47727 | 18 дек. 2020 | 14:32

Единствената снимка на Колю Фичето е в ковчега му, по нея рисуват всиките му портрети

Казват, че архитектурата е летопис на света. Тя говори, когато са замлъкнали човешките гласове. А в студената тишина на малкото градче Дряново и зидовете на старите къщи още се  чуват гухо някогашните весели подвиквания на майсторите строители, предпочитани в цялата турска империя, но и извън нейните предели. Дряновските строители съумявали да вдигнат най-големите за времето строежи, или пък правели по няколко по-малки наведнъж. Те владеели изкуството на дървото и камъка до съвършенство. От Гергьовден до Димитровден пътували, за да строят далеч от родното си градче.

Брой нямат издигнатите от тях църкви, къщи, чешми, мостове, обществени сгради. Не се знаят и много от имената им, но известни до днес са тези на Христо Бърната, участник във Велчовата завера през 1835 г. и баща на поета Янко Дряновец. Майстор Димитър Черковски, баща на революционера Пенчо Черковски. Майстор Рачо и брат му, с когото работили над сградата на Къпиновския манастир. Драган Радев Моралията, издигнал се до съветник на Мидхат паша по строителните въпроси. 

Ненадминат връх на дряновската дюлгерска школа остава най-известният от тях - Колю Фичето. Майсторът, който вгражда душата си в своите сгради и оставя истинска архитектурна школа през Възраждането.

Както много талантливи и можещи българи той си тръгва огорчен от живота. След Освобождението на България, във Велико Търново, където живеел със семейството си, се намерили недобронамерени хора. С пренебрежението си към големия майстор те скършили душата му.

Правителството решило през 1880 г. да построи в старата столица държавна болница. Колю Фичето предупредил, че на избраното място не може да се вдигне сграда. Почвата била нездрава и пластовете се свличали. Кметът и чиновниците, както и архитектите не послушали прочутия строител. През пролетта на 1881 г. заваляли проливни дъждове. Почвата под строежа се свлякла и изградените стени на болницата рухнали. Недоверието към знанията и опита му, както и към майсторлъка му, толкова много огорчило Колю Фичето, че това скъсило живота му и той си отива на 15 ноември 1881 г. 

Оскърбленията към него и след смъртта му не свършват до тук. Някогашните индустриалци братя Карамихови събарят родната му къща, за да направят там сапунджийска фабрика. За да вдиганат новата сграда, официално разрешение им дава кметът Никола Кротев, който по ирония е архитект. 

В своята книга „Достолепие българско“  (1998) авторът Константин Дуфев разказва за своята учителка Бонка Тихова: „Когато събаряли родната къща на Първомайстора, моята учителка не се замислила нито за мигновение престижно ли е, или не, ами дълго разравяла прашасалите боклуци в мазето и измъква рендета, ковани на ръка свредли и още някои сечива, които нищо чудно да са били Фичеви…“. 

От 1969 г. в Историческия музей в Дряново се съхранявят три инструмента на Колю Фичето – трион с голяма дървена дръжка, метър направен от десет дървени сгъваеми части, като всяка от летвичките е по 10 см и кутия от дърво с халка за закачване и капак, която се отваря настрани. Инструментите са подарени от Пенчо Карамихов. Неговият дядо купува къщата на великия майстор след като се установил в Търново. Вещите са намерени в дома на известния строител. Дълго се пазели от фамилията Карамихови до предаването им в музея.

За къщата на Колю Фичето не се знае много. Тя попада случайно на снимка от началото на 30-те години. Но само с покрива си, който не се вижда ясно. Дряновци не успели да я възстановят и отварят през 1969 г. единствения у нас Музей на възрожденското строителство, пред който  е изваяния паметник на големия майстор. Той е създаден от скулптора Б. Гондов.  Днес домът на Колю Фичето може да се види единствено нарисуван върху платно през 1935 г. от художника Стефан Денчев. 

Тъжна е съдбата и на неговия светъл образ. По онова време, поне веднъж в живота си, българите се фотографирали. Вероятно забързан в работата си, сам Колю Фичето не се е сещал да го направи. Но и други не са му сторили това уважение да го извадят на портрет. Едва, когато е вече покойник в ковчега, някой поправя пропуска. Това е единствената му фотография, която може да се види в дряновския музей. По нея рисуват всичките му портрети. Ние все закъсняваме с признанието на големите хора докато са още живи… 

Колю Фичето е среден на ръст, със сини очи и руса коса, физически здрав, жилав човек. Мълчалив. Упорит. Търпелив. Непретенциозен и винаги забързан за някъде. „Дай малко да ям, че бързам“, казвал на съпругата си Маринка. Разказват, че обичал да бъде задъхан от работа.

Понякога се шегувал. Бил добър християнин и вярващ човек. Имал милостиво сърце и всяка есен приготвял по няколко торби с брашно. Раздавал ги на вдовиците и сиромасите. Находчив и куражлия човек, умеел да разпределя силите си. 

Строителите, които работели с него разказвали за изключителното му трудолюбие, честност и почтеност, „никога не се срамувал да вземе трион да реже, тесла да кове или пък да маже с мистрия“. Философията му се свеждала до икономия на материалите и средствата. Извънредно почтен в сметките,  неговата дума била гаранция за това, че всяко нещо ще се случи, щом той е казал.

Колю Фичето е особено наблюдателен. Умеел да оцени всичко стойностно и красиво съградено от предшествениците му. Не се водел от личния си интерес, а от общото благо. Когато построява черката „Св. Константин и Елена“ в Търново, дарява труда си за изграждането на храма. В знак на признателност църковното настоятелство му отрежда първия черковен трон и вписва в Летописната книга: „Подарява се на първомайстора господин Коля Фичева срещу заслуга на същата църква“. За черквата „Св. Кирил и Методий“ пък дарява два свещника от ковано желязо.

Но търновци го почитали и заради друга негова щедрост. Името му е вписано в кондиките на читалище „Надежда“ по повод дарения. Той и синовете му помагат за издаването на религиозни книги, както и на други четива.

Феликс Каниц, с когото се срещат по времето, когато Колю Фичето строи известния Беленски мост, го описва като „скромен човек, в потури и абичка“. През годините на своя живот изучил и други занаяти свързани със строителството. Един от тях е марангозството, което усвоил при търновския майстор Станю. Той го научил и на четмо и писмо. А Колю Фичето тогава бил над тридесетгодишен… Умеел също резбарство, дърводелство, дограмаджийство, копаничарство.

Дряновският майстор е един от първите ни скулптори от епохата на Възраждането. Ваял от камък лъвове, орли и други стилизирани елементи. Преди да започне строеж ходел по кариери, гори и работилници, за да избира камъни и греди, да поръчва прозорци и железария. А когато през зимата натрупали снежни партини и нямал работа по строежите, шиел аби. 

Роден е около 1799-1800 г. Бедността и недоимъкът бележат детските години на човека създал шедьоври в строителството. Когато е на десет години майка му го изпраща с дряновските майстори-дюлгери на гурбет, за да може момчето да печели хляба си само. Колю Фичето дълги години работи като зидар, а после е дърводелец, учи се и на каменоделство.

Чиракува при италиански, албански, гръцки и брациговски майстори. Пътува във Влашко, в Албания, в Цариград. Където да стъпели нозете му мислел за занаята си – оглеждал внимателно всякакви постройки, запомнял тънкости.

Около трийстата си година наема вече строежи сам, изработва планове и ги изпълнява. Без да завърши училище, без да чертае на книга плановете си, той предварително обмислял как ще вдигне сграда. Вместо чертежи прави макети от восъчни свещи. Преди да започне самостоятелно да строи работел в съдружие с други майстори – Уста Велю и Станю Марангозина от Търново, Драган Моралията от Дряново, Уста Генчо от Трявна. Дюлгерите, с които вдигал сгради, били повечето дряновци, но имало тревненци и еленчани.

През 1834 г. големият възрожденски строител построява църквата „Св. Никола“ в родното му Дряново, която е първата негова самостоятелна работа. Тя и до днес е като малко бижу върху склона на Бряста. Някога тя се издигала над къщите, но и над джамията. Когато я съгражда, той все още е калфа.

Тогавашният свещеник в „Средната махала“, иконом Васил харесал работата на Колю Фичето и го спазарил да му направи нова къща, която е известна като Икономовата къща. На източната ù стена имало изрисуван орел, а на западната – лъв.

Две години по-късно, след като построява храма в Дряново, вдига черква във В. Търново, която също носи името на големия светец, покровител на моряците, рибарите и търговците. Храмът бил започнат от Иван Давдата, който се разболял и се наложило дряновския майстор да го доизгради. А неговата слава вече се носела из Търново. 

Колю Фичето тогава е на 36-37 години и все още е помощник-майстор. Вдигнал такава красива черква „Св. Никола“ в махалата „Варош“ в старопрестолния град, че дюлгерите единодушно го признали за баш майстор. В нея се вижда неговия стил. Тук се наблюдава характерната за творчеството му двойна трицентрова линия, която е известна като Фичевска кобилица. При освещаването на храма на 6 декември 1836 г. дряновецът получава парична награда от Иларион. Името му е вписано, заедно с това на неговата съпруга в каменен надпис в притвора на храма. 

Ритуалът около провъзгласяването му за майстор описва проф. Асен Василев: „В общото събрание на майсторите новопризнатият давал тържествено обещание, че ще спазва всички постановления на дружествения паметник, че ще работи честно, че няма да се явява непочтен съревновател на събратята си майстори и, най-важното, че няма да излага името на дружеството и ще държи напълно на думата си по спазаряването. След това той целувал ръка на всички по-стари и поднасял подарък на онзи, при когото е учил – примерно калпак, пояс или нещо подобно, и обязателно тепсия с баклава. Следвали благословиите…“

От тук насетне започва славата му на майстор-строител. В цяла България вдига църкви, мостове, къщи, ханове, чешми, конаци, търговски маази.

Някъде по това време се преселил да живее в В. Търново, около 1830 г., заедно със своята съпруга и децата си – Иван, Сава, Никола и трите му дъщери – Дешка, Гана и Марийка. Когато вдига домочадието си за старопрестолния град в кесията му имало само 20 пари и вероятно е в някаква принуда. Първоначално не е печелел много пари, но не това е смисъл на работата му.

Колю Фичето работи по обновяването на манастирите около Търново, създадени още по времето на на Иван-Александър.

В Преображенския манастир работи с майстор Димитър Софиялията. След неговото обесване, заради участието му във Велчовата завера, той довъшва централния храм „Св. Преображение Господне“. Няколко години по-късно се завръща и резбова иконостаса в църквата.

Стенописите в черквата са рисувани от Захари Зограф. За изписването на иконите  е нает Станислав Доспевски, племенник на Захари Зограф.

През 1857 г. завършва югоизточното крило с малката гостна и главния вход с колонадата на Преображенския манастир. Негова е и камбанарията. Той строи и източното жилищно крило с гостоприемницата и зимната черква „Св. Благовещение“, постройка, която днес не съществува, тъй като свлачище събаря част от манастирските сгради.

По-малко известно негово творение е горнооряховската черква „Св. Никола“. Вдигната е през 1849 г. Катастрофално земетресение събаря храма през 1913 г. От „Св. Никола“ остават само дуварите, които са напукани и изглеждат в плачевен вид. По-късно храмът е възстановен и до днес се извършват църковни служби.

Негово дело е и черквата „Св. Димитър“ в Лясковец, която има същата съдба, като горнооряховския храм. За тази своя нова постройка използва широки дялани камъни. Осветена е на Димитровден - 26 октомври 1864 г.

Истинско възрожденско бижу за старата столица е и каменната черквата „Св. Богородица“, която е първата градска черква измайсторена от ръцете му. Тя също се превръща в руини заради земетресението през 1913 г. Днес  може да се види само запечатана върху стари снимки. Храмът имал богата архитектурна украса, кръгли и елипсовидни прозорци, а над входа му -  арка с изработен от камък орел. Черквата е изцяло направена в стила на Колю Фичето и в нея служат всички търновски митрополити след Освобождението.

Истинска слава Уста Колю печели като майстор на мостове. Една от добрите му работи е каменния мост над река Росица при Севлиево с дължина 110 м. Мостът е претърпял няколко реконструкции. Феликс Каниц при пътуването си на Балканския полуостров през 1871 г. посещава Севлиево и отбелязва, че тоя мост не може да съперничи по величественост с Беленския мост над р. Янтра, но със своята здравина той е устоял на невероятния напор на водната стихия през 1871 г. 

За родното си градче Дряново Уста Колю също вдига каменен мост, който така здраво е направил, че той не се е събарял нито веднъж до сега. Създаден е със същата конструкция като този в Севлиево. През него е минавала руската артилерия през Освободителната война, макар че ген. Гурко имал съмнения дали моста ще може да издържи. Издържал.

Натрупал достатъчно опит в строителния занаят, Колю Фичето започва да строи следващите мостове с хоризонтално пътно платно. Първият от тях е мостът над река Веселина при село Йовковци. Днес той се намира на дъното на язовир Йовковци. Много приличал на Беленския мост, но е построен преди него. Предполага се, че е вдигнат около 1861-1865 г.

Истинският звезден миг на Първомайстора остава построяването на мост над река Янтра до Бяла. Той е дълъг 276 м и широк 9.5 м. Тогава управител на Дунавския вилает е Мидхат паша. Цяло състояние искали от него други майстори, за да го направят. Трудно било да се обуздае Янтра при такава голяма широчина. 

Тогава Уста Колю се явил пред валията в скромния си вид - с бастунчето си и торба през рамо. Предложил да построи моста. Мидхат паша предварително се посъветвал за неговите способности с друг дряновски майстор Драган Моралията, който го уверил, че втори като него няма. 

Колю Фичето  огледал внимателно мястото. Мислил и пресмятал две недели. Купил шест оки восъчни свещи, от които направил макет на бъдещия мост. Накрая рекъл пред валията: „Паша ефенди, ще построя моста. Той ще струва 700 000 гроша по моя терек“.

Валията не очаквал такава малка сума и се усъмнил. Предложил още веднъж майсторът да направи сметка. Тогава дряновецът изрекъл онези незабравими думи, които са мерило за чест и достойнство: „Паша ефенди, ако мостът струва с един грош повече от това, което съм рекъл, вземи ми главата“. Думите му се оказали истина. 

Всеки ден, още преди да съмне, обикновено пеш, но и на кон, майсторът тръгвал от В. Търново за Бяла. Носел със себе си своето бастунче, което му служело повече за измерване, отколкото за подпиране. Наблюдавал и ръководел строежа на моста. Когато той станал готов, никой не вярвал, че ще издържи. Тогава Уста Колю застанал под него, а по моста минали волски коли натоварени с камъни. Получава  най-високото отличие в Османската империя – султански орден „Меджие“.

Сред малко познатите му сгради е и тази във В. Търново съградена в местността Белянка - фабрика за коприна, спирт и брашно. Тя е на Стефан Карагьозов, но сградата също не е достигнала до наши дни – съборена е през началото на ХХ в. Същата съдба има и магазията на хаджи Никола хаджи Конов в Севлиево,  построен пак от дряновския майстор. На постройката е имало каменна фигура, подобна на Къщата с маймунката в старата столица. 

През 1871 г. Ф. Каниц отсяда в хана на Иванчо Станчиоглу отново в Севлиево, също творение на дряновеца. Описва красиво украсената с ковано желязо ограда на чердака. 

В Дряново вдига турски конак и Велковия хан. Двете сгради са само спомен. 

Негово дело е и Конака в Търново, който е на четири етажа от южната страна и на два от северната. За този конак Цани Гинчев разказва, че заварил дряновския майстор да тъпче с нозе ордена си „Меджие“, даден му от турците, задето осъдили в него на смърт войводата Цанко Дюстабанов и Бачо Киро. В тази сграда след Освобождението се настанява новата администрация. В нея заседава Учредителното събрание и е приета Търновската конституция. На 18 декември 1906 г. е опожарена, а после е съградена отново. Ползва се като административна сграда до 80-те години на миналия век. После е открит музей „Възраждане и Учредително събрание“.

Всяка сграда построена от ръцете на  Колю Фичето криела нещо типично негово, което съвременниците му наричат „фичевщина“. 

Гробът на Уста Колю Фичето се намира в парка „Дружба“ във В. Търново. През ноември, когато отбелязахме 139 г. от смъртта му, там не е положен дори стрък цвете. Само една родолюбива българка, Евелина Антонова, засажда хризантеми. Сякаш, за да отсрами целия народ. Забравил имената на големите българи и техните велики дела.