19009 | 2 авг. 2019 | 11:37

В театър „Шатле“ Сарафов присъствал на гастрола на световно известната балерина Ана Павловна. В зала „Колон“ той слуша концерт дирижиран от Артур Никиш. В Гранд опера се впечатлил от тенора Алварец

През 1906 г. Кръстьо Сарафов постъпил като актьор в Нарония театър, където вече се играели представления с голям успех. Бюджетът позволявал артистите да отидат в Европа, за да видят майсторството, което предлагали европейските сцени.

Един от късметлиите е самият Сарафов. Той бил изпратен в едномесечна командировка във Виена и Париж. Първо се отбил в австрийската столица. Всяка сутрин интендантът на всички театри му давал билети за спектаклите, а вечер той се наслаждавал на представленията. После с влак заминал за Париж.

Там се срещнал с нашенецът Иван Балабанов, студент по право, но и любител на нощния живот. Щом Сарафов пристигнал една сутрин в квартирата му на „Улицата на помилванията“, Балабанов му посочил дивана, за да поспи. Сарафов още с куфара в ръка му казал: „Днес е утре, а не снощи! Не съм дошъл в Париж да спя. А ти веднага се обличай и тръгвай с мен!“

Бъдещият известен артист се представил в Българската легация на пълномощния министър д-р Золотович. Обяснил, че е в служебна командировка и го моли да уреди посещенията му в различни театри. Золотович любезно му обяснил, че задачите на легацията са много по-големи, отколкото актьорът подозирал. Посъветвал го сам да уреди въпроса си и да използва даденото му от дирекцията на Народния театър писмо. Извинил се любезно, че е зает. На входа на българската легация го чакал Балабанов. Сарафов споделил разочарованието си и двамата тръгнали из парижките булеварди заети с мисълта от къде да започнат завоеванията си към парижките сцени. Преди да влезнат в Лувъра, Сарафов отсякъл:
Реших! Реших как ще превземем Париж!

Под големия навес на Лувъра имало всякакви сергии и амбулатни търговци. Сарафов забелязал, че зад една от тях стои мъж, който печата по поръчка визитни картички. Двамата българи отишли при него и Сарафов си направил визитна картичка на която пишело: „Мосю Кръстьо Сарафов, артист от Царския театър в София“. Нищо, че по онова време в България нямало цар, а княз, за Париж това щяло да звучи гръмко.

Сарафов знаел, че само така вратите на театрите ще се разтворят широко и той ще може да се докосне до голямото изкуство. Известният ни актьор поръчва и втора визитна картичка. На нея пък пишело: „Мосю Иван Балабанов, аташе на Българската легация“. Балабанов, който бил по-млад от Сарафов се притеснил и рекъл:
- Какво аташе съм аз? Може ли така…Ще го загазим! Ами като си заминеш, с мен какво ще стане?
- Нищо няма да стане! Ще ти благодарят от мое име и като свършиш следването си, ще те назначат в легацията. Айде, честит ти нов пост!

И наистина театрите на Париж отварят вратите си за двамата българи чрез визитните им картички. В „Комеди Франсез“ Сарафов е впечатлен от драматичната актриса Рубин и Коклен-старши. Рубин го възхищава с красотата си, високата и стройна фигура и с лиричния тембър на гласа си. Коклен-старши пък почти не виждал и сякаш мерел крачките си.

В театър „Шатле“ Сарафов присъствал на гастрола на световно известната балерина Ана Павловна. В зала „Колон“ той слуша концерт дирижиран от Артур Никиш, който изтръгвал от двестата френски оркестранти музика, каквато до сега не е чувал. В Гранд опера се впечатлил от тенора Алварец.

Сарафов пожелава да се запознае с най-прочутата актриса на века, пример за актьорско съвършенство – Сара Бернар. Визитните картички направени под големия навес на Лувъра отворили вратите и на този дом.

В малката приемна секретарката на Сара Бернар, съобщила, че мадмоазел Бернар е особено поласкана от вниманието на гостите, но вечерта имала представление и ги моли да ù окажат честта на следващия ден - в пет часа на чаша чай.

На другия ден, в уреченото време, Сарафов и Балабанов били поканени в просторен син салон със златни орнаменти, големи огледала, тежки кадифени завеси. Изведнъж една врата се разтворила и от нея се показала жената, за която говорела цяла Европа. Тя вече била преплавала с кораб шест пъти океана и била лична приятелка на Александър Дюма-баща, който пише специално за нея една от емблематичните ѝ роли „Дамата с камелиите“, в която тя играе. С Маргарита Готие създава огромна популярност на автора в цял свят. Животът на Бернар преминал в кръга на велики умове - Виктор Юго, Емил Зола, Луи Пастьор, Оскар Уайлд и др., които се прекланяли пред таланта ѝ.

Тя била средна на ръст, с руса червена коса, очарователно лице обсипано с лунички. Притежавала неустоим чар. Известната актриса прегърнала топло Сарафов – като свой колега. Предразположила двамата българи да се чувстват свободно в дома ѝ. Задавала въпроси за театъра в България, за артистите, пиесите, ролите, които играел артиста ни.

- Освен женски роли, Вие играете и мъжки? – отронил Сарафов.
- Да, в мъжките роли аз слагам ударението не върху мъжествеността, а главно върху душевния багаж на моя герой. Така Лорензачо и Хамлет разрешавах като хора на ума, на интелекта, които само мъдруват. При Райхщатския херцог в „Орлето“ – върху нещастието му, че не израсъл орел като баща си и не може да хвръкне; а гърбицата, която носи под наметката на моя герой в „Смешниците“ ми служи да споделя с аудиторията чудните стихове на Жакас.

Сара Бернар поканила гостите си с цигари и ликьор. После инстинктивно хванала с ръка блестящия диамант на врата ѝ. Крътьо Сарафов се престрашил и попитал:
- Ако позволите… Този диамант, свързва ли Ви с театрален спомен?
- За мен това е най-ценният диамант в света. Получих го преди тридесет години от Виктор Юго, когато подновихме „Ернани“. И забележете, колкото е ценен диамантът, още по-ценно е писмото на любимия Юго, в което той споделя как е плакал, докато траели аплодисментите на публиката. Този диамант е една от сълзите му, която ми подари тогава.

- А имало ли е случай, в който животът да се окаже по-силен от изкуството Ви?
- Нещо подобно преживях след третото действие на „Орлето“, когато аз, т. е. Райхщатският херцог, вместо да си отпочине в антракта, скочих в колата и полетях към къщи при умиращата си внучка! Видях борбата между живота и смъртта, пролях сълза и отново се върнах за четвъртото действие… Ако знаете само с каква ярост счупих огледалото, в което Метерних ми посочваше да се видя, че не съм нищо повече от едно австрийско орле и как жестоко ми се надсмя. След четвъртото действие, докато публиката ме викала да се кланям, аз отново летях при болното дете. Така под грима, перуката и наметката на Райхщатското орле и аз се борих със смъртта. Призори доктор Робен ме погали по ръката с думите: „Госпожо, мисля, че е спасена!“

Настъпила тишина. Сарафов сменил темата и внезапно попитал:
- А мнението Ви за Елеонора Дузе?
- Дузе е най-великата актриса, която съм гледала и от която съм се възхищавала!

Това е така, защото никога не сте имала възможност да гледате Сара Бернар.
Голямата звезда се разсмяла и продължава:
Позволих си удоволствието, ако щете по-скоро кокетството, преди десетина години в чест и памет на Александър Дюма-син да участвам в една и съща вечер с Дузе. Няма да скромнича – тя пожъна своите лаври, аз моите.

На изпроводяк Кръстьо Сарафов изявил желание да посети представленията ѝ. Пред Сара Бернар застанала секретарката и поднесла на гостите плик. Двамата българи си тръгнали. Когато отминали първия ъгъл, разтворили плика. Там се намирала поканата – пропуск за ложа за всички представления в театъра на Сара Бернар.

Още на другия ден заели местата си в салона. Забелязали, че от всички парижки театри този на Сара Бернар най-много прилича на Народния театър в София. След малко започнало „Орлето“. Сарафов гледал дамата, която вчера е срещнал и не проумявал как е възможно това Орле да бъде същата жена. Тя била облечена в костюма на Орлето – черни лачени ботушки, бели панталони, бяла къса куртка, шапка с наполеонова кокарда. Въпреки, че възрастта тежала на гърба ù, тя се движила с пъргавина и лекота на сцената. Контраалтовият ѝ глас звънтял младежки жизнено. Имала изключителна дикция. Истински неузнаваема. От същата ложа Сарафов и Балабанов гледали още два пъти как Бернар зявладявала зрителите и ги въвличала в бурните преживявания на своите героини във „Федра“ от Расин и в „Дамата с камелиите“ от Ал. Дюма-баща. Малко преди да си тръгнат от Париж, двамата българи посетили „Фоли Бержер“. От съседната ложа се чул гърлест глас с чужд акцент.

- Как сте господин Сарафов?
- Добре съм, благодаря.
- Студирате ли тука? Видяхте ли големи артисти?
Сарафов се изненадал. Срещу него стоял човека, с когото свързал името си в парижката столица още първия ден чрез визитната картичка, която си направил под навеса на Лувъра. До Фердинанд имало друг някакъв човек. Князът представил Сарафов пред него. По-късно Балабанов информирал своя приятел, че човекът до Фердинанд е бил Леополд, кралят на Белгия. „Много добре!“ Сега още един крал ще може да каже, че е гледал артиста Кръстьо Сарафов…“На другия ден двамата приятели отпътували за България.