12673 | 19 февр. 2015 | 13:13

Още от 1990 г. си залагаме перспективите за конфликти между президент и премиер

Събитията в последните дни говорят, че „дупката“ между „Дондуков 1!“ и „Дондуков 2“ се разширява. Сякаш някакъв (или някой) „червей“ упорито се старае да я докара до пропаст. Което няма да е добре нито за ларгото, а още по-малко - за Българията в тези деликатни и за нея, и за Европа моменти.

От друга страна обаче, „дупката“ не би трябвало и да е голяма изненада. Просто още с новата конституция от 1991 г. ние наистина (и като че ли съзнателно) вкарахме в конституцията

изначално
сбъркан модел

на отношения между държавен глава, законодателна и изпълнителна власт.

Ще прозвучи малко странно, но основна причина за това стана покойният президент д-р Желев. Когато през юли 1990 г. той наследи Петър Младенов, по тогавашната (коригирана „живковска“) конституция президентът разполагаше с доста големи правомощия. Даже в разговор с Горбачов тогавашният министър-председател Андрей Луканов откровено споделя, че БСП работи по два проекта за конституция - с „наш“ и с „чужд“.

Мнозинството на БСП във Великото народно събрание обаче наистина се уплаши още от първите действия на Желев (деполитизация, отмяна на жителството, временни органи на местното самоуправление и т.н.). И тъй като социалистите прекрасно съзнаваха, че в обозримото бъдеще нямат шанс за „свой“ държавен глава, системно започнаха да орязват правата на „чуждия“ в новия основен закон.
И се получи един тюрлюгювеч, в който заложихме по нещо и

от трите основни
типа демокрация

(английския, френския и американския), за да направим накрая „нещо като нищо на света“. И - още по-лошо - комбинацията съдържаше перспективите за конфликти между президент и премиер. А понякога - за сблъсък между държавния глава (чрез правото му на вето) и депутатите от уж „неговата“ партия.
Имаше и друга заложена възможност за конфликт - между министър-председателя и собственото му парламентарно мнозинство. Така стана - чрез „вот на доверие“ - с кабинета на Филип Димитров през 1992 година.

Приехме - и още го спазваме - основен закон, зареден и с друг абсурд. Кандидатите за президент се излъчват от политическите партии или коалиции, пък после се избират пряко от цялото население (заемка от френския „тертип“). След което обаче конституцията ги обявява за „олицетворител“ на „единството на нацията“.

На коя нация днес у нас? На „синята“ или на „червената“, на „американофилската“ или на „русофилската“? И как точно я (или ги) обединяват? И май подменят

грижата за единението с
опити да се еманципират

от тези, които са ги направили държавни глави?

Още през 1992 г., например във връзка с „Боянските ливади“, д-р Желев абсолютно основателно напомни, че за него са гласували половин милион българи повече, отколкото за цялото СДС. Последиците ги знаем - нов „град на истината“ (след този под прозорците на Младенов), горене на портрети и книги по площадите, гладни стачки „до смърт“, но без смърт и т.н.

После дойде „Иване, кажи си“. Петър Стоянов внезапно реши, че в името на следващите си президентски пет години трябва да се дистанцира от грабежа, на който беше подложена държавата по времето на Костов. И беше толкова убеден във втората си победа (имаше дори и фондация с това име), че направо забрави патетичната си клетва „Аз съм седесар!“.

Но изправени пред алтернативата да избират между тези две взаимно изключващи се твърдения (в случая на „Иван, който не си казва“ и на Петър, който го зове да си признае), седесарите май предпочетоха Костов. И поднесоха на тепсия президентството на Първанов...

На свой ред в края на втория си мандат той също избра да се еманципира от партията си. Само дето българският Тарас Булба не успя да измести от атаманството в БСП своя син (в случая не Андрий като в романа на Гогол, а Сергей).

Защото традицията в БСП е, че с изключение на Жан Виденов

лидерите й никога
не си тръгват

от поста доброволно. В резултат сега голямата лява партия е в опозиция на бившия си председател...

Май наблюдаваме нещо подобно и днес. Поредният „обединител на нацията“ Плевнелиев напоследък не спира да декларира „Аз съм протестър“. Подозирам и какво ще стане догодина.

Ако през 2011-а Борисов му издърпа само едното ухо, през 2016-а това ще му се види малко.

Защото, колкото и толерантен напоследък да се показва премиерът, май претенциите на соросоидите от категорията на министрите на правосъдието и на външните работи (мога да добавя и „ломоносовеца“ на просветата и още куп други барабар с протестърските им екипи) вероятно му дойдоха малко в повече. Пък и след като самият премиер е в регулярни отношения със САЩ, още посредници ще са излишни.

Та сега с разнобоя си с тях по кадровите размествания в силовите служби май Борисов им изпраща посланието „Айде, озаптете се!“. А ако не го схванат, рейтингите хич не са в тяхна полза...

Но нещата с „конституционните дефекти“ не спират дотук. Взехме от американския „модел“ абсолютно ненужната за парламентарна република

институция „вицепрезидент“

Но вече 24 години сме свидетели и на опити за „вътрешна еманципация“ на вицепрезидентите от формалните им шефове. С други думи, още един, при това напълно излишен източник на институционно напрежение.

Така беше при Блага Димитрова и д-р Желев. Тя направо си въстана срещу него. Така стана и при Тодор Кавалджиев и Стоянов. Той пък предпочете мълчанието и скромността за разлика от тогавашните си сътрудници, сега висши чиновници.

Макар и по-незабележимо - при Ангел Марин и Първанов. Генералът просто се „разтопи“ в сянката на шефа си.

И значително по-видимо при сегашната двойка, която - обществена тайна е - гледа в две съвсем различни посоки. Кой накъде, предстои да видим. Макар че премиерът дебело намекна в полза на жените...

А че вицепрезидентът наистина е излишна институция, го доказа още историята с Блага Димитрова през 1993 г. От нейната оставка не последва абсолютно нищо - държавата продължи да си функционира и без „вице“.

Взехме от английския пример това, че ако от държавния глава нищо не зависи, а законодателната власт е изцяло зависима от премиера, значи сме не „република с

парламентарно“ (чл. 1 от конституцията),
а с „премиерско“ управление

Ами защо тогава не си го признаем и променим? Какви непосредствени функции по ежедневната грижа за вътрешния ред и националната сигурност е възложил на президента основният ни закон, че да го упълномощаваме да кадрува в МВР и ДАНС? И не е ли това наистина задължение на лидера на изпълнителната власт?
С две думи, омесихме от трите „класики“ на републиканските практики една своеобразна българска форма на онова, което в науката е известно като „фасадна демокрация“.

И понеже сега е много модерна темата за санирането на панелките, ако не си санираме „фасадата“ на политическото ни устройство, ще си останем в последното купе на последния евровагон.

***

Позволих си тази „разходка“ из тъжната „институционална“ история на прехода ни, за да приключа с три извода.

Първо, „моделът“ му е объркан още от неговото прохождане.
Второ, може да се оправи само чрез ново Велико народно събрание и нова конституция.
Трето, това е невъзможно. Поне в обозримо бъдеще.
Следователно ще продължим да си ходим объркани до побъркване...