31825 | 4 май 2021 | 13:09

Той обича да рисува жената – изтънчена и мечтателна. Скрила в себе си своите тайни и настроения

Върху иконите на Стефан Иванов светците сякаш оживяват. Техните лица светят, а ръцете им изразяват грациозни жестове, сдържани и хармонични. Художникът се откроява от другите ни иконописци именно с това тънко майсторство - да ги изобразява по ненадминат начин. Ръцете са винаги изящни.

Гънките на дрехите на светците се спускат спокойно. Наблюдава се някакъв мистицизъм и поетичност. Стефан Иванов изписва дори няколко светци в цял ръст. Понякога те са стъпили на поляни с пъстри цветя, а зад тях се виждат хоризонти и помръкнали небеса. Светли фонове, върху които се открояват фигурите им, както и чистите линии, са част от стила му.

Той ги рисува през целия си живот. Почти четиридесет години. Още като студент в Държавното рисувално училище. Влияние за това вдъхновение му оказват неговите професори Иван Мърквичка и Антон Митов.

Студентът ги прави, за да помага с някоя пара на голямото си семейство.
Скоро получава и първата си поръчка – иконата „Св. Богородица с детето“ за черквата „Св. София“. Работи и икони за храма „Св. Седмочисленици“ – „Въведение Дева Мария в храма“, „Възкресение“, „Успение Богородично“,“Преображение“, „Св. Николай“ и „Св. Петка“, които и до днес могат да се видят там.

Интересни са и иконите му правени за параклиса на българската болница в Цариград, както и икона на Богородица в Хасковска църква.
За изографисването на храма „Ал. Невски“ в София по онова време работят много руски и български художници. Сред тях е и Стефан Иванов, който прави проекти за икони, които изпраща в Италия, за изпълнение в мозайка – „Св. Седмочисленици“, „Св. София с дъщерите си“, „Св. Теодосий Търновски“. Прави и седем светии в медальони на лицевата страна на арката. Част от работата му са композиции – „Из живота на Св. Цар Борис“, „Кирил и Методий“ и „Христос между измъчените от живота“. В столицата зографисва икони още за черквата „Св. Параскева“, една от които е „Христос с трънения венец“.

Неговата иконопис не остава само в София. Рисува в храма „Св. Никола“ във Варна, където впечатлява с „Тайната вечеря“. През 1932 г. изписва почти цялата катедрала „Св. Троица“ в Русе, а по-късно и „Св. Богородица“ и „Всех светии“ в дунавския град. В други градове на България работи и съвместно с иконописеца Господин Желязков, който също е един от големите ни майстори. През 1935 г. Стефан Иванов рисува с художници черквата „Св. Николай“ в Карлово. Също изографисва иконите в храма „Св. Йоан Рилски“ в село Бичкиня, Габровско през 1938 г. Работи в село Червена вода, Търновско.

Стефан Иванов овладява до прецизност този занаят, който оказва влияние и в неговата живопис. Оставя името си в българската иконопис след Освобождението. Но не само...Прави портрети, голи тела, пейзажи и натюрморти.

Житейският му път тръгва от едно малко берковско селце – Долна Беларечка. Роден е на 25 декември 1875 г. Баща му е Иван Георгиев. Местните му казвали Коларевски. Занимавал се със земеделие и пчеларство и трудно изхранвал семейството, което било от 12 човека. Той обичал да разказва на момчето си вълшебни приказки. Имал приятно чувство за хумор.

Семейството живеело като всички останали с грижите си, докато в селото не настанала епидемия. Дифтеритът отнема живота на шест от децата на Коларевски. В къщата настава огромна мъка. „…Аз отраснах в една атмосфера на плачове и ридания и, види се, затова и до ден днешен останах чужд на всяко веселие“, спомня си за детството художника.

Малкият Стефан рисува с въглен по стените на бащината къща. Негов братовчед му подсказвал как да прави линиите. След години, вече утвърден като професор в Рисувалното училище, се завръща в родното си село, за да нарисува къщата. За съжаление никой не знае каква е съдбата на тази негова картина.

Момчето рисува по кориците на учебниците и тетрадките си. Впечатлява го евангелие с образа на Богородица. И тази щампа завинаги остава в дълбокото на душата му, за да твори след години своите изящни икони.

В село Долна Беларечка няма училище. Хлапакът първо учи във Вършец, а после в Берковица. През почивните дни се прибирал по 15 километровия път. По време на ваканциите ходел с родителите си по нивите, за да им помага. Те пожелали Стефан да стане писар – доходна и авторитетна работа. Но момчето имало други мечти. Склонявава ги да продължи образованието си и заминава за Кюстендил. Записва се в педагогическата гимназия. Тук се среща с първите репродукции на големите майстори на четката и започва да ги събира.

В часовете прави скици на съучениците и учителите си. Министерство на просветата му отпуска стипендия от 20 лв. Но сумата съвсем не била достатъчна за цялостната му издръжка и Стефан Иванов се хваща, за да рисува портрети по фотографии. И икони. Времето отлита и бъдещият голям художник взема диплома. За кратко учителства в гимназията, която е завършил. В Кюстендил среща жената на живота си и се оженва. Тя е от заможно семейство, което няма нищо против младият мъж, а вече и техен зет, да продължи да учи на тяхна издръжка в Рисувалното училище в София.

Приет е в класа на проф. Мърквичка, където е най-голям по възраст. И всички го наричат „бай Стефане“. Проф. Мърквичка харесва талантливия си ученик и с особено внимание следи работата му. През 1901 г. рисува портрет на Стефан Иванов.

Един от пейзажите, които създава по онова време е местенце от двора на Рисувалното училище. То се намирало тогава на ул. „Оборище“. Ранните лъчи на слънцето се процеждат през дървена ограда. Падат на игриви петна в един от ъглите на двора. Тези петна лазят по листата на дърветата и храстите до оградата. Картината изразява някакво спокойствие и хармония. Но и отношението му към така желаното Рисувално училище.

В първите години рисува по гипсови маски с въглен и креда. Всичките му състуденти бързат, за да видят работите му. Стефан Иванов е неразговорлив, задълбочен в нещата, които прави.

В тези години Ян Мърквичка и Антон Митов го насочват към иконописта. Особено Митов, който му преподава история на изкуството. Той го насърчавал да рисува светци, тъй като майсторлъкът все повече се забравял. А носел добри доходи. Тогава нарекли Стефан Иванов „иконописецът“. И тази работа му носи наистина възможност за препечелване на някоя пара горница. Семейството му по-късно се увеличило – имал четири дъщери и един син. Иконопистта му помага да изучи и отгледа децата си.

След часовете в Рисувалното училище, привечер, се среща с колеги в Първа шуменска бирария на бул. „Дондуков“. Водят се дискусии и спорове върху различни теми и проблеми на изкуството. Но Стефан Иванов стои безучастен и мълчи. Тих и сдържан е. Обича да се взира в самотата и тъгата си.

В четвърти курс бъдещият художник показва таланта си като колорист, прави и етюди. Завършва общия курс на Рисувалното училище и през 1899 г. постъпва в специалния. Една година по-късно е изпратен за един месец на Международното изложение в Париж заради висок успех. Той е първият отличник в новооткритото Рисувално училище. За това помага проф. Мърквичка.

Стефан Иванов взема трена и заминава за Франция с 300 лв., които са му отпуснали Дружеството за поощряване на изкуството в България. Художникът посещава музеите и галериите на френската столица. По-късно неколкократно пътува. Участва в ученическа екскурзия, организирана от Антон Митов до Венеция, Ферара, Флоренция и Рим, където се запознава с ренесансовото изкуство. Министерството на просветата го командирова за една година отново в Париж. Посещава Австрия, Унгария и др. европейски градове. Това му е детска мечта – да пътува в чужбина.

След дипломирането си става учител по рисуване в Първа софийска девическа гимназия. Не за дълго. Поканен е за асистент в Рисувалното училище. По-късно преподава живопис. След време става професор и академик. Две години е директор на Художествената академия - от 1927 г. до 1929 г. Съкратени са по-стари професори. Сред тях е Стефан Иванов.

Като преподавател той респектира учениците си с някаква особена изисканост. Тих и спокоен, не мърмори. Не повишава тон. Създава усещане сред студентите за сигурност и доверие. Търпелив и мълчалив. Малко общува, не прекалява с напътствия. Прави забележките си само с една дума. Веднъж се спрял пред едно завършено голо тяло на студент. Гледал го мълчаливо и накрая отронил: „Виси.“

Понякога разказва шеги или анекдоти за майсторите в живописта. Работел с креда и въглен. Държи за колорита и изисква той да е сдържан. Изисквал да се рисува детайлно и с подробности. „Подробностите трябва да ги има, и да ги няма“, обичал да повтаря той.

Първата изложба, в която участва е южнославянската – в Белград през 1904 г. В нея представят свои картини много наши млади художници от дружество „Съвременно изкуство“. Стефан Иванав показва две платна – „Ноктюрно“ (Женски акт на лунна светлина“) и „Богородица“. Критиката забелязва втората му творба.

След време следват участия и в други изложби в Международното изложение Лиеж през 1907 г., в Балканското изложение в Лондон през 1910 г., в изложбата на дружеството на италианските художници от Флоренция. Участва в Деветата международна изложба във Венеция.

Голям е успеха му в Международната изложба в Рим, устроена по повод 50 годишнината от обединението на Италия. Името на Стефан Иванов се споменава от италианските критици.

Сред тях е Виторио Пика. Той придружава текста си с картината „Залез“ на Стефан Иванов. Тя е откупена от италианския крал. За съжаление не се знаят повече подробности около съдбата на тази картина.

Художникът участва в изложби и в България. Не успява да уреди своя самостоятелна изложба до края на живота си. Първото му представяне у нас като художник е в изложбата на дружество „Съвременно изкуство“ през 1904 г. Но за майсторството му като художник започва да се говори след като показва картината „Капят есенните листа“ в Юбилейната изложба на Рисувалното училище. В нея се вижда задушевен градински кът, където при свечеряване, под спускащата се привечер е седнала замислена жена. Тя почива загърната в пъстър шал. Той я предпазва от есенния вечерен хлад. Слънцето залязва. Усеща се лека тъга.

В ранните му работи прави впечатление „Дамски портрет“. Изобразена е жена от онези времена, облечена с тъмна дреха и с черна шапка. Жената се откроява върху тъмен фон. Лицето ù е осветено и погледът на зрителя пада върху него. Жената крие горчивина и мъка, които тя е стиснала между устните си. В очите ù прозира тъга. Стефан Иванов рисува предимно женски портрети. Жените са сдържани, оплетени в своите чувства.

Моделите избира сред приятелските си среди. Рисува ги с присъщите им движения и настроения, улавя същността на характера им. Това се вижда и в портрета на поетесата Люба Георгиева, приятелка на художника. Той прави четири нейни портрета. На един от тях я рисува седнала в кресло, с много бижута.

Сред женските му образи присъстват и дъщерите му. На „Портрет в червено“ изобразява малката си дъщеря Цана с червена шапчица. В малката му картина „Ружа“ от 1906 г. пък се вижда русата главица на дъщерята на художника, която се промушва между нацъфтели ружи в градината. Косите на момиченцето са осветени. И като че ли образуват ореол. Леко усмихнато детето се взира в чашката на розовото цвяте.

Рисува покойната си дъщеря Елена, която позира през 1916 г. Портретът е потъмнял и правен с некачествени бои по време на войната. След тази картина, през 1918 г., рисува портрет на Костадина, която е в траур заради загубената си сестра Елена. Тук се долавя скръбта на българската жена и тъгата по жертвите от войната. Този портрет художникът нарича „В траур“. Рисува и още една картина свързана с жертвите през войните – „Панихида“. Картината изчезва в Държавната печатница, където е дадена за клиширане.

Друг великолепен лиричен портрет е „Под сянката“, където Костадина е седнала под лоза в градината. Образът е изграден с вдъхновение и обич. Слънчевите зайчета играят върху шапката ù. Светлината подскача по листата на лозницата. Стефан Иванов обича да рисува диви лози и те се среща в неговите портрети. Наред с любимите си дъщери, рисува и съпругата си, приседнала до люлката на болното им дете.

Той обича да рисува жената – изтънчена и мечтателна. Скрила в себе си своите тайни и настроения.

Един ден Стефан Иванов среща красива дама – госпожа Михайлова. Запознава се с нея и я кани да я нарисува. Тя отива в ателието му. Носи със себе си няколко модерни рокли. Художникът избира черно кадифе. Дамата облича дрехата и позира. Тя е шивачка, но има някаква изтънченост в маниерите ù. Така се ражда картината „Дамски портрет“, в която оживява Михайлова облечена в черно кадифе.

Последният женски портрет, който прави е на неговата ученичка, художничката Олга Брадистилова. Започва го през 1947 г. Тя е на фона на драпирана завеса, със скръстени ръце, със спуснати коси. Четири години по-късно отново работи по него, но той остава недовършен.

Стефан Иванов прави само няколко мъжки портрета. Мъжкият портрет е слабо застъпен в творчеството му - портрет на художника Петър Младенов, портрети на приятелите си Стефан Поплуков, Стефан Манов, Н. Николаев, портрет на зет си и портрет на Богдан Филов. Мъжките портрети в творчеството му изчезват след 1930 г.

Рисува и няколко автопортрета. Първият си прави през 1904 г. В него той е облечен с жилетка на фона на прозорец. Макар, че той е бил един от най-добрите му автопортрети е изчезнал във времето и не е достигнал до нас.

Рисувал е също битови картини – „Циганин преносвач“, „Селянка от околностите на София“, „Момиче от Вършец“, „Селянин от Кюстендилско“, „Селянка – майка“ и др.

Стефан Иванов изобразява върху платното и артисти, художници, писатели, които са част от нашата култура. Един от тези портрети е на Дора Габе, облечена в черна дреха, рисуван през 1930 г.

Талантливият художник, освен любимите си портрети, рисува и онези места от стара София, които го примамват с колорита си. Избира сюжетите си от улиците и старите бедни квартали на столицата. „Кът от стара София“ нарича един от известните си пейзажи. Вдъхновяват го вечерните моменти на града преплетени вероятно с личните му преживявания. В някои от платната му тук-там се вижда фигурата на бедна или уморена жена. Например в картината „Сумрак“. Тя представлява местенце от скромен дом, вероятно дома на самия художник. Вижда се дървената ограда, която отделя този кът от другите къщи. Скръбна фигура на жена, с тъмна дреха, в гръб, пресича дворчето, запътила се към входната врата. Тази картина е отпечатана като репродукция в сп. „Художествена култура“ през 1914 г. Стефан Иванов обича да рисува жените в гръб. Сякаш, за да не бъдат разгадавани техните тайни светове.

„Ючбунарски мотив“ е също негова картина. Самият той някога е живял в Ючбунар и се е взирал в тъгата на бедните къщи и тъжните дворове по този край. Схлупена дървена барака с изпотрошени керемиди, сгушена до по-висока сграда. Виждат се покриви на къщи, изпъкващи върху оловно небе с тежки облаци. Оголени от есента клони на дървета са протегнали ръцете си. Вратата на бараката е отворена. Пред нея са разхвърляни дърва, до тях е подпряна брадава. Върху въже е простряно пране. Този дом се крепи сякаш от труда на стопаните, които живеят в него. Битът на хората от бедните столични квартали е една от темите, които изобразява върху платната си художника.

Пейзажът му „Привечер“ има подобен привкус. Нарисуван е беден двор край джамията и старата баня. Зима е, земята е скована. Небето тежи, но от едната страна се стопля от залеза, хвърля розови отенъци. От другата страна блещука светлината на лампа в прозорчето на малката къща. Тя се намира до по-голяма сграда, зад която се издига кубето на джамията.

Пред къщата преминава възрастна жена, но тя се забелязва едва. Пада нощ. Отблясъците от лампата се отразяват в синеещия сняг. Картината е рисувана в кобалт, ултрамарин и виолет. Тишината се спуска над бедните къщи на този квартал.

Художникът рисува онези някогашни несъществуващи вече кътчета на София. Придава им топлина и столицата ни става много близка чрез неговите картини. Все едно сме били тук много пъти…

Една от ценните му творби създаден през 1909 г. е „Самотен гроб“, платното напомня забрава. Този пейзаж е много харесван през онези години. След 1920 г. Стефан Иванов не рисува пейзажи. Едва към края на живота си се връща към любимите си вечерни пейзажи с мотиви от старата архитектура.

През творческите си години прави натюрморти – те често имат битов характер и в тях се вижда поривът за живот. Един от тях е „Софийски хляб през войната“. Рисуван е през 1917 г. Картината е изчезнала. Приятели на художника разказват за нея, че се виждал царевичен хляб върху гола маса. Това е протестът на художника срещу войната 1915-1918 г.

Един друг негов натюрморт е показван на изложба в Тръпковата галерия. Той представлявал пържени яйца на очи. След края на изложбата Стефан Иванов подарил картината на собственика на галерията Тръпко Василев. Тази картина е също сред платната на Стефан Иванов, от които няма и спомен.