12058 | 13 септ. 2024 | 10:27

До края на дните си проф. Михаил Арнаудов остава верен на принципите си и научната работа. „Толкова съм могъл – толкова съм сторил“, казвал той. А стореното от него е почти непосилно за един човешки живот…

На ул. „Марта“ №13 е бил някога домът на проф. Михаил Арнаудов. Там се намира и кабинета му с шкафове и лавици с хиляди книги. На бюрото му има купчини ръкописи свързани с българския фолклор. В работната му стая са подредени портретите на Г. С. Раковски, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Петко Славейков, Неофит Бозвели, д-р Селимински, Ив. Шишманов и Ив. Вазов. Той е един от големите ни учени и литературен историк.

Дълги години е редовен професор в Софийски университет и титуляр на катедрата по всеобща литературна история. Лекциите му са посещавани от стотици студенти, защото е сладкодумен разказвач и човек с научна ерудиция. Читалищните салони трудно побират публиката на негови сказки.

През времето на дългогодишната си работа е поддиректор на Народната библиотека, председател на Съюза на българските писатели, директор на Народния театър, ректор на Софийския университет, председател на Върховния читалищен съюз, министър на просвещението, редовен член на БАН, почетен член на чужди академии и научни общества.

В късна възраст, въпреки годините си, не спира да работи – жизнерадостен е, пълен с енергия. Мисълта му е ясна като в младите му години.

Той е един от най-добрите познавачи и тълкуватели на Вазов – редактор на пълното издание на произведенията му, издава за него отделни свои книги. Още като ученик го впечатлява „Под игото“ и през целия си живот смята това произведение за шедьовър на българския роман. Не общуват често с народния поет, поради неговата затвореност, но Михаил Арнаудов изпитва дълбока почит към литературното му творчество. Запознават се малко преди юбилея на Вазов през 1920 г., когато Арнаудов е член на комитета за честването му.

Имат кратки лични срещи. „Поетът се отбиваше в бръснарницата на ул. „Гурко“, която и аз посещавах. Веднъж му съобщих, че се тъкмя да пиша за новата му сбирка „Люляка ми замириса“, екземпляр от която ми бе подарил с автограф. Макар съобщението ми да бе направено с тон на най-голяма почит и искрено възхищение от сбирката му, той счете за нужно да възрази: „Само не бъдете много строг!““

След смъртта на Вазов тогавашния министър на народната просвета Стоян Омарчевски възлага на Арнаудов да състави антология от най-хубавите произведения на народния поет, издадена през 1922 г. По-късно „Хемус“ му дава задача да приготви съчиненията на Вазов в 12 тома. През 1942 г., издателството прави пълно издание на Вазовите съчинения в 22 тома, като поверява редакцията на Михаил Арнаудов. Той смята, че Вазов заслужава да има написана биография с перото на Андре Мороа или на Брандес, каквато и до днес няма.

Бъдещият профисор е роден в Русе на 5 октомври 1878, стар стил. Баща му Петър е търговец-житар, македонец от град Тетово. През 1916 г. Арнаудов обикаля тези места, за да изучава бита, миналото и поезията на този край. Като дете често го придружава в селата около Русе, където баща му закупува храни за търговската къща „Дина Бебис“, това доставя удоволствие на хлапака. Пътуванията отключват интереса му към фолклорните търсения.

По майчина линия е от околностите на Русе, но дядо му Пано е дошъл от Стара Загора. „Като че ли обединявам в произхода си потомци от трите части на нашето отечество – Мизия, Тракия и Македония“, споделя Арнаудов. Дядо му по майчина линия Михаил Панов е сред заможните русенски първенци, търговец, голям почитател на българските книги. Той е спомоществовател на редица издания по онова време.

Михаил Арнаудов тръгва на училище рано, още преди да навърши седем години. Когато е в трето отделение от света си отива майка му Друмка. Умира при раждане едва на 28 години. Въпреки, че баща му е човек с меко сърце и предан към децата си не може да замести обичта на майката. Той се жени втори път за тревненката Ганка, добра жена, която е нежна с децата му и ражда още няколко. Първото от тях е Илия Арнаудов, музиколог и режисьор при Софийската опера.

В гимназията Михаил Арнаудов обича хуманитарните науки – история, география и литература. Силно му повлиява учителят по литература д-р Никола Бобчев, който се занимава и с фолклор. При зрелостния изпит през юни 1895 г. по български език е дадена темата „Обща характеристика на народната поезия“. Изпитната работа на Арнаудов е даден от учителя му за отпечатване в списание „Извор“, което излиза в Русе. Статията става повод за критически отзив в професорското списание „Български преглед“. Автор е проф. Иван Шишманов, който не скрива надеждите си, че ще среща името на младия автор все по-често в научни издания. „Това беше моето „научно“ кръщене“, казва Арнаудов в спомени. Проф. Шишманов потърсил и личен контакт с младия мъж.
През есента на 1895 г. той постъпва студент в Софийски университет, тогава Висше училище. Записва се да следва славянска филология. Студентите тогава са малко на брой – общо 16 човека в първи курс. Преподаватели са му Беньо Цонев, Любомир Милетич, Иван Шишманов и други известни имена в областта на езика, литературата и народните традиции.

На една лекция проф. Иван Шишманов произнася името на Михаил Арнаудов и го кани на катедрата. Подава му приятелски ръка и казва, че има желание да се запознаят. После го кани в дома си да разговарят. Шишманов го приема любезно и дълго говорят за целите на младия мъж. Професорът взема присърце интересите му и поема ангажимент да му намери подходяща квартира. По-късно го кани отново на гости и му предоставя възможност да взема книги от богатата му библиотека. Между тях се завързва приятелство, което трае до смъртта на Шишманов през 1928 г. Арнаудов спечалва симпатиите и на Милетич.

Когато завършва курса Михаил Арнаудов поема към Лайпциг и Берлин, по препоръка на Шишманов. В Лайпциг слуша лекции на известните професори Бругман, Лескин, Виндиш и Вундт, а в Берлин – при Вебер, Гелднер и Винклер. Занимава се с руска и полска литература. Пише статия върху „Буда и будизма“, „Вавилон и библията“, които печата в сп. „Български преглед“ и сп. „Мисъл“. Големи усилия полага в областта на фолклора, древната митология, обичаи и вярвания. На това смята да посвети и собствените си проучвания.

Михаил Арнаудов се завръща в България през 1900 г. и е назначен за гимназиален учител във Видин, а после в София. Покрай работата си в училище се отдава и на любимите си занимания върху българските обреди и легенди. През 1904 г. е командирован в Германия отново подкрепен от Шишманов, който по това време е министър на просвещението. Заминава отново за Лайпциг, а после и за Прага, където работи над научни теми. През 1905 г. полага докторски изпит в чешката столица при професорите Масарик и Дъртина, (философия) Пастърнек и Поливка (славянска филология) и Зубати (индийска филология). Когато се завръща в София е временно поддиректор на Народната библиотека, като заместник на Пенчо Славейков. Това става по негова препоръка. През 1908 г. е редовен доцент по сравнителна литература при катедрата на проф. Шишманов, който е напуснал България след университетската криза. Кабинетът на Димитър Петков е уволнил всички професори. Така започва пътят му към научната работа, която смята за смисъл на живота си. Работи със страст, която не затихва до края на живота му. По този повод цитира Монтескьо: „Научните занимания са били за мене върховното средство против всички разочарования от живота“.

Из под перото му се раждат много книги свързани с фолклора и българското Възраждане. Томове посвещава на Паисий, Софроний, Васил Априлов, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, Г. Раковски, д-р Иван Селимински, братя Миладинови, Екзарх Йосиф. Той създава истинска „Епопея на незабравимите“. Прави анкети с Яворов, Пенчо Славейков и Кирил Христов.

Михаил Арнаудов е човек със силна воля и търпение, не се уморява и отчайва, когато работата му не върви. Още като студент е чел „Възпитание на волята“ от философа Жул Пейо и „Автобиографията ми“ от Джон Стюарт Мил, където е научил как да се посвети на идеали и да съсредоточи всички свои сили за достигането им. Времето му е много ценно.

През 1940 г. живее в Княжево, за да е по-близо до природата и да не се смущава от „нежелани отвличания“. Обича да съзерцава натуралната красота, как зреят житата, как поточето лъкатуши към долината. В столицата се завръща само, когато има служебни задължения. Общителен е и при всяка възможност гледа да се откъсне от кабинета си, за да посети приятели, с които да прекара в сериозни разговори.

На младини може да работи по всяко време и при всяка обстановка, не го смущава шумът. Издържа мисловното напрежение и уморителните справки в архивите, както и докато разлиства дебелите книги. Избягва работата нощем и развлечения сред много хора. Счита ги за врагове на вътрешната съсредоточеност и последователната мисъл.

До края на дните си проф. Михаил Арнаудов остава верен на принципите си и научната работа. „Толкова съм могъл – толкова съм сторил“, казвал той. А стореното от него е почти непосилно за един човешки живот…