18444 | 29 ноем. 2024 | 12:07

Дечко Узунов е поет в живописта ни. Поет на багрите. Владее нюансите, постига широка гама от тонове и полутонове. Едва на 35 години се превръща във всепризнат майстор на живописното изкуство

Лятната прохладна сутрин ме носи по стария казанлъшки калдъръм, близо до Тракийската гробница. По него някога са стъпвали големите търговци на розово масло, композиторът Емануил Манолов, художникът Иван Милев, самият Чудомир, както и казанлъшките колоритни образи. 

Заставам пред малката портичка на къщата музей на художника Дечко Узунов. Той винаги ме е привличал с пейзажите, портретите, акварелите, илюстрациите на книги и живописните си платна. В съботната сутрин музеят още не е отворил за посетители. Подранила съм. Остават десетина минути докато часовникът отмери десет. Използвам времето, за да разгледам в съседство дома на друг казанлъшки художник Иван Енчев-Видьо, създателят на Казанлъшката галерия, къщата скоро ще рухне. След малко уредничката на музея Дечко Узунов, отключва вратата за посетители и любезно ме посреща в двора.

От нея разбирам, че това съвсем не е родната къща на художника, а е възстановка. Дечко Узунов е роден и живял недалеч от това място в Къренския кваратал. В него са родени и отраснали още двама известни художници – Иван Милев и Иван Пенков. Разглеждам залите и очаквам в някоя от тях да ме посрещне поне неговият знаменит „Автопортрет със светци“. Виждам платна на съвременни художници, дори картина на Мърквичка. Оставам разочарована. В тях няма нито една картина на големия художник Дечко Узунов. Нови концепции, нови виждания за изкуството…

Дечко Узунов е поет в живописта ни. Поет на багрите. Владее нюансите, постига широка гама от тонове и полутонове. Едва на 35 години се превръща във всепризнат майстор на живописното изкуство. Творчеството му е истинско богатство за България.

Роден е на 22 февруари 1899 г. Баща му Христо Узунов, родом от Клисура, е търговец на бои и лакове. Той често помага финансово на читалище „Искра“, има културни интереси. Търговията му постепенно затихва и той затваря магазина си през 1916 г.  

Майката на големия художник Лала Узунова е енергична и волева жена от Мъглиж. Завършила е пансиона на Анастасия Тошева в Стара Загора. След това е една от първите учителки в града, преподава аритметика. Участва в женското дружество. Дечко Узунов има още две сестри.

Като дете се сприятелява с друг наш бъдещ голям художник Иван Пенков. Той остава сирак и често ходи на гости в дома приятеля си Дечко, за да играят. По-късно се разделят, за да се срещнат отново в Художествената академия. Дечко Узунов му помага да се дипломира. Творчеството здраво преплита пътищата им – двамата работят рамо до рамо по Монументалната украса на Съдебната палата. И не само това. Свързат ги и други значими творчески проекти.

Още като малък Дечко Узунов рисува по стените на родната къща с въглен и тебешир – коне и човешки фигури. След години художникът си спомня как баща му донесъл един ден халваджийска хартия и молив и му ги дал, за да рисува. Той от дете мечтае да стане художник. Мисли си, че това е нещо голямо и свято. На тези мисли остава верен до края си. Родителите му виждат, че е наблюдателен – взира се в лозята, нивите, Старата река, в града и селата, които често посещава с баща си. 

Като дете Дечко Узунов излага първите си рисунки. Окача ги на въже в двора, на което майка му подрежда изпраните дрехи. Прикрепя ги с дървени щипки. Всички хлапета от махалата отиват да ги видят. И момчето става известно в града като Дечко Руювчина. Така го наричат дечурлигата, така го наричат и по-възрастните, по бащиното име на майка му. „Имаше един учител по рисуване, Радойков се казваше, та той ме откри. Първо ми поръча да нарисувам за Коледа едно прасе. Ала туй прасе не беше в профил, ами тъй отзад да го гледаш. Видиш ли, тук му е опашката, тук е главата му, а тук копанята. Хубаво, ама като го нашарих с тебеширите, опашката се закри, отзад децата ми викат: „Опашката забрави“. А аз нея най-напред направих. А когато окачих изложбата, трябва да съм бил шест-седем годишен. Това е първата ми изложба….“

Дечко Узунов започва училище в Казанлъшкото педагогическо школо „Кирил и Методий“. В града на розите за първи път гледа на сцена „Многострадалната Геновева“, вижда чудото на нямото кино. Зърва грамофон, истински автомобил и дори телефон.

Семейството му се преселва в Стара Загора, когато той навършил седем години. Продължава образованието си в града на липите. 

В Стара Загора Дечко Узунов се докосва до картините на утвърдилите се вече военни художници – Димитър Гюдженов и Никола Кожухаров.

Момчето посещава ателиетата им. Но тъкмо в Стара Загора научава, че съществува кръжец от поети, който издава вестник „Хризантеми“ в тираж от 100 екземпляра. Сред тях са Николай Лилиев, Иван Мирчев и Иван Хаджихристов. Захваща се да рисува винетки за него, но и да рецитира стихове. Тук се запознава с Гео Милев, рисува го не веднъж.

При откриването на Изложбата на южнославянските художници през 1916 г. майка му Лалка Узунова го изпраща в Пловдив, за да разгледа изложените платна. Момчето вижда картини на Христо Станчев, впечатлен е от акварелите на Бакларов. Изложбата му прави силно впечатление.

След като завършва гимназия в София през 1919 г. започва да ходи по казармите и да риува скици за военни картини. Тогава са тежките военни времена, когато темата присъства в платната на много наши художници.

Обича да рисува по натура, с акварел и маслени бои. Постъпва в Художествената академия при проф. Петко Клисуров. В края на първата учебна година той му дава да рисува етюди с маслени бои - нещо, за което още било рано. Участва в конкурса „Молитва“ и го спечелва.

Картината му е сътворена с маслени бои, а през следващата година го очаква и втори успех.

Дечко Узунов потъва в световете на изкуството. Отива в ателието на Иван Мърквичка и наблюдава как големия художник създава картината „Македонка“. Навярно влияние в творчеството му оказват немските художници популяризирани от списание „Везни“ на Гео Милев.

През 1922 г. заедно с Иван Пенков представя първата си изложба в София. Тя е в дома на проф. Б. Михайлов. Двамата показват свои студентски етюди и глави с пастел, рисунки които Дечко Узунов е правил от български манастири. След тази изложба имената им са познати на всички в Академията. Тя вече няма какво да им даде…

През същата година двамата заминават за Мюнхен, за да продължат с живописта. Дечко Узунов остава пет семестъра при проф. Карл фон Маар. Наред със следването си има възможност да посещава галерии и да гледа картини на Рембранд, Веласкес, Рубенс, Гойя, Гоген, Ван Гог. Посещава постановки в театрите. Баварската столица след войната привлича по онова време много интелектуалци. Макар, че инфлацията не им позволява да живеят нашироко и да се отдадат на бохемски живот. В Мюнхен пристигат много наши интелектуалци – Чавдар и Фани Мутафови, Ел. Багряна, Николай Лилиев, Георги Райчев, Светослава Славейкова, Владимир Полянов, Светослав Минков и др. Сред тях са български художници и артисти. Вички се събират в известното кафене „Стефани“, което посещава самият Томас Ман, който получава Нобелова награда за литература през 1929 г. за романа си „Буденброкови“.

Тъкмо в немския град Дечко Узунов рисува известния портрет на Николай Лилиев, който по-късно откупува Министерството на народното просвещение. Художникът го прави в момент, когато поетът пише „Зад стената“. В Мюнхен рисува портрет на Елисавета Багряна, който е в леки, светли тонове. Създава портрети на библиографа д-р Никола Михов и художника Владимир Димитров – Майстора. През творческия си път рисува много от нашите писатели - Асен Разцветников, Димчо Дебелянов, Трифон Кунев, Анна Каменова и други творци на перото.

Завръща се в София и завършва Художествената академия при проф. Стефан Иванов. Минава под венчило с Маша, която среща в баварската столица. След 22 годишен брак тя го напуска и заминава за Сърбия. Той остава при изкуството си.

Дечко Узунов започва рано да рисува пейзажи, натюрморти и голи тела, търси цветове, чистота на линията. В поредицата си от портрети, които създава се превръща в един от големите ни майстори. Сред ценните му творби са портрети на режисьора Николай Масалитинов, както и на актьора Кръстю Сарафов в ролята на Фалстаф. За втория портрет получава първа награда за живопис през 1931 г. Художникът умее да подчертае характерното, да използва светлината, за да предаде релефно формата. 

Рисува и други портрети - на съпругата на Григор Василев, на композитора Петко Стайнов и г-жа Стайнова, на арх. Василев. Изобщо той започва творчеството си като портретист и се превръща в един от майсторите, но не се ограничава само в това. И в други жанрове намира своя израз и самобитен стил. В изкуството ни остават и постиженията му в пейзажа, където отразява в свежи и оргинални образи земята, с която е свързан.

Дечко Узунов твори в период, когато българските художници се вълнуват от свързаността на своето изкуство и националното ни художествено наследство, от проблема за създаване на национален стил. И неговите първи стъпки са свързани с това. Вкусът му към шарените черги, народните носии, бродираните ризи, рисунките по старите ракли не стихва през целия му творчески път. На платната му се виждат красиви букети, които красят старите бългаски къщи, поставени върху писана ракла. Изобщо битът на българите присъства в платната на художника. „Вършитба“, „Пречистване на зърно“, „Мома с петел“, „Берачки на плодове“ са само някои от творбите рисувани с лекота и широки смели мазки на четката.

Постепенно започва да прави мозайки, да рисува църкви в Казанлък и Димитрово. Украсява със стенописи Съдебната палата в София и частни къщи. Прави проекти за стъклописи един от тях на Народната банка. Рисува илюстрации, оформя книги. Става майстор не само в портретната живопис, а и в приложното и декоративно изкуство.

През 1932 г. Дечко Узунов преподава в Художествената академия. Пет години по-късно е в Париж, за да рисува украсата на българския павилион. Във френската столица създава натюрморти, пейзажи и композиции повлияни от видяното там. Тъкмо през 30-те години се изявява и в театралната декорация. Заедно с Николай Масалитинов рисува декорите на драмите „Престъпление и наказание“ по Достоевски, „Любов“ от Пол Жералди. С хореографката Мария Димова работи по декорите и костюмите за балетите „Герман“ от Филип Кутев, също „Тракия“ и „Приказка“ от Петко Стайнов.

Дечко Узунов рисува сутрин и вечер – всеки ден. Никога по обяд. В другото време чете стихове. Приятно му е да общува, да среща „хубави хора“. Усмихнат е и приветлив, обича да се шегува. Противник е на грубостта и завистта. Не търпи посредствеността. Избира приятелите си по погледа им. От начина, по който човек поглеждал към него познавал дали другия иска да бъдат искрени приятели. „Душата на човека е в очите. На усмивката твърде не вярвам. Тя често лъже…“, казвал той. Най-трудно в живота му е било да намери искрен приятел, някой който да пристъпва към него честно и без умисъл.

Обичал да наблюдава мекотата на деца и жени. Когато рисувал женски образи всъщност изобразявал самата нежност и красота. Вдъхновявало го и майчинството. Женските му портрети излъчват своеобразно очарование. С особена чувствителност пресъздава образите на моделите си, влага изтънченост и нежност в израженията им. 

Жената уверено присъства както в платната му, така и в живота му. През 1946 г. Дечко Узунов минава под венчило с Ина, която рисува. Заради портрета „Хубавата Ина“ е награден с почетен диплом за живопис. Ина има сериозни здравословни проблеми. Двамата заминават за Виена, уж художникът отива там да прави изложба. Правят ù операция, а след като Ина се възстановява двамата се завръщат в България. През април 1957 г. тя си отива от живота.

Дечко Узунов има и трета съпруга – Олга, която е до него в есента на живота. Той се радва винаги, когато тя му е изчистила палитрата и измила четките преди да седне да рисува. От трите си брака няма деца. На млади години скача от високо, получава изсипване на коремните органи.  

През целия си живот Дечко Узунов сякаш предпочита тишината на ателието си, в което се раждат безсмъртните му образи върху платната. Там навярно е чувал музиката на космоса. В ателието е пълнокръвния му свят, където посреща смъртта в един пролетен ден на 1986 г.

Преди това споделял: „Доволен, предоволен съм от съдбата си. Най-напред, че достигнах до тез години. Сетне от признанието, от десетките награди. Много съм доволен и доволен ще си ида от тоя свят. Не можах да разбера само едно – как станах популярен. Толкоз много популярен даже, според някои. Туй винаги ме е озадачавало“.

Казвал, че животът всъщност е това, което излиза от човешкото сърце, от чувствителността, от всичко което е доброта. Това, което човек е създал, това е неговия живот. Още приживе вярвал в безсмъртието. „Най ще ме радва, ако и след като ме няма на този свят, за моето изкуство се говори. Чак тогава ще се разбере дали наистина съм направил онуй, което е трябвало да направя“.

Изкуството му остава безсмъртно. Да, за него още се говори, и ще продължава да се говори, защото е родено от дълбините на човешкото сърце…