18239 | 30 септ. 2022 | 12:49

В село Айдемир се ражда темата за селския бит в творчеството му и остава за дълго в произведенията му, а градът за него е извор на поквара и зло. Той обича селската природа, но го огорчава бедността, нуждата и невежеството. Тогава е само на 18 години

Илия Блъсков е сред първите ни възрожденски писатели преди Освобождението, който е известен с три свои отпечатани произведения – „Изгубена Станка“, „Злочеста Кръстинка“ и „Пиян баща, убиец на децата си“. После името му сякаш изчезва от литературния ни живот. Издава още разкази, повести и спомени. Не успява да развие до край литературните си способности, но в творчеството му се крие дълбока искреност.

Той е роден на 9 февруари 1839 г. в Клисура. Баща му Рашко Блъсков е черковен певец, високо образован за времето човек. Учителства из страната. През 1859 г. заради преследвания на турския валия и гръцкия владика в Силистра е принуден да забегне в Румъния, където продължава да се прехранва с учителската работа. Наред с това Рашко Блъсков побългарява повести и разкази, пише учебници, издава календари и други популярни книги, редактира списания и вестници. Автор е на автобиография, издадена след смъртта му - 1901 г.

Синът му Илия Блъсков е повлиян от книжовната му работа, макар че не получава високо образование. Учи при баща си и по няколко месеца при други учители. Животът му преминава в изпитания, но не изостявя перото. 

През Кримската война училищата са затворени и той е чирак при шивач в обсадената Силистра. Преминава в лагера на руските войници като продавач на питки, а след отстъплението им стига с тях Браила, където остава до 1856 г. В румънския град е продавач и слуга в дюкян. Още докато учи в Русе е слуга на учителя си Бояджиев, а после чиракува в

кръчма, в аптека и абаджийски дюкян в Силистра. 

През 1857 г. го поканили за учител в село Айдемир, Силистренско. „Но на мене пари ли ми бяха на очите? Ех, майко мила, на този час аз самси не знаех на небето ли бях, или на земята. Докараха една кола, нахвърлих си партушината, взех си под мишница торбичката с книгите, качих се на колата, взех остена и сам подкарах воловете и с нетърпение гледах кога да изляза от града, в когото животът ми беше толкова дотегнал“, пише в спомени той.

В село Айдемир се ражда темата за селския бит в творчеството му и остава за дълго в произведенията му, а градът за него е извор на поквара и зло. Той обича селската природа, но го огорчава бедността, нуждата и невежеството. Тогава е само на 18 години.

По това време издава преводната книжка „Десет заповеди божи или кратко християнско поучение“, а през 1863 г. – „Живот на святого Иван Предтеча и на святяго Игнатия Богоносеца“. В Силистренското село, а и по-късно, често подготвя проповеди в черква, много от тях публикува през 60-те години в списание „Духовни книжки“. После се отдава изцяло на учителската работа, остава три години в село Айдемир. Сам вижда, че за тази работа не му достигат познания.

Заминава за Шумен, където взема частни уроци по български език и граматика при Добри Войников. От автора на „Нещастна фамилия“, издадена в списание „Български книжици“, идва желанието и вдъхновението на Илия Блъсков към перото. Добри Войников следи писателските опити на своя ученик и чете първи творбите му. Блъсков пише: „Словото ми беше поправено и допълнено от учителя Добри Войников“. Дори, когато създава „Изгубена Станка“, учителят му поправя ръкописите. 

Блъсков учи френски език при книжовника Анастас Гранитски. Назначен е за учител в Шумен и остава там 40 години. Преподава в долната махала на ученици от града и околните села. За него просветата е тъждествена на нравствеността и в религията търси моралните устои за всеки човек. Освен като учител, по-късно работи и като училищен инспектор и преподавател в Учителския институт и Девическата гимназия.

В Шумен пише своите повести и разкази, подготвя за печат учебници, издава календари и книги, редактира списанието „Градинка“, за което Ботев казва, че от една страна Блъсков описва добрите и лошите страни на нашите нрави и обичаи, а от друга – учи и възпитава народа.

„Г-н Блъсков блъска и бие народа със своя християнски бич за пиянството, за скъперничеството, за нерелигиозността и за чрезмерното ядене и пиене, пиене и веселие по големите празници. Ако да би знаел г.  Блъсков, че всичко това е следствие, (а не причина) на нашето робство, то той ни не би плашил, че който „не пази и оскверни съботата, той трябва да се умъртви и тая душа трябва да се изтреби из сред народа. Пиянството е следствие на лошия живот, скъперничеството – на големия и безплатен труд, нерелигиозността – на това, че вярата е търговия, а чрезмерното ядене, пиене и веселие по празниците е следствие на това, че през всичката година нашия народ пасе трева, работи като вол и не вижда нито един радостен ден“.

Клисурецът редактира още „Учителски вестник“ и „Памятник“. Той самият е познавал „Рибния буквар“ на Петър Берон, „Митарствата“ на Йоаким Кърчовски, „Александрия“, „Две приказки за славните жени“ и др. популярни произведения по онова време. Тогава брат му, който също е книжовник и е завършил в Русия му изпраща романа „Вечният евреин“, който Блъсков чете с интерес.

В Шумен побългарява от гръцки език няколко разказа - „Две сестри Добра и Грозданка“, „Азаил и неблагодарний селянин“, „Рада клюкарката или хлевоуста жена“. За тях той използва гръцката христоматия „Детски магазин“. Всъщност и на гръцки това са преводи от френски език от книгата на писателя Л. дьо Бомок и тази книга е била твърде популярна у нас, превеждана е от Кръстьо Пишурка. Заслугата на Блъсков е, че побългарява чуждото произведение, което е път към собственото му творчество.

Градът не е любимото му място, защото пише: „И ходех аз по тия градски задушени, тесни улици, зяпах на градските варосани, белосани, хубави къщи, срещах се с непознати за мен граждани: старци, мъже, наперени момци, но не зная защо, нищо не ме привличаше, из ума ми не излизаше селския живот“. Но в Шумен си отива и от живота през 1913 г.

Всичките му книги са издадени на български език, някои от тях са черковни и свързани с образованието и възпитанието на децата. Повестта „Изгубена Станка“ е най-интересното му творческо постижение и е вдъхновена от „Нещастна фамилия“ на Васил Друмев. За втори път след нея в историята на българската литература се ражда белетристична творба, която разкрива събития от миналото. С тази повест Илия Блъсков се превръща в първия художник на българската природа, рисува редица живописни природни картини. Въвежда в българската литература пейзажите на Добруджа, Дунав, Делиромана.

 „Изгубена Станка“ бързо намира популярност и до Освобождението е издавана два пъти – през 1865 и 1867 г. Три години по-късно е драматизирана и играна с голям успех, както свидетелства Иван Вазов в „Немили – недраги“. 

В спомените си Блъсков разказва, че научава историята за отвличането и освобождаването на Станка през 1863 г. в Шумен от хайдутина Жеко или Жельо. За него е узнал от свой съсед духовник – изповдник. Хайдутинът му разказал събитията в повестта, а Блъсков създава образите и картините, дава плът на цялата история, превръща я в художествено произведение.

Повестта започва с описание на добруджанската равнина, с картини от живота на обикновените хора, с разказ за съдбата на добруджанци. Цяла Добруджа е в огън, татарите бягат от руските войски, а където преминат – грабят, убиват, опожаряват. Същата участ очаква село Ташавлъ, от където са героите на автора. Татарите наистина се явяват, отвличат хубавата дъщеря на дядо Иван Станка и снахата Неда, убиват майката, подпалват къщата, оставят безпомощния старец в отчаяние. Същата е участта и на Станкиния годеник Петър. Селото му е също опожарено, близките му убити, а той бърза към селото на годеницата си. Но напразно –  вижда огромното нещастие в дома на дядо Иван. Блъсков свързва природата в повестта с народните легенди и предния, хайдутинът Жельо му разказва легендата за мъртвото езеро.

„Изгубена Станка“ е развълнувала някогашния читател с патриотичния си дух, с размислите за съдбата на народа, който живее в робство, с личната съдба на героите, природните и битовите картини. Повестта привлича читателя с простота и естественост, с езика си. Затова и Владиков от „Хъшове“ на Иван Вазов се обръща с остра бележка към Македонски: „Срам и позор, че не си чел още „Изгубена Станка“. Конска глава!“ В „Немили-недраги“ Вазов пише, че повестта е причинявала много сълзи в очите на читателите ù, отронвала е въздишки. Но тази повест е и критикувана от Нешо Бончев, който я счита за примитивно творчество.

Блъсков пише и „Злочеста Кръстинка“, в която разглежда разрухата на едно семейство. Произведението задава етични правила, поставя проблема за престъплението и възмездието. Но тази му творба не е така популярна както първата му повест.

Третата повест на Блъсков е „Пиян баща, убиец на децата си“, където задълбочава темата за човешките слабости. Това е проповед срещу пиянството, любима на предосвобожденския ни печат. Темата е засегната и в следосвобожденските му разкази.

„Но човекът, когото Бог е надъхал с повече милост, с разум, прилика, много, много по-горна от добитъка, този човек, който е роден за добрата бъднина на цялото домородство, на цял род, тоз човек как е? Какъв е той? Уви, той бива понякогаш камшик, наказание, отровен нож за цял род, за цялото къщовничество. За такъв зверовит, пиян човек ще бъде нашата приказка…“, пише авторът в първите си редове.

Откроява се образът на  Хаджи Вълко, който има малка кръчма в село Драгоево. Той използва струпването на много работници при строежите на казарми за редовната турска войска, за да забогатее. Отваря своята кръчма в Шумен и преуспява. Но пиянството го довежда до злополучен край – умира при падане от кон след пиянска веселба. Пиянството се оказва гибелно не само за собствения му живот. Неговият син Пенчо, който е главен герой от пиене се превръща в звяр. Убива жена си, дъщеря си, внучето си, прогонва майка си, която проси пред църковните храмове, унищожава зетя си, който се удавил в Дунав, опожарява къщата. Самият той загива от страшна смърт.

Откъси от повестта „Пиян баща, убиец на децата си“ на Блъсков са отпечатани в списанието „Градинка“ през 1874 г. и е повлияна от „Мамино детенце“ на Любен Каравелов. Авторът използва и някои негови похвати – карикатурата и гротеската.

Блъсков продължава литературната си работа и след Освобождението, пише разкази. Но те не оставят следа в литературата ни. Името му остава свързано с предосвобожденската традиция в литературата ни. След Освобождението издава няколко поредици популярни книжки за българите – „Градина – книжка за домашно прочитане на всекиго“, „Ред съвременни книжки“, „Съвременни книжки за прочитане на всекиго“, „Книжки за народа“, „Войнишка китка“, „Духовни книжки“ и др. В тия поредици излизат над 40 на брой книги. Много от тях носят имената на цветя – „Зюмбюл“, „Перуника“, „Лале“, „Момина сълза“, „Здравец“, „Ружа“, „Минзухар“. Съдържат някои преведени или побългарени разкази на Гогол, Гаршин, Глишич, спомени, описания на народни обичаи и народни песни. Блъсков създава полезна популярна литература за българите.

Той печата в списание „Памятник“ и в популярните си поредици спомени и очерци от миналото. Издава своите книги: „Спомени из ученическия, училищния и писателския ми живот“ (1907), „Материал по история на нашето възраждане. Гр. Шумен“ (1907) и „Спомени из народния живот“ (1912).  Из под перото му излизат и спомени в ръкопис - написани живо и интересно, които разкриват българския бит и душевност.

Илия Блъсков е почти забравен след Освобождението. Неговото творческо място е завзето от Иван Вазов, Захари Стоянов, Цани Гинчев, Алеко Константинов, Тодор Влайков, Михалаки Георгиев и други имена изградили литературната ни история. Авторът на „Изгубена Станка“ успява да запише името си в българската възрожденска литература и да я промени по свой оригинален начин.

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм!