мислиш за никакъв компромис, това е изключено, иначе нищо няма да постигнеш. Просто не трябва да се замисляш за възможните компромиси, защото може да стигнеш до убеждението, че не си струва да се прави нищо... В такива случаи не трябва да имаш милост към себе си. Щом веднъж си тръгнал, се стараеш максимално да изцедиш ситуацията.”

Елена не крие, че има страх от смъртта. Шегува се, че безстрашните си стоят тук, в България... Усеща страха след време, когато си мисли какво би могло да се случи... Близките ѝ повече се притесняват от нея. Много обича екстремните ситуации. Силно я води желанието да предаде атмосферата на войната на екрана, да зарази зрителя със страната и нейните проблеми.

„Журналистът по време на снимки има своя вътрешна пещера, тя е някъде в България, усещането, че като се върнеш някой ще те прегърне и приласкае... Като тръгвам на снимки, нося по няколко талисмана, за да е по-сигурно. Много съм суеверна. Имам едно червено фишу, с което направих първия си репортаж, непрестанно го нося със себе си.” Казва, че след снимки човек се връща по-опитен, по-мъдър, поне така се чувства. „Срещата със смъртта и човешкото страдание те прави някак по-силен, повече философ. В такава работа има особена тръпка, нещо като наркотик. Когато всичко свърши добре, си казваш: ще опитам и следващия път... Премерен риск няма. Вечер понякога си казваме: утре ще отидем да снимаме, трябва да сме разумни. Но като отидем там забравяме, че трябва да сме предпазливи, събитието направо те всмуква, искаш да снимаш още и още, да стигнеш до една или друга личност... Войната сама по себе си не ни интересува. Важни са проблемите, които тя създава, житейските съдби и ситуации. Не можеш да отидеш в Босна и да не стигнеш до фронта. А има много журналисти, които ходят там, но не стигат до първата фронтова линия. Просто ги е страх и това е човешко, но не е професионално.”

Когато снимат, с Иван се стараят да нямат пристрастия към една от враждуващите страни. Същевременно не могат да избягат от дилемата доколко са обективни при отразяването на конфликта. „Често отиваме да снимаме в страна, в която има два враждуващи лагера. В такъв случай трябва да бъдеш откровен и с едните, и с другите, за да можеш нещо да изчоплиш от тях. Ако тръгнеш да снимаш с предварително създадено мнение за враждуващите лагери, си поставяш бариера и не успяваш да откриеш зрънцето истина, заради което си тръгнал.”

Елена си спомня как в Босна с Иван попадат на фронтовата линия, по време на примирие. „Ние бяхме на сръбските позиции, но в момента хърватите обстрелваха. Това беше казано във филма, а после в София ни обвиниха в просръбски позиции... Ние просто казахме истината, но за някои това е чиста проба защита на сръбската кауза. Така че обективността е нож с две остриета.” През 2012 – 2013 г. снима в Сомалия, Турция и Сирия. За своя филм „Сирия – бунтовниците от Алепо“ печели престижната награда „Свети Влас“. 

ДЕПУТАТ В ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ:

НОВОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

В началото на първия си мандат като европейски депутат Елена се ръководи от убеждението, че Европейският съюз и в частност – Европейският парламент, може да помогне в България да се укрепи върховенството на правото – да се разгради моделът на автократично управление, правосъдието да е справедливо, корупцията – ограничена, а медиите – свободни.

В тази посока са голяма част от  нейните усилия – чрез инструментите на членството в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE) и членството ѝ в Мониторинговата група за демокрация, върховенство на правото и основни права.

„Като журналист, военен кореспондент и публицист, с множество документални филми от горещи точки на международни конфликти, интересът ми към работата на Комисията по външна политика и на подкомисията по отбрана в Европейския парламент (ЕП) беше напълно естествен. И в двете работих активно”– казва Елена.

„Член съм на Делегацията за връзки с Афганистан, а в тази за връзки с Израел съм и зам.-председател. Периодът на мандата ми съвпадна с промени и турбуленции и в двата региона, които  изискват внимание и активност в ЕС.

Най-голямата тема, обаче, остава войната в Украйна и намиране на мирно решение за нейния край. Изказванията ми в пленарната зала, в комисията по външна политика, в групата на социалистите и демократите, в различни по формат форуми за това са многобройни”. В първия ѝ мандат като евродепутат, могат да се посочат няколко големи успеха, които имат пряко отношение към България.

След дълги преговори, ЕС ще има единна работеща политика за управление на миграцията, чрез която България ще може да спре безконтролната миграция. Условията за това се създават с Пакта за миграция и убежище – пакет от девет регламента и директиви, приет след близо осем години безуспешни опити. В последните три години Елена ръководи преговорите между Европейския парламент, Комисията и Съвета и защитава редица ключови политики за държавите на първа линия, сред които и България.

За първи път, по нейна инициатива, Европейският парламент приема резолюция за ситуацията в България, въпреки яростната опозиция на десницата. През октомври 2020 г., докато в страната има масови протести срещу управлението на ГЕРБ, в резолюцията се отбелязва значителното влошаване на принципите на правовата държава, демокрацията, основните права, независимостта на съдебната власт, борбата с корупцията и свободата на медиите.

За първи път журналистите получават защита от преследване и подслушване, а медиите са задължени да обявят публично собствеността си, благодарение на регламента „Европейски акт за свободата на медиите”, на който Елена е докладчик от Групата на социалистите и демократите. Регламентът е приет в началото на 2024 г.

КОМИСИЯ ЗА ГРАЖДАНСКИ СВОБОДИ,

ПРАВОСЪДИЕ И ВЪТРЕШНИ РАБОТИ (LIBE)

Като член на тази Комисия, Елена посвещава своята дейност на проблемите с върховенството на закона в България, автократичното управление, борбата с корупцията, свободата на медиите. По нейна инициатива в началото на октомври 2020 г. ЕП гласува  Резолюция относно принципите на правовата държава и основните права в България. В нея се изразява дълбоко съжаление и загриженост за ситуацията в страната, както и недвусмислена подкрепа за българския народ в неговите легитимни искания и стремежи за справедливост, прозрачност, отчетност и демокрация. Европейският парламент подкрепи правото на хората да протестират и подчерта, че свободата на информация и свободата на изразяване на мнение трябва да се зачитат по всяко време.

През лятото на 2020 г. Елена Йончева е единствения български представител в Групата за наблюдение на демокрацията, принципите на правовата държава и основните права. По отношение на България групата провежда няколко изслушвания, за които се отправят покани както към министър-председателя (два пъти към Бойко Борисов, веднъж към Кирил Петков), но и към министрите на правосъдието, главния прокурор (два пъти към Иван Гешев), представители на гражданския сектор, омбудсмана. Пред групата през декември 2022 г. министърът на правосъдието Крум Зарков представя планираните антикорупционни реформи, които по-късно са одобрени от Народното събрание. Вследствие на това, в началото на юли 2023 г. за България окончателно отпадна Механизмът за сътрудничество и проверка.

През март 2022 г. Европейският парламент приема законодателния доклад, който ограничава възможността за получаване на гражданство срещу инвестиции или т.нар. златни паспорти и златни визи. Подобна практика съществува и в България, но е отменена след това гласуване.

Още в началото на нейния първи мандат като евродепутат, Йончева инициира срещи и лично разговаря с еврокомисар Вера Йоурова, за да убеди Комисията в необходимостта от укрепване на свободата на медиите и защитата на журналистите. През септември 2022 г. Европейската комисия представя законодателен Акт за защита на медийната свобода. „Аз бях докладчик в сянка по него от името на социалистите и демократите в LIBE – казва Елена. С регламента, който беше приет от ЕП през март 2024 г., успяхме за първи път да осигурим законодателна защита на журналистите срещу подслушване, следене и разкриване на източниците им на информация. Премахнахме всякакви вратички за натиск от страна на властите, за да не могат да бъдат намерени извинения за подслушване, така че свободните журналисти да бъдат сплашвани, а медиите овладени. Отсега нататък медиите ще трябва да обявяват собствеността си в публични регистри, въведени са и гаранции за защита на редакционната независимост от намеса на рекламодатели и спонсори. Европейски орган, съставен от национални представители, ще следи за концентрация на пазара натиск върху журналисти, за зависимост на националните регулатори от политическата власт, за непрозрачно финансиране на медии.

Обществените медии ще се ръководят и финансират по начин, който ще позволява да се намали зависимостта им от управляващите в съответната държава. Ще бъде прекратена практиката за произволно сваляне на съдържание в социалните платформи като Фейсбук“, Екс и Тик Ток. Държавното финансиране за медиите, в това число и с европейски средства, ще бъде наблюдавано за възможни злоупотреби с установяване на влияние върху спонсорираните медии.”

През октомври 2020 г. Елена Йончева организира в София първата международна конференция по тези проблеми с участието на комисар Вера Йоурова. През април 2023 г. тя е домакин на форум на високо ниво за медийна свобода и в Брюксел.

През юли 2023 г. е докладчик в сянка от името на социалистите и демократите по Директивата за борба с корупцията. Позицията на ЕП относно директивата е приета в комисията LIBE. Според нея държавите членки, сред които и България, ще трябва да приемат подробни стратегии за борба с корупцията, с конкретни цели за изпълнение, които ще бъдат следени от Европейската комисия. 

КОМИСИЯ ПО ВЪНШНИ РАБОТИ (AFET)

Специално внимание в  нейната дейност като част от Комисията по външна политика е насочено и към въпроса за присъединяване на Република Северна Македония към ЕС. С тази цел Елена провежда редица двустранни срещи с Оливер Вархеи, европейски комисар по политиката на разширяване и съседство. В края на своя първи мандат за нея е изненада и удоволствие, през март 2024 г. да получи голямата награда за цялостната си дейност в Европейския парламент на международния форум Women Leaders Awards 2024.

„В своята работа се стремя  да бъда открита и достъпна. Комуникацията с мен е лесна. Освен многобройните прессъобщения, телевизионни интервюта, статии, видеообръщения и публикации, организирах и преки срещи с граждани, които могат да задават неограничено въпроси в социалните мрежи. По покана на БТА се включих като лектор в обучение на млади журналисти за начина, по който работят европейските институции. Срещах се с ученици, с които говорихме за проблемите на миграцията и приемането на бежанците. Темата за миграцията и новия Пакт обсъждахме и с близо 500 младежи от леви политически партии от цяла Европа на двудневен семинар през март т.г. - „Моят избор, моят глас“. Най-новото проучване на общественото мнение за 17-те европейски депутати от България на агенция „Сова Харис“ ме поставя на първо място по доверие от всички”.

Далеч от войната, от Европейския парламент , в

ЛИЧНИЯ СИ ЖИВОТ

е много различна от своя професионален образ. Зодия Близнак е, обича по няколко неща едновременно, предпочита разнообразието и динамиката. Не харесва монотонността, гледа положително на живота и хората. „Най-общо гледам напред към утрешния ден.” Не се смята за амбициозна в обикновения смисъл на думата. Мобилизират я най-вече стресовите ситуации. Тогава дава максималното от себе си и плува в свои води. Често й се налага да работи в шумни места, това страшно я уморява. Въобще, зарежда се от смяна на емоциите.

„Обичам приятелите си, семейството. Привързана съм към своята къща, често я подреждам. Семейството ми счита, че съм непрактичен човек, далеч от реалните неща. Сигурно е така. Любимото ми цвете е жълтата роза, свързвам я със слънцето, лятото, морето, топлото. Обичам да давам и получавам топлина. Ако ми остане време правя торти. Обичам животните – имах много красива персийска котка, която един ден излезе и не се върна. Но съм сигурна- някой ден вкъщи ще имам две кучета и две котки.”

В живота не е толкова силна и уверена, колкото изглежда във филмите или залите на Европейския парламент. Като малка иска да стане едновременно балерина и летец. „Но ако имам втори живот, ще стана балерина. Не обичам да съм сама, нуждая се от човек до себе си. Мъжът до мен трябва да е като голям, топъл кожух. Сигурен, вдъхващ доверие, интелигентен. Не смятам, че можеш да си добър професионалист, ако не си щастлив. Професията и личният живот са едно цяло.

В работата искам да имам независим екип за бързо реагиране, който може веднага да отиде в горещата точка на всяко събитие. Колкото до мечтите, искам да се сбъдне един сън, който няма да забравя. Събуждам се в проливен дъжд, боса. Тичам по мократа трева, през локвите, с лекотата на влюбените. След това политам, като в картините на Шагал... Долу остава малкият град и страстите, които се боричкат там. Продължавам да летя и будилникът звъни. Мисля, че трябва да вярваме в своята щастлива звезда. Обичам фразата „Ако Господ ти затвори една врата, почакай, защото може би той иска да ти отвори порта!”

Оприличава

ТЕЛЕВИЗИЯТА

на голяма фабрика, чиито чаркове трябва добре да работят, защото „тя е невероятно манипулативна, трябва да имаш съвест и чувство на уважение към този, който гледа, за да укротиш нейното страшно чудовище. Тук е много лесно да излъжеш човека. Това е по-лесния път. А и кого в крайна сметка ще излъжеш – приятелите, роднините, тези на които ти самият вярваш?” Въобще не приема хората и събитията еднозначно. „Нещата не са черно-бели. Ето защо във филмите си показвам различните гледни точки, нюансите. Естествено, няма абсолютна обективност.” Казва, че невинаги може да избяга от личните си емоции и симпатии, макар и да го желае. Но смята, че личното отношение, което се предава чрез подбора на кадрите, интонацията, музиката, усмивката, трябва да се поднася деликатно, а не назидателно.

Въобще, в работата си  човек не бива да гледа на себе си толкова сериозно. Не е работохолик, но когато започне един филм, е готова и по двайсет часа да работи... Не е завистлива, не обръща внимание на злонамереното. Уважава различните мнения и спокойно приема критиката, особено ако е доброжелателна. „Никога не обвинявам обстоятелствата, а най-вече себе си. Считам всеки мой филм едновременно за малка победа и поражение... Той е синтез от емоции и преживявания, в него оставям частица от себе си. Филмите често ме навеждат към много екзистенциални въпроси- има ли смисъл всичко това, защо го правя? Нямам усещане за историчност, но съм убедена, че моите филми ще останат във времето. Защото са документ за важни политически събития.”

Въобще не обича силните жени. Жената, според нея, има право на грешки и поражения. Когато се връща от снимки, ежбите и боричканията в телевизията й изглеждат много дребнави. Дори политическите страсти й се струват незначителни. Докато навлезе в ежедневието и то неусетно я погълне.

За нея отношението към телевизията навсякъде е приблизително едно и също. „Босненските мюсюлмани ни гледаха с голямо съмнение, защото сме християни. Босненските сърби – също, защото като цяло световните медии бяха против тях. Съпротива има и от едната и от другата страна. В Чечня и едните и другите искат да работиш за тяхната кауза. Чеченците те подозират в нелоялност, защото идваш от България или си използвал маршрут през Москва, а не през Истанбул. За руснаците да бъдеш журналист с камера в Чечня е вече основателна причина да си под особен надзор. Първо те съветват да се върнеш обратно в страната си, в името на собствената си безопасност, след което ти отказват достъп до всичко, което те контролират. За Афганистан да не говорим...”

Смята, че на терен журналистите от другите тв мрежи приличат на рибарите, всеки иска да надмине другия по улов, но същевременно знае дали това, което другия казва е вярно... „Между нас има конкуренция, най-често не ми вярват, че работя само за БНТ. Подозират ме, че работя и за някоя от големите тв мрежи. По време на снимки има удари под кръста. Например, в Чечня имаше различни екипи, включително и руски, които работеха за западни медии. Те много добре познаваха обстановката – хора, пътища, канали. Аз се постарах да получа тази информация, за да улесня работата си. Не ми повярваха, че работя само за БНТ и не ми я дадоха. Дори имаше случай, когато с Иван ни изпратиха в погрешна насока, загубихме цял ден да гоним Михаля...”

Телевизионното призвание ѝ изглежда колумбовско. “Има нещо откривателско в нашата работа. Откриваме нови неща и за българския зрител, и за себе си.” Един документален филм трябва да събуди любопитството на зрителя, да го накара да се заинтересува от събитие, което е извън дома му, което е далеко. Същевременно репортерът знае, че филмът се гледа и от специалисти, които познават страната и нейните проблеми и не бива да ги разочарова.

„След като направя един филм, ставам равнодушна към него. За мен той е изстрадан, изживян- телевизията постоянно гледа напред. Вкъщи дори нямам копия на филмите си, напоследък записах някои от тях, за да ги показвам на спонсорите... Не лобирам, не защитавам нечии интереси, а това усложнява нещата. Нямам големи неприятности, но след всеки мой филм има недоволство сред някои местни и чужди лобита на страната от начина, по който съм представила проблема. Някои смятат, че посягам на национални, финансови или някакви други интереси. Всяко нещо има своята цена, телевизионната обективност- още повече.”

Питам я дали срещите с толкова войни, сражения и убийства не я деформират професионално, дали не става по-малко чувствителна, не получава ли защитна преграда към човешкото страдание и болка? Отговаря ми отрицателно – смята, че това би се случило, ако е нейно постоянно всекидневие. „Трябва да живееш там, за да обръгнеш. Но ако изгубиш своята чувствителност и не изпитваш емоции, не можеш да направиш добър филм. Той просто няма да се получи. Често след снимки се чувствам като предател. Запознаваш се с толкова хора, влизаш в техните съдби, ставаш техен приятел, те се надяват да им помогнеш, защото виждат пред себе си голяма телевизионна камера, следователно си журналист от голяма медия. Така продаваш надежди. А всъщност използваш тези хора за твоята работа, емоционално ги изцеждаш, снимаш ги, правиш филма и си заминаваш. В такива случаи се чувствам някак омърсена. Разбирам колко сме жестоки, цинични в своя журналистически егоизъм. В Чечня в едно мазе живееше семейство с малко мило момиченце, то учеше на свещ и в мрака четеше книжки за слънцето... Този епизод на филма беше силно въздействащ, много зрители бяха разстроени и ни се обадиха след излъчването. Опитахме се да помогнем на малката Кристина, отидохме при някакъв шеф, разказахме за нея... И толкоз. Сякаш предадохме надеждата на едно дете с илюзията, че разказвайки за него, ще спасим всички като него. Тъжното в нашата професия е, че никога няма да разберем дали сме успели.

Професионалният ни път никога не завършва с една тема, с едно събитие или човешка съдба. Винаги продължаваш напред. Най-важното, най-интересното всякога е на другия бряг.”

Така мисли и Алиса: “Кое е най-хубавото цвете? Което е по-далече. Най- хубавата страна е тази, която не сме видели...”