Атанас Иванов с един от синовете си

Сред многото му възпитаници е и Васил Левски

Мирела Костадинова: Четири поколения старозагорци наричат Атанас Иванов - „нашият учител“

8942 | 8 апр. 2022 | 14:37

Поп Христо го набил веднъж, защото се покатерил на тавана на черквата, за да си вземе дебели книги, за да облече с тях учебниците си


Атанас Иванов е един от най-популярните учители преди Освобождението, посветил дните си за образованието на българите. Научил е стотици деца да четат и да пишат. Той е един от онези, които от сърце се занимават с народното дело и вярвал, че не хаби напразно усилията си.

 

Учителствал е 40 години във взаимното главно и девическото училище в родния си град Стара Згора. Преподавал е български език, граматика, история и землеописание.Учил е децата и на човешко поведение – какво е добро и зло, дал им е очи за света. Няколко поколения старозагорци се образоват при него и получават възпитание.

 

Първи е въвел белланкастерската метода през 1881 г. Строг, взискателен, последователен в работата, той дори поступвал палавниците, но всички в града го наричали „нашият учител“. Сред многото му възпитаници е и Васил Левски.


Живее в годините на кърджалии, тежки данъци и ангарии и времето на „голямото чумаво“, когато болестта върлува из околностите, а семейството му, за да се спаси остава в село Ахиево (днес Бъдеще).

 

Баща му имал няколко ниви, които обработвал и ходел по близките села да продава кърпи докато болестта отшуми и се завърнат в Стара Загора.

 

„По това време се появиха манафите, наречени делибашии, които не бяха друго освен преобразени кърджалии; те носеха дълги до ½ аршин калпаци, ходеха от село на село да се хранят и грабят, какво улучат. Когато си отиваха от някоя къща, те земаха глоба за туй, гдето са ги нахранили – зъбно право (диш хакъ). Как теглеха жените, момите и младите момичета, как бягаха и се криеха, догде се махнеха от селото им; колко бой и хули претърпяха техните родители: всичко туй не можете си представи, а перото не може да облече в прилична форма и ви го съобщи“, пише той в автобиографията си.

 

После продължава разказа си как ставал стража на родителите си. „Баба ми ме качваше на една круша и ми думаше: „Гледай, пиленце, наоколо, щом чуеш да тумкат тюмбелеци и видиш манафски шайки, да ми кажеш, синко! Само гледай по-скоро да слезеш, за да бягаме в Молнова чифлик“. Тоя чифлик беше голяма добрина за селото ни. Той беше обграден околовръз с яки зидове, имаше около 30 стаи и няколко високи кули с мазгали, а в кулите бяха приготвени всякога пушки за отбрана. Щом се приблежаваха делибашиите, начаса се свикваха жените и децата в чифлика и се затваряха вратите му.“

 

Мъжете, във време на опасност се изкачвали на кулите с пушки и стреляли докато пропъдят делибашиите.

 

Баща му имал дълбоко уважение към знанието. Щом позамогнал изпратил двамата си сина Атанас и Христо да учат при даскалите Симо и Михо Христови, да се научат да четат псалтир и наустница, името си върху книга да могат да напишат, та да подхванат после и занаят. Христо ходил няколко месеца и скоро сам решил нещата – главил се чирак при някакъв сапунджия. Атанас продължил с книгите при кожухаря даскал Петър Разпопов. Учил се на панихида и да пише аз-буки-веди-глаголи. После учил и в килията на поп Христо при църквата „Св. Богородица“ – апостол, наустница и смятане. Но сладостта от познанието усетил при светогорския монах Данаил, който преподавал по „Рибния буквар“.

 

„Какво чудо, читателю, когато усетих един ден, че мога свободно вече да прочитам на матерния си език, че мога да пиша на книга, че мога да смятам с 4-те действия!“ Поп Христо го набил веднъж, защото се покатерил на тавана на черквата, за да си вземе дебели книги, за да облече с тях учебниците си. „Тия дебели книги, на които съм тогаз толкоз малко значение отдал, бяха стари ръкописи на дебели книги и кожи (пергамент) - драгоценна българска старина!“

 

В спомените си Атанас Иванов разказва за училищния ред от онова време. „Като додехме в школото, насядвахме кой гдето завърнеше на голата земя, а калфата (надзирател) - един по-напреднал ученик – ни нагледваше догде дойдеше учителят. Той дохождаше, когато щеше, сядаше на дървения си прост стол; ако дойдеше по-рано, кажеше ни да мълчим и захващаше да си шие нещо – обикновено тогавашните учители бяха и терзии, а ако е късно, тогаз тутакси захващаше да ни вика един по един, за да „алакса“ (промени урока); никога обаче не изпитваше сам всинца ни, а особено когато бързаше да си свърши терзийската работа, та калфите изпитваха останалите ученици, но как сляпо и на две, на три! Учителят между туй ни смълчаваше със звука „сссус“ и най-подир попитваше калфите промениха ли ни уроците. Всякой от читателите може да си представи какви детински интриги се вътяха при казването на урока пред калфите! След уроците идваха наказанията за малки и големи грешки, представени от калфите. Правото за наказание принадлежеше само на учителите. За малки погрешки биеха ни по ръцете или по краката с пръчки; за големи обаче ни стягаха краката във фалаги и учителят биеше, колкото щеше; понякога ни караха да стоиме прави, като ни туряха под брадата на два края изострена клечка: някога ни караха да стоим на един крак или обесваха на врата ни конска торба, пълна с камъни“.


Баща му не можал да го придума да се хване със занаят, макар, че Атанас стоял няколко години при брат си, за да учи сапунджийство. Отворил училище в квартал Акарджа, наел там къща. Струвало му доста усилия, за да спечели ученици, които разделил на по-възрастни и по-млади. Обучавал ги в четене, писане и смятане. Изглежда, че не бил доволен от себе си.


В Стара Загора се чул слух за новото Габровско училище и Неофит Рилски, който преподавал там по Ланкастерската метода. И Атанас Илиев решава отново да стане ученик. Помолил родителите си да му дадат разрешение да отиде в Габрово. Изчакал да прилючи учебната година, благодарил на църковните настоятели, оставил да го замества най-добрият ученик. Нарамил торба и минал Балкана. Пристигнал в Габрово и отишъл да се представи пред новия си даскал Неофит. „Той се зарадва и ме прие благосклонно. Като му се обещах, че ще бъда постоянен, трудолюбив и смирен ученик, каза ми: „Блажено дело еже избрал есù, аще совершиши“.

 

После ме благослави за добър успех и записа в първи клас“. Като учител Неофит е неуморим в работата си в училището посветен на единствената си задача – да пробужда народа си. Атанас Илиев пише, че дори в дома си работел над речници и събирал материали за езика ни. Но и в този град избухва чума и даскал Неофит заминал за Цариград. Учениците му се разпръсват. Атанас Илиев нямало какво да стори, не му се връщало назад към Стара Загораи. Запътил се за Свищов в училището на Христаки Павлович, за да продължи започнатото. После учи гръцки и български език при Емануил Васкидович. Подгонен отново от чумата заминал за Букурещ в елиногръцкото училище на Митилений. Станал част от курса по гръцки език и стара литература, риторика, история, аритметика, всеобща история.

 

Брятя Мустакови, известни търговци му предложили да го изпратят да учи в Одеса или при Неофит Рилски, който вече е в Копривщица. Атанас Иванов решава да се върне в България при добрия Неофит в Копривщенското училище, а от там в Стара Загора, където да приложи наученото. Така и станало.

 

Старозагорци усещали накъде вървят работите – килийните училища западали, ставали чужди на времето. Затова пък в елиногръцките имало много ученици, насърчавани от гръцкия митрополит в Търново.

 

Александър Екзарх тогава изрекъл: „Какво има още да се чака, време е да се прави училище като Габровското“. Първенците на Ст. Загора знаели, че само един може да го стори – Атанас Иванов. Решаващата дума била на Ал. Екзарх, който пожелал да се срещне с Иванов. „Разказах му де и що съм учил. Помня като днес, че добре устоях на неочаквания изпит, на който ме подложи непознатият ми до сега господин. Преведах му на български език гръцката дума „калиермени“ (добре обработена земя), „филипонос“ (трудолюбив) и няколко предложения. И на български език му спрегнах няколко глагола“.


На 1 март 1841 г. отваря врати първото светско взаимно училище в Ст. Загора. Даскал Атанас е помощник – учител. Той няколко пъти се среща с Неофит, за да получи взаимни таблици, нови книги и учебници. Признанието дошло, когато и в други махали поискали да си уредят училище като Светиниколското, както го наричали старозагорци.

 

Взаимни училища отварят в махалата „Акарджа“, „Свети Димитър“ и в „Св. Троица“. Него оставили с около 150 ученика. Имал свой помощник.
В южния град се повдигнал въпроса и за създаване на Класно мъжко училище. Първенците търсели подкрепата и съветите на Александър Екзарх в Цариград.

 

Училището на даскал Атанас става основа за новото школо. За главен учител Ал. Екзарх изпратил младия Константин Ранов, френски възпитаник. Всички били единодушни, че помощник трябва да му бъде даскал Атанас. Класното мъжко училище нарекли по-късно „фабрика за учители“ и получава висока оценка за ролята си във възрожденската просвета. В него преподават много учители, сред тях и Петко Р. Славейков. Повечето идвали за година, две и си тръгвали, но даскал Атанас оставал винаги на мястото си. За него вече четири поколения старозагорци от една фамилия можели да изрекат „нашият учител“.

 

Работи и като „нагледник“ на всички старозагорски училища и управител на девическия пансион, занимава се и с читалищна работа. Двамата му синове Васил и Мирчо Атанасови наследяват професията на баща си.


След Освобождението напуска школото. Тогава пише и издава мемоарната си книга „Чърти из животът и записки на Атанас Иванов, бивший учител в Стара Загора“. Родолюбецът разказва за преживяното през робството, за древните легенди и бележити личности, за стореното от него в разбуждане на народната свяст. Със старческата си ръка е изписал: „На младежта посвещавам скромния си трудец“. „Ние старите, които преживяхме злините на тежкото робство и бяхме очевидци на много горчиви сълзи, сме длъжни да предадем на младото поколение тежките и болестни възпоменания на едно минало, пълно с горчивини, за да се поучат с туй за цената на свободата“. Какво сме научили от възрожденските учители, истински безсребърници по пътя на просветата, говори красноречиво съвременното ни образование.

 

Възрожденският учител си отива от света през 1897 г., на 87 години. Негов живописен маслен портрет може да се види в музея в Стара Загора. На него е изобразен като достолепен човек с проницателни очи и строг поглед. Картината е рисувана, когато той е възрастен - с побеляла коса и брада. До него се вижда купчина книги, подредени една върху друга. От портрета Атанас Иванов сякаш изрича думите на един друг наш възрожденец Петко Р. Славейков: „Учителите държат бъдещето на народа си“.


От категорията

Отбелязваме 145 години от Шипченската епопея

Отбелязваме 145 години от Шипченската епопея-1660888128.jpg

Отбраната на Шипченския проход е една от най-героичните и решаващи битки по ...

19 авг. 2022 | 08:47

Юлий Павлов: Няма да се състави редовно правителство след 2 октомври, вървим към серия от избори

Юлий Павлов: Редовно правителство трудно ще има след 2 октомври, вървим към серия от избори-1660803152.png

В следващото НС ще влязат шест политически сили, „Български възход“ е под ...

18 авг. 2022 | 09:01

Заради сушата и горещините в Европа се появиха „камъните на глада“

Заради сушата и горещините в Европа се появиха „камъните на глада“-1660907798.png

Най-старият надпис върху "камък на глада", открит на река Елба, ...

19 авг. 2022 | 14:14

"Дойче Веле": Завръщането на Тръмп става все по-вероятно

Доналд Тръмп поздравява свои привърженици след обиска в резиденцията му в Мар-а-Лаго-1660215079.jpg

Вълната от възмущение, предизвикана от обиските, създава представа за онова, ...

19 авг. 2022 | 13:33