27733 | 11 септ. 2020 | 12:52
Като стъклено топче се търкулва в паметта ми детският спомен за къщата с жената и цикламите.
До преди няколко години на прозорците на стария дом на бул. „Априлов“ в Габрово, на ъгъла до днешната поща, до късна пролет цъфтяха тези червени и бели нежни цветя. Силует на превита старица се мяркаше като сянка. Поливаше и почистваше своите красавици, когато минавах от там.
В тази къща има неуловима мистика. Някаква необикновеност и чудатост. Тя иска да разкаже нещо… Кой ли е живял там? По-късно научих.
Къщата е била на Михаил Христов. В нея е живял две години писателят Асен Разцветников. Името му е Асен Коларов и е роден във великотърновското село Драганово на 2 ноември 1897 г.
Майка му починала рано и по-късно в цикъла „Искри“ той ще напише по този повод: „Израснах никому ненужен, като бодлите край пътя…“ След като завършва търновската гимназия, той заема обикновена чиновническа служба. Стои известно време без работа на село, а после става телеграфист в гара Горна Оряховица. Ще го привлекат левите идеи, които ще възпламенят и други български интелектуалци.
Става един от сътрудниците на списание „Нов път“, редактирано от Георги Бакалов. До тогава никой не подозира, че той ще стане автор на великолепните „Жертвени клади“, „Планински вечери“, както и на онзи стих, написан по повод смъртта на Йорадан Йовков:
И аз мълча и чакам. И трептя.
Напразно. Сън. Лъжа Безкрайност. Нищо.
Ще стане автор и на уникалното теоретично изследване „Българският хекзаметър“.
В Софийски университет завършва славянска филология и право. През това време печата в литературни издания. Участва в литературния живот, за което го подкрепя и приятеля му – поетът Христо Смирненски.
Разпространява между състудентите си „Работнически вестник“ и литературната му притурка.
Ето какво си спомня Ангел Каралийчев за младите години на Разцветников: „Тогава Асен беше юноша, студент в университета, носеше риза с отворена яка, чанта с книги, нямаше ги още черните му мустаци, гледаше човека втренчено право в очите, обмисляше думите си, преди да ги изговори, гласът му беше галещ и мелодичен и крачеше нехайно, като размахваше ръце, сякаш маршируваше“.
Разцветников учи във Виена и Франкфурт на Майн. През творческия си живот пише стихотворения, фейлетони и хумористични разкази. Превежда „Илиада“, „Херман и Доротея“ и „Тартюф“. Публикува също приказки, гатанки и поеми за деца, събрани в книги „Сговорна дружина“, „Комар и Мецана“, „Познай що е“, „Гатанки“, „От нищо нещо“, „Хороводец Патаран“ и още много други.
В творчеството си за деца е жизнерадостен, а това невинаги ще открием в създаденото за възрастни.
Той самият е нежен и лесно раним човек, с болезнена чувствителност. Не е борбена натура. Страда и трудно се докосва до огрубялата реалност. Предразположен е към „духовни отшелничества и самовглъбяване“, ще кажат биографите му.
Една голяма трагедия разтърсва българския народ – Септемврийското въстание през 1923 година. Безсмислието, пролятата кръв, страданието и мъката раждат тъжни стихове. Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Георги Цанев и Асен Разцветников публикуват стихотворенията си в списание „Ново време“ и вестник „Наши дни“. На страниците им те се утвърждават като едни от най-добрите „поети септемврийци“.
Годината е 1924, в която излиза първата стихосбирка на Разцветников „Жертвени клади“. Тя се ражда от септемврийските събития и предизвиква много шум. Полицията смята, че тя представлява заплаха за обществото, и изземва тиража от печатницата. Избухва скандал в пресата и полицията връща иззетите екземпляри. През следващата година стихосбирката излиза от печат за втори път. Появяват се и отзиви от Георги Бакалов, Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев.
Георги Бакалов се вживява в ролята на духовен водач на литературната четворка в сп. „Нов път“ – Асен Разцветников, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Георги Цанев.
Бакалов се обявява против участието им в литературното четене в Софийски университет по повод десетата година от смъртта на Яворов. Аргументът му е, че не е редно сътрудници на най-голямото ляво списание, каквото е „Нов път“, да правят реверанс на един „буржоазен“ поет. Но литературната четворка не се съобразява с аргументите на Георги Бакалов и е в центъра на литературното събитие, където представя свои творби.
Не след дълго четиримата мъже, нарушили „партийната дисциплина“, напускат „Нов път“. Стават сътрудници на авторитетното литературно списание „Златорог“, ръководено от Владимир Василев. Разцветников преживява тежко идейната си преорентация, която е съпътствана от творческа криза.
По това време написва поемата „Двойник“, която бележи преврата в писателския живот на Разцветников. Излизат от печат стихотворните цикли „Пряспа“ и „Блуден син“. Бляновете на Разцветников за друг свят са пропаднали, чувства се самотен и объркан, изоставен и забравен.
Захваща се с преводаческа работа. Отива в Габрово. В балканския град ще преведе „Херман и Доротея“ на Гьоте, ще свърши и друга литературна работа.
С учителя Михаил Христов са приятели. В тази къща на бул. Априлов“ №46 Разцветников започнал да пише стихосбирката си „Планински вечери“, издадена през 1934 година. По-късно Разцветников изпратил екземпляр на своя приятел. Написал му: „На Михаил Христов, с най-добри благопожелания за новата година. София, 12 февруари 1935 г.“
През годините на приятелството им Разцветников подарил на Михаил за спомен снимка, на която писателят е фотографиран с Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и Георги Цанев. На гърба на фотографията собственоръчно е написал: „На Михаила: малък спомен, Габрово, 13 септември 1929 г.“ Това е втората година от пребиваването му в Габрово.
През 1927 до 1929 година Асен Разцветников преподава литература в габровското техническо училище „Д-р Никола Василиади“. Натоварената професия, едва ли е била за него детска игра. В писмо до Владимир Василев, редактора на списание „Златорог“, пише: „Още с идването ми тук ме емнаха с работа, 120 души изпитвах на приемен писмен и устен изпит. Почвам да се отчайвам от себе си…“ Писмото е изпратено на 19 септември 1928 г.
Няколко месеца по-късно Разцветников пише второ писмо до редактора на „Златорог“: „Тази година положението ми в училището е много по-тежко. Натоварен съм с 24 часа седмично, секретарство на училищния съвет и всички прищевки на Министерство и дирекция, които филолозите по традиция носят. Малкото свободно време, което ми остава, го изразходвам за „Херман и Доротея“. Чакам да дойде пролетта, освободен и от „Вертер“, да се позанимая и с други неща“. През 1929 година напуска Габрово.
Асен Разцветников се запознава с Антония хан Ботева през последните две години на своя живот. Той не създава свое семейство. Тя е учителка по френски език за кратко в Априловската гимназия. После преподава немски в Плевен и София.
Тя идва от Санкт Петербург, където е изучавала френски, немски, английски и руски език. Завършва и Педагогическия институт в Дрезден. Бракът й с агронома Христо Ботев Велковски е неуспешен. От него има две дъщери.
Поводът за по-дълбоките им чувства е пиесата на Разцветников „Подвигът“. През пролетта на 1949 година тя прочита за първи път текста. Познава вече превода на Разцветников „Херман и Доротея“. Написва писмо на писателя и слага в пощенския плик превода си на стихотворението „Утро“ от Димчо Дебелянов. Но се отказва да го изпрати в последния момент.
Двамата се срещат на гости в дома на журналиста и писателя Гео Крънзов. Антония прочела свои стихове на Разцветников. Някъде между редовете се ражда и любовта. През следващите години Антония се грижи за влошеното здраве на писателя и преводача на „Илиада“ и „Тартюф“.
Болестта приковава Разцветников на легло. За да го зарадва, Антония усилено превежда третото действие от драмата му „Подвигът“. Нищо не помага срещу високата му температура. Дори и лекарствата, изписани от Швейцария. Изпратили го на лечение в Москва. На 30 юли 1951 година по радиото съобщават, че от света си е отишъл обичаният детски писател и преводач.
Къщата в Габрово на бул. „Априлов“ №46, в която някога е живял Разцветников някой безпаметно събори. Но човек може да види как Разцветников отваря вратата. Ако има очи… Да усети присъствието му, ако има сърце, и да чуе онзи негов стих, който го прави наш съвременник.
Светът е засада. Светът: безутешния,
пустия.
Светът е грамадна, светът е безумна
индустрия.
Ний, всичките хора, които сме малки
жестоки чудовища,
залегнали в дупки и плюшени меки
леговища…
Старицата вече я няма.
И цикламите ги няма.
Споменът за Разцветников също го няма.
Старата габровска къща е съборена.
Погълна я построения наблизо МОЛ.
Защото „СВЕТЪТ Е ГРАМАДНА, СВЕТЪТ Е БЕЗУМНА ИНДУСТРИЯ…“
Мобилна верси
RSS
