42435 | 25 септ. 2020 | 11:44

Тя твърдяла, че изкуството също като живота се променя, обичала свободата в него, не се прекланяла пред академизма. Харесвала новото и често променяла начина си на работа. Един от близките ù приятели е Златю Бояджиев

За първи път се срещнах с творчеството на пловдивската художничка Живка Пейчева в отдел „Изкуство“ на Столична библиотека. От полицата ме канеше да я отворя и разлистя стара книга, с цветни корици, озарена от особена небесна светлина. И аз я отворих…

Автор на студията е известната изкуствоведка Ирина Михалчева, дъщерята на философа проф. Михалчев. Впечатлиха ме картините с цветя, портретите, натюрмортите, пловдивските сюжети, жените превили гръб на полето…“Коя е тази интересна художничка?“ се попитах с чувство на вина, че дори не познавам името ѝ. По-късно научих, че Живка Пейчева е от забравените творци в изкуството ни.

Самата тя е от жените, които не обичали показност и шум. Не занимавала околните с личните си проблеми. Жена със собствено достойнство. Може би и заради това нейната ярка личност в живописта на България остава непопулярна.

От малкото снимки на художничката се виждат финес, деликатност, чувственост и емоционалност. Нейният поетичен поглед към света. Истинска женска красота и благородство струи от ведрото ù лице.

Висока, елегантна, с усмивка, голямо чело, с дълга коса, дълги пръсти и благ поглед. Милите ù очи вдъхват надежда, вяра и доверие. Сигурно е една от най-красивите по онова време сред жените художнички на България. Облечена е скромно и с вкус. Съвременниците ù твърдят, че била изключително добър човек.

Приживе не се натрапвала на другите с присъствие, егото ù сякаш не съществувало. Не влизала в шумни разговори и кавги. Битовизмите са ù напълно чужди. Мекият ù глас предразполагал към топлина и човечност.

Сигурно тези нейни качества са пленили съпруга ù Константин Пейчев, който някога е заместник-кмет на Пловдив. Двамата живеят заедно само двадесет години. Константин много обичал съпругата си, но смъртта му ги разделя през 1943 г. Нямат деца.

След тежката загуба на любимия си мъж художничката не минава под венчило втори път. Остава до края на дните си сама. Голямото нещастие не я сломява, показвала пред света винаги приятно, ведро настроение. Живее само с най-необходимото, изцяло в света на изкуството, застанала пред статива с платното и палитра в ръка.

Понякога посреща гости или моделите си, обикновено деца от махалата или на нейни приятели.

Хлапетата ù се радвали и я обичали искрено, тя също се отнасяла към тях с нежност. Вероятно е криела някаква горчивина в душата си, че няма свои.

„Първият ми спомен за нея е от времето, когато ме рисува, бях на пет години. Стоях чинно на стола, тя се усмихваше, говореше ми нещо с мекия си, топъл глас, а очите ù излъчваха обич и доброта. Рисува ми портрета в продължение на няколко сеанса. На мен ми беше много приятно, особено ме привличаше миризмата на бои и фирниз, които пропиваха цялото жилище.

Жилището ù представляваше етаж от къща и ù служеше едновременно за ателие. Стените, пода, всичко беше покрито с картини, с много картини.

Този портрет от детските ми години и сега е у нас, той ми е много скъп спомен и сантимент от времето, когато често ходех при нея. Тя е рисувала още сестра ми (на два пъти), майка ми, баба ми. Портретът на баба ми беше страхотен, остана във вуйчо ми.

От детството си спомням още, че леля Живка често идваше у нас на гости, на обед, на вечеря, много обичаше качамак и майка ми, голяма кулинарка, често я гощаваше с него.

Още тогава ми правеше впечатление, че е много мила и добра жена, разговорлива, лъчезарна. На младини е пушела много, но от как аз я помня, тя вече се беше отказала от цигарите“, така си я спомня Петър Бешков в спомени отпечатани в книгата „Имена от града на художниците“ на Стефан Станев издадена през 1999 г.

Корените на Живка Пейчева назад във времето са от Северна България. Баща ù е юрист, а майка ù - деликатна жена, носеща в себе си изящество. От нея вероятно наследява стремежа и отношението си към красивото. Момиченцето рисува от дете по тетрадките и учебниците си, а в гимназията неин учител е живописецът Христо Станчев, който определя пътя ù към изкуството. Той я съветва да се запише в Рисувалното училище.

Семейството има още три дъщери. Най-голяма е Живка. До преди тя да се появи на белия свят на 16 юни 1897 г. всички деца на семейството умирали. Когато тя изплакала решили да ù дадат това име, което означава „да живее“. Второто момиченце нарекли Здравка. По-късно тя става пианистка. А последното дете е Люба, която също завършва университет. И трите момичета получават добро възпитание и образование. Само по линия на Люба има наследници.

През 1916 г. Живка Пейчева започва да учи живопис в Държавното рисувално училище в София и пет години по-късно завършва академията. Тя е ученичка на професорите Стефан Иванов и Иван Мърквичка. Към колорита на багрите я насочва Стефан Иванов, което става стил в живописта ù.

Твърдяла, че изкуството също като живота се променя, обичала свободата в него, не се прекланяла пред академизма. Харесвала новото и често променяла начина си на работа.

През 1923-1924 г. за кратко е във Виена и посещава галерии, в които се запознава с творчеството на Рембранд, Ел Греко, Веласкес, Гоя, за които говорела с вълнение. След завръщането си е учителка в Стопанското училище в Пловдив. Но само тази една година посвещава на педагогиката работа, после изцяло се отдава на свободното изкуство.

Дните ù преминават пред статива – рисува цветя, натюрморти, детски портрети, които като вълшебница одухотворява и опоетизира. Продава картините си почти без пари, а на приятели ги подарява с радост. Един от близките ù приятели е Златю Бояджиев. След като той се съвзема от прекаран инсулт, тя му рисува чудесен портрет. Една стара снимка е запечатала миг, в който Златю Бояджиев уважително допира устните си към дясната ù ръка. С лявата Живка Пейчева държи букет от рози и малка кокетна чантичка.

Като млад творец Живка Пейчева не е самонадеяна и не бърза да прави изложби, макар че е талантлива, амбициозна и с широка художествена култура. През 1933 г. нарежда за първи път платна заедно с художника Нягул Станчев в родния си град.

Първата ù самостоятелна изложба е през следващата година. Тогава по повод Осмата обща художествена изложба Сирак Скитник отбелязва името ù на творец в „Златорог“. Участва и в други изложби през живота си, но те не са много. Нейни картини притежават галерии в Пловдив и София, както и частни колекционери. Творчеството ù се харесва повече на обикновените хора.

Любимите ù цветя са рисувани с артистичност и макар на платно, носят в себе си съкровен живот и неповторимо въздействие върху този, който ги наблюдава. „Когато се завръщам от полето, уморена и преситена от впечатления, аз с удоволствие мога да започна да рисувам цветя и тогава умората ми изчезва“, изповядва художничката пред Ирина Михалчева.

Наред с любимите си цветя, тя рисува и родния си Пловдив със старата архитектура и калдъръмените улици - „Старият град“, „Пловдивска улица“, Куршум-хан“, „Къща със стълба“, „Църквата Свети Константин и Елена“ са част от имената им. За тези пловдивски сюжети използва креда, туш и молив. Това я прави изявена и в графиката.

Обикновено в неделен ден, при хубаво време, художничката ходела в село Калояново, за да рисува селските си теми - селяни, които копаят земята, каруци натоварени с жени запътени към полето. Наблюдавала с часове нивите, градините, хората. Рисувала беритбата на слънчоглед, подготовката на зеленчуковите градини за посев през пролетта, коситбата. Този съкровен свят я докосвал до истинското, обикновеното, простото и човешкото.

Селяните я познават и уважават, радват се искрено на цветните ù платна. Докато си почиват от непосилната работа с готовност ù позират. Образите им в платната излъчват особена топлота. Тук се раждат прекрасните нейни слънчеви картини, заради които я наричат „слънчевата художничка“.

Живка Пейчева прави ескизите си на село, за да може да ги преживее с цялото си сърце и душа, а после да ги нанесе върху платното вдъхвайки им живот. Създава истински шедьоври с тези нейни селски хора обляни от сияние, от радостта на живота. Дори създава нов жанр – многофигуралната композиция. Картините истински греят като малки слънца, има искрена радост и празничност в тях.

Художничката винаги имала свое мнение за искуството, неповлияна от други творци. Увличала се по импресионистите. „Не можеш да бъдеш само модерен художник. Трябва най-напред по душа и дарба да си художник въобще, а после да си модерен. Аз затова обичам Пикасо“, спомня си думите ù Мария Братанова, с която живеят на ул. „Цанко Дюстабанов“ в Пловдив.

Не приемала за творчество соцреализма – „Боже! И ако това е изкуство!“ отронвала тя дръзко пред някой негов представител.

Изключително ценяла колегите си и техните платна. Участва в групата на пловдивските художници и по-конкретно на жените художници. През 1937 г. прави съвместна изложба с Надежда Делчева, а на следващата година с Невена Ганчева. Истината е, че тези талантливи жени остават в ъгъла на творческия живот у нас. Това добре го е разбирала и самата Живка Пейчева. Но фактът не я обезкуражавал – тихо и спокойно работела всеки свой ден. Това я спасявало и в трудни моменти.

Няма щастието да представи свои картини в Европа. През 1958 г. участва в изложба на социалистическите страни в Москва, а през 1965 г. в Букурещ. По повод 80 годишния си юбилей прави изложба в Пловдив, в галерия на главната улица. Тя е последната ù изложба, която разказва за нея самата и вдъхновената ù живопис.

Целият ù живот преминава незабележимо. Почти не харчи пари освен за дреболии и храна. В залеза на своите години, в дома си на улица „Велико Търново“, близо до старата сграда на турското консулство в Пловдив посреща стари приятели, които черпи с кафе. Радва се, че не са я забравили… По онова време социалистическата власт иска да вземе дома ù, в койта е прекарала голяма част от живота си. Един добър човек Атанас Кръстев, инспектор от отдел „Култура“ към ГНС разрешава проблема. Преди няколко години къщата ѝ е обявена на търг, въпреки, че е паметник на културата от 1985 г. Неин собственик е Община Пловдив и частно лице.

Живка Пейчева не спира да рисува до мига, в който болестта я сломява. Помагат ù близки и съседи, но атеросклерозата предвещава трагичния ù край. Първо е в старчески дом в село Баня, Карловско, а после я преместват в дом за стари хора на изкуството и културата в София. Дните ù завършват през 1980 г. тихо печално. Така както е живяла…

Творчеството ù днес търси изкуствоведи и изследователи, които да го представят отново на белия свят, за да не стои в тъмните хранилища на галериите потънало в забрава.