3584 | 9 апр. 2026 | 11:00

На едно от произведенията си „Как да четем и пишем с първенците“ посвещава много години от живота си. Докато работи с учениците води винаги записки. Наблюдава ги и описва всичко, което го впечатли

Навярно сте позабравили неговото име или изобщо не сте го срещали – Виолино Примо. Това е негов псевдоним, а рожденото му име е Цонко Попов.

Написал е много детски книжки. Сред тях са: „Аз зная, зная“, „Дядовото момиченце“, „Радостинчо и Веселушка“, „Цар Вълкан и царица Ангелина“, „Крали Марко“. Автор е и на книгите: „При първенците“, „Школско звънче“, „В зората на Освобождението“.

Виолино Примо е сред детските ни писатели, за които почти не се пише от литературните историци. Трудно ще намерите книгите му, които са библиографска рядкост. Създава още разкази, очерци, стихове и статии.
Отличава се с истинска литературна дарба. Сътрудничи на много издания у нас. Редактор е на списание за възпитание на най-малките „Детска градина“. Автор е на повече от 50 беседи по педагогически проблеми във „Вестник за жената“. Под многото си есета, стихове и разкази се подписва и с други псевдоними. Сред тях е Емилян Пиляй. С него се представя, когато пише педагогически статии и критични бележки. Най-известен остава, обаче за читателите си с Виолино Примо, псевдоним, с който се появява през 1907 г.

Цонко Попов е от Котел. Роден е на 12 август 1881 г. Син е на свещеника Петър Великов, от когото наследява будност и благородство. През 1901 г. завършва с отличие Шуменското мъжко педагогическо училище. Назначават го за учител в Шумен, Котел, Карнобатско и Котленско. Учителските му пътища преминават и през София, където преподава в Образцовото училище. Автор е на буквари, читанки, сметанки за най-малките.

Съпругата му Мара Попова също е учителка и съпричастна на творческите му търсения. Той участва в обществения живот на страната ни. Важен момент от биографията му е членството му в Комитет за учредяване „Библиотека за българските деца“.

Виолино Примо работи всеотдайно за най-малките, отдава им цялото си творчество. Търси различни методи в работата си, които да го доближат до детската душа. Ентусиазмът му не остава незабелязан. През 1913 г. е командирован от Министерството на народното просвещение да посети Германия, за да се запознае с немската образователна система. Там научава за идеите свързани с изкуството на немския педагог Шарелман. По-късно тези идеи са познати в педагогиката като художествен дидактизъм.

На едно от произведенията си „Как да четем и пишем с първенците“ посвещава много години от живота си. Докато работи с учениците води винаги записки. Наблюдава ги и описва всичко, което го впечатли. Иска да вникне в детската душа и успява да прозре нейната уникалност. В детето вижда необикновен и изненадващ свят, който може да долови само чувствителността на човек, който знае важността на детството.

В разказа си „В просъница“ от сборника му „Школско звънче“ пише: „Как всички деца тук и навсякъде си приличат. Чудя се, как училището е могло да изглади, да изпепели всички ръбчета, да окастри всички издънки на индивидуалността? Колко богата е детската душа, колко оригиналност се крие във всяко чорлавче, колко разкошна е детската индивидуалност, а тука всичко посивява, всичко се оформило и приело благообразен и благочинен вид… Нашето неуморно училище се е постарало да махне всички пречки, да поправи неравното, да изкастри чепатото, да оглади ръбатото, да вмъкне всичко в един калъп“.

Калъпът и днес си е все същият… Нито един учител няма време да открие детската индивидуалност, затрупан от бюрократщина, а и често няма сетива за нея. Но чрез редовете написани от Виолино Примо ясно се виждат възгледите му за детското образование и възпитание. В този свят трябва да се влиза с тихи стъпки, за да не се смути детската свобода и палавост, защото всички идваме от света на детството…

Разгръщам пожълтелите страници на списание „Светулка”, от 1921 г., предназначено за най-малките читатели. Там откривам кратка приказка подписана с Виолинко, както се е подписвал още писателят. „Дядо Господ, като ходил по земята, впрегнал два вола, отишъл на нивата и почнал да учи хората как да орат. Орал що орал, уморил се и седнал да си почине. В това време се примъкнал Кумчо Вълчо и изял единия вол.
Дядо Господ хванал вълка, впрегнал го при другия вол и почнал пак да оре.

Вълчо се напъвал, напрягал се, а старият вол постоянно го мушкал в ребрата с острите си рога. Най-сетне Вълчо, съсипан от умора, легнал на нивата с изплезен език. Дядо Господ го пуснал.
Оттогава и до днес Кумчо Вълчо се плаши от остри рога… и криво рало…“

Така разказва писателят света на децата. Простичко и без усилие.
Днес на закътана уличка в Котел можете да видите малка къщичка. На нея е поставена паметна плоча „В този дом до 1940 г. е живял и творил Виолино Примо – Цонко Попов – виден български педагог“. Това е един от малкото спомени останали за него.

Мисля си, че е дошло време, когато българските учители трябва да разгърнат старите учебници, книги и списания, където отдавна са написани методите на образование и възпитание, които създават качествени и добри хора. Със собствен мироглед и индивидуалност.