24076 | 30 окт. 2020 | 11:44

Неговите дела разказват още за онзи здрав смисъл свързан със съществуването ни като народ и ни спомнят думите му: „Обичай Отечеството си и никога да не пожелаеш и предпочетеш друго отечество от твоето“

Понякога една капка мастило и стремежът към познание са достатъчни, за да предначертаят човешкия път. Още древните са мислили, че земният рай се намира в книгите, в познанието за нещата и чистата съвест. А всички злини на един народ навярно идват от липсата на порив към мъдрост и лошият избор да го управляват неуки хора. Времето пощадява и увековечава само онова, което е трайно.

За тези вечни истини вероятно се е досещал учителят и книжовник Иван Момчилов, потомък на стар еленски род, който води корените си от 1745 г.

Едва четиринадесетгодишен, на един празник във Велико Търново, той прочита в черква Апостола на славянски. Присъстващите гръкомани се нахвърлят върху него и става сбиване. По нареждане на гръцкия владика дръзкото момче е изгонено от търновските училища. Незнайно как заминава за Атина, където учи три години при учители – баварци повикани от крал Отон. Освен гръцки отлично научава латински и немски език. Иларион Макариополски го съветва да продължи образованието си в Русия. И Момчилов тръгва за Одеса, за което му помага самият Васил Априлов. Престоят му там е само една година.

На 30 юни 1843 г. се завръща в родния си град Елена, където преподава в продължение на шестнадесет години. През същото лято, уважаван учител в балканското градче е Андрея Робовски, но той напуска работа си.

Еленчани скоро назначават на негово място Иван Момчилов, който въвежда твърде смели нововъведения в учебната работа. Обучението се извършва не на църковнославянски език, а на говорим народен език. Момчилов създава и други новости в школото свързани с училищната дисциплина, поведението на учениците в клас, на улицата и вкъщи. За първи път новият учител проявява грижи за физическото възпитание на децата. Организира часове по гимнастика. В тях децата маршируват в училищния двор, правят упражнения. Води ги на разходка по близките баири, за да се докосват по-често до природата.

Иван Момчилов въвежда школския звънец, който бие за началото и края на часовете. Пак той избира от по-големите ученици главен дежурен, а за да го отличават останалите, на гърдите му окачва медна звезда - знак за дежурство. Новият учител задължава малчуганите да се къпят често, да имат кърпичка в джоба си, да са с изрядна хигиена на ръцете. Прави специални таблици за отделните класни стаи – „съвети за пазене на здравето“.

Преподава по модерната за времето „ланкастерска метода“. Премахва боят като метод на възпитание и всеки учебен час започва с бащиното обръщение „мили ми“. Всички тези новости, за които се разказвало от уста на уста, привличат вниманието на родителите и те изпращат децата си на училище. Самите те с удоволствие и желание посещавали часовете на прославящия се учител.

Новостите в училището не остават незабелязани от турската власт. Субашът привиква Иван Момчилов в конака и го разпитва надълго за училищния звънец, маршируването в двора на училището, ходенето под строй, гимнастиката, за която подозирал, че е военно обучение. Но зад свободолюбивият и прозорлив даскал застават авторитетни еленчани и той се измъква от безпокойствата на турската власт.

За успехите и авторитета на Момчилов може да се досещаме и от размера на заплатата му - увеличена е от 3 000 на 6 000 гроша годишно. Младият даскал е окуражен и иска нова сграда за училище. Еленските първенци се съгласяват. Тя скоро е построена – здрава, с паянтови стени и е на висока като скат улица. Има много прозорци, като всяка възрожденска къща. Под бъдешото школо се разбягват малките еленски улички с калдъръм. От височината се виждат останалите къщи, строени на два ката, а под прозорците им са вградени каменни чешми с надписи на дарителите.

В новата сграда има вече голям салон и три отделни стаи. Тук се правят две големи групи от ученици. Едната е водена от учителя Йордан Ненов. Тя е наречена „взаимното училище“. Втората група е от по-възрастни и напреднали ученици, с която работи Иван Момчилов.

Сред предметите, които се изучават са всеобща история, катехизис, догматическо богословие, словестност, черковнославянски език със славянска граматика, политическа, математическа и физическа география, естествена история, алгебра, геометрия, логика и психология, физика, руски език и новогръцки език. Както се вижда сериозен списък от науки, които приближават училището до представите за лицей. След курса на обучение всеки получавал и диплома. Това е училището, което създава Иван Момчилов и което Петко Р. Славейков нарича „даскалоливница“.

На Момчилов е и заслугата на 11 май 1844 г. за първи път в Елена да се чества празника на Кирил и Методий. Написан е и похвален тропар с мелодия към него и всяка година учениците го пеят тържествено.
При него идват да се учат възрастни, калугери и учители от близки и далечни градове и села на България. От даскалоливницата се пръскат по всички краища на страната учители, които са търсени от общините. Еленското училище придобива национален характер.

Възпитаник на Иван Момчилов е Петко Р. Славейков, който го нарича „вещ учител“. На даскалоливницата той посвещава стихотворение. Част от него звучи така:

Оставай, сбогом
Търново!
Оставами та изново
За мили на наука
Днес тръгваме
от тука.
За тебе сълзи
проливам
И към Елена отивам…
Елена сега намирам
И тичам не ся
спирам…

Сред многобройните ученици на Момчилов са и Драган Цанков, Добри Войников, Добри Чинтулов, Никола Козлев, Юрдан Ненов, учител на Иван Вазов. Самият патриарх на българската литература учи при Момчилов в родния си град и пише: „Неговото учителствуване състави епоха в Сопотското училище“.

При Момчилов учат също д-р Иван Касабов, публицист и един от организаторите на Българската легия, приятел на Раковски, а след Освобождението член на Върховния касационен съд. Сава Катрафилов, учител, част от щаба на Ботевата чета и неин свещеник. Негов ученик е и Георги Живков, учител, книжовники и революционер, министър на България, както и брат му Никола Живков, автор на „Шуми Марица“.

След този изключително успешен период в живота, Момчилов заминава за Горна Оряховица, където е един от най-почитаните и уважавани личности по време на Възраждането. Основава в града първото мъжко класно училище, което днес носи името „Георги Измирлиев“. Той въвежда в школото изучаването на нови предмети – история, география, аритметика, гимнастика, френски, руски и турски език. 

В неговите часове обучението преминава на чист български език, въведен от него и в църквите. Преди Момчилов да стъпи в градеца, службите в храмовете се водели на гръцки език. Благодарение на него горнооряховчени скъсват връзките си с гърцизма.

„Иван Момчилов застава в челните редици на българската интелигенция за събиране подписи от 32 селища на страната (над 700 подписа) и изпращане прошение до Великата порта в Цариград против Решението на Вселенския гръцки патриарх да отлъчи от гръцката патриаршия българските владици Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски и заточването им в Мала Азия през 1862 г.“, пише за книжовника Елза Гарабетян в книгата си „Православните храмове в Община Горна Оряховица“, издадена през 1913 г.

Реформите, които Момчилов прави не се харесали на гърчеещите се българи и започват открити конфликти. Родолюбивите горнооряховчани защитили своя учител, но той напуска учителската работа и изцяло се отдава на книжовната си дейност.

Издава 15 книги, повечето от които излизат от печат във Виена. Сред тях са учебници и оригинални книги, преводни и компилативни издания. Някои от тях претърпяват до шест издания. През 1847 г. издава в Белград своята „Писменница на славянски език“. В нея пръв от всички българи заявява, че езикът, който до тогава се нарича „църковен“ или „църковнославянски“, трябва да се нарича „старобългарски“ и „той е едничката и най-скъпоценна наша съкровищница, която е останала нам в наследство от дедите ни“.

Иван Момчилов отваря във В. Търново своя книжарница и разпространява книги из цяла България. На рекламната табела пишело: „Книгопродавница Момчилов и съдружие“.

Докато е във Виена по книжарските си дела минава да се разходи през Шьонбрунския парк. Изненадан е от страшна буря и проливен дъжд. Простудява се сериозно. Завръща в Г. Оряховица и умира след седмица, едва на 50 години.

Интересен е фактът, че когато погребалното шествие излиза от пътните врати на къщата на покойния Момчилов, спират няколко току-що пристигнали коли натоварени с книги. Това са именно книгите заради, които Момчилов простива и си отива от живота.

Много хора от Г. Оряховица, Елена, Търново и околността се стичат да се простят с книжовника. Опяват го 40 свещенници. Горнооряховчани в знак на признателност решават тялото му да бъде положено в двора на църквата „Св. Богородица“. Върху гроба му е сложена мраморна плоча, която е изпратена от българското читалище „Просвещение“ в Цариград заради неуморната му просветна дейност. На тази плоча е изписана епиграфия от ученика му Петко Р. Славейков:

„Учител добър, вещ книгоиздател,
Ревнител върл за просвещение
И пръв на книжовно дружество основател
Е бил при нашето Възрождение
Той, що почива тук в таз земя студена
Иван Н. Момчилов, родом от Елена
Роден на 19 октомври 1819 г., а упокоен на 8 декември 1869“

Наскоро след смъртта му, Георги и Никола Живкови, издават репродукции с портрета на Момчилов, украсен с венец от лаврови клони и ги разпространяват сред някогашните му ученици.

Мраморната плоча над гроба на Момчилов, макар и пропукана от времето и полегнала на земята, стояла така до 1962 г. Хората минавали през нея и я тъпчели с нозете си. После благодарните горнооряховчани правят паметник във форма на полегнала призма върху която е монтирана плочата, изпратена от българското читалище „Просвещение“ в Цариград.

Още един любопитен факт ни разказва Елза Гарабетян в своята книга „Православни храмове в Община Горна Оряховица“: „При прокопаването на канал край старата сграда на община Горна Оряховица, беше разкопана през 1979 г. гробницата на Иван Момчилов. В нея бяха намерени непокътнати костите му, както и други атрибути, сред които бе златния му пръстен. Той е уникален, поради факта, че е единствен от малкото достигнали до наши дни уникати на златарското изкуство“.

В навечерието на деня на народните будители 1 ноември е необходимо да си припомним с почит и уважение за живота и работата на учителят и книжовник Иван Момчилов. Неговите дела разказват още за онзи здрав смисъл свързан със съществуването ни като народ и ни спомнят думите му: „Обичай Отечеството си и никога да не пожелаеш и предпочетеш друго отечество от твоето“.