27353 | 27 ноем. 2020 | 14:16

Неговите две симфонии, наред с тази на маестро Никола Атанасов, са първите в българската музикална литература

Композиторът Петко Стайнов стои приседнал на дивана и пуши цигара след цигара. Жена му чете книга. Той има голяма библиотека със специален и обикновен шрифт. Слепотата е затъмнила света пред очите му много отдавна. Книгите и музиката са неговият свят. Толкова много цени българската народна песен, че за нея казва: „Ако искаме да бъдем оригинални трябва да обработваме само нашата песен. Да я вземем от народа и да я връщаме обратно.

Песента е най-голямата и трайна ценност, която създаде народът ни през вековете. Народната ни песен е толкова стара, че от нея може да се черпи без изчерпване. Там трябва да насочим усилията си. Мисля, че всички народи така са започнали – със своята музика и тъй е израснало висшето музикално изкуство. Грамадно е богатството на българската песен. Като че ли народът с перо в ръка е правил аритметически комбинации.“ 

За разлика от други български композитори, Петко Стайнов не преработва народните песни и мелодии, а сам ги създава. Вдъхновява се от песните на косачите и жетварите, от конския тропот, от виковете и танците на катуните. Неговите две симфонии, наред с тази на маестро Никола Атанасов, са първите в българската музикална литература. Той е един от най-самобитните ни композитори, но и човек с широка душа.

Народната музика го пленява в онези горещи лета на неговото детство, когато в дядовия му чифлик в Овощник пристигат жътварки от Стара Загора. Драгоманин им е някой дядо Христо от Енчовци, който нямал равен със своята гъдулка. Денем, когато всички са по нивите, инструментът висял окачен на гвоздей в плевнята. Той изкушавал малкият Петко, който правел опити да се докосне до него качен върху трикрако столче. Дори след години той носел музиката на тази гъдулка в душата си. Някъде от това време вероятно припламва искра, че ще твори по законите на българската музикална традиция, ще разбира дълбоко в себе си българската душа и дух.

Петко Стайнов има високо чело, побеляла и оредяла от времето коса. Лицето му е приветливо. Интересен събеседник, говори ведро по въпросите на музиката и други изкуства. Не отбягва и темите за живота и обикновените работи. Лесно общува, с особена сърдечност и топлина. Притежава финес в комуникацията с другите. Гордостта му е чужда.

Композиторът, който пише симфонична и хорова музика е роден в Казанлък в семейството на индустриалеца Грую Стайнов. „Известната фабрика за прежда „Братя Стайнови” води своето начало от малката гайтанджийница на дядо Петко, на когото е кръстен бъдещият композитор. Предачната фабрика осигурява солидна материална издръжка на цялото семейство.

В отношението си с работниците бащата и чичовците, а по-късно братята и братовчедите на композитора са твърде демократични. С особено уважение са се ползвали старите майстори и работници. Петко Стайнов пази много добри спомени от разговорите си с тях.

Със стари революционни традиции е родът на майка му – Анка. Той води своето родословие от будния подбалкански градец Клисура. Дядото на композитора (по майчина линия) е търговец на розово масло и има работилница за конкуми (съдове за розово масло). Впоследствие той се отказва от тази дейност и си купува неголям чифлик в село Овощник, близо до Казанлък. Именно тук, сред живописната природа на Подбалканската долина, минават не малко дни от детските години на композитора“, разказва Иво Косев, уредник на Дом „Петко Стайнов“ в Казанлък.

Петко е най-големият син, има още двама братя и две сестри. В рода няма музиканти, но майката на бъдещия композитор притежава хубав глас, пее народни песни.

Едва пет, шест годишен наранява с ножче дясното си око и по нервно-симптоматичен път се заразява и лявото. Трите операции в София и лечението във Виена са без резултат. На единадесет години губи напълно зрението си.

Тогава родителите му го настаняват в Института за слепи в София. Учи флейта при Димитър Хаджигеоргиев и Никола Стефанов. Занимава се и с цигулка, която упражнява при австриеца Швертнер, който е капелмайстор в столицата. По-късно упражнява пръстите си и по пиано при Мила Бъчварова. Увлича го музиката на Моцарт.

Часове по пиано взема и при Андрей Стоянов, който насочва вниманието му към творчеството на европейските класици и романтици, научава го да подхожда аналитично към музиката. Учи хармония при Краузе. Свири в оркестъра и пее в хора под ръководството на Михаил Шекерджиев, който написва „Велик е нашият войник“.

Силно влияние му оказва учителят-писател Илия Иванов – Черен. В училището разгръща музикалната си дарба и последователно напредва в това свое начинание. Има силна музикална памет и бързо запаметява музикални творби. Наред с музиката учи четкарство, кошничарство и чете българска и руска литература.

През 1915 г. Стайнов завършва института. В продължение на пет години той живее и работи в Казанлък. Получава като подарък пиано на 18 години. Започва да свири последователно, да навлиза в работата по хармония, оркестрация и контрапункт. Първите му произведения са фантазия за цигулка и пиано, малки клавирни пиеси и хорови песни. В града на розите прави и първите си опити да композира хорови и солови песни.

Създава песни по текстове на любимите си поети – Яворов, Пенчо Славейков, Кирил Христов, Теодор Траянов и Димчо Дебелянов. Музиката към „Катунари“ от Пенчо Славейков и „Калиопа“ от Яворов са в сантиментален дух. Стайнов написва и „Траурен марш“, в памет на свой приятел цигулар. С него се срещат в Института за слепи хора. Неговият другар починал млад от туберкулоза.

Диригент е на смесения хор, който изпълнява песните на Добри Христов, Димитър Хаджигеоргиев и наши композитори. Стайнов пее в една от църквите. Казанлъчани приемат с одобрение изявите на младия човек.

През 1920 г. Стайнов заминава за Германия, за да учи в частния музикален лицей на д-р Менке в Брауншвайг. В неговото семейство научава добре немски език, но и получава широка култура. На лекции го придружава брат му Захари, студент по архитектура. Той го развежда из богатите дрезденски галерии.

Записва се да учи пиано и хармония в частната консерватория „Розановски“. Учител му става Бернхард Зайдман, който е руски евреин и събужда интереса му към руската музика. Сприятелява се с директора на операта в Брауншвайг Карл Полик, ученик на Лист. През 1924 г. завършва Дрезденската консерватория в класа на Ернст Мюнх и се дипломира с две специалности: композиция при Александър Волф и пиано при Ернст Мюнх.

На 10 август 1922 г. във Виена минава под венчило с казанлъчанката Стефанка Мандаджиева – жизнерадостна, общителна и благородна млада жена, с големи тъмни очи, която до смъртта е най-верния му приятел.

Сякаш самият Бог му изпраща тази невероятна жена. Стефанка се отдава изцяло на композитора. Дори учи пиано. Първо във Виена, а след това и в Дрезден, където посещава средния отдел на консерваторията със специалност пиано, за да може да му помага в това, което той прави.

Преписва заедно със секретаря му Атанас Гърдев нотите, които Стайнов е написал на Брайловата азбука. Тя е винаги до него, навсякъде са заедно. Между тях има дълбока привързаност и обич.

Вечер вярната съпруга приспивала децата. После се завръщала в стаята при съпруга си, обелвала ябълка и разгръщала книга. Четяла му до късно. Макар и сляп, Стайнов имал изключителна памет, осезание и слух. Разказват, че с върха на пръстите си узнавал от какво дърво са мебелите. Когато вървял около цветята в градината, навеждал се над тях и нежно ги галел.

А когато съпругата му си отива от живота през пролетта на 1966 г., той страда неистово. От брака им се раждат двама синове – Григор, който след години учи инженерство в Париж и Стефан, който е архитект и министър на архитектурата и благоустройството, също председател на създадената фондация „Петко Стайнов“.

По времето на своето обучение в Германия Стайнов следи концертния и оперния живот в саксонската столица. Заедно със своята съпруга посещават концерти и спектакли. Особено много обича Вагнер и почти всяка вечер слуша негови опери от тетралогията „Пръстенът на нибелунгите“. Заедно разглеждат музеи и галерии. Чрез нейните женски очи Стайнов вижда и опознава света.

Дрезденският му период остава незабравим и му дава познания не само върху музикалната, но и литературната класика.

След дипломирането си през 1924 г. се завръща заедно със съпругата си в Казанлък. Композиторът се захваща с ръководството на музикалната самодейност в града. Става инициатор за образуване на Казанлъшкото певческо дружество. Попълва и стария оркестър при клона на Съюза на професионалните музиканти в България. Внушителният за това време състав от 30 души е в състояние да изпълнява не само леки оркестрови пиеси, но и такива сериозни творби като Бетовеновите увертюри „Егмонт” и „Кориолан”.

В Казанлък Стайнов създава първата си значителна творба – симфонична сюита „Тракийски танци”, която довършва по-късно в София. Тогава написва и бавната част - „Мечкарско хоро“. С това първо симфонично произведение композиторът заема своето място в българската музика. Още при първото ù изпълнение в София, на 4 януари 1927 г. от Народния филхармоничен оркестър, под диригентството на Тодор Хаджиев, е посрещната възторжено.

До началото на 30-те години Стайнов концертира активно като пианист, първоначално в Германия, а след това в София и страната. Признат е като един от най-добрите изпълнители на Бетовен.

През 1927 г. семейство Стайнови се установяват в София. Той е назначен за лектор по пиано в Института за слепи ученици. В същата година създава творбата си „Легенда“ по мотиви от разказа на Йордан Йовков „Най-вярната стража“, после се ражда и симфоничната сюита „Приказка“, която е от пет части, за която получава награда от Министерство на просветата.

Създава симфоничната поема „Тракия“ една от най-популярните му творби и любима на българския слушател. През 1941 г. за композиторската си работа е избран за редовен член на БАН. Става един от членовете на ръководството на Съюза на народните хорове в България. Председател е на столичния хор „Родна песен“, ръководител на Съюза на народните хорове.

Председател е на учреденото през 1932 г. дружество на българските композитори „Съвременна музика“, което се стреми да изгради българска национална композиторска школа основана на основата на народната песен.

Сред членовете са Любомир Пипков, Панчо Владигеров, Асен Димитров и други наши известни имена. Те смятат, че „музиката трябва да бъде отражение на живота, да служи на живота, да носи ярка национална форма“, да се бори с равнодушието и пренебрежението на управляващите към българските творци. Обект на тази борба са група писатели около списание Златорог“ и Владимир Василев – директор на Народния Театър и на операта в София. Той като че ли е с враждебно отношение към българските творци.

Писмо на Стайнов до Любомир Пипков във връзка с това попада в полицията. От там започват заплахи по адрес на Стайнов, но той не променя позицията си. Чрез Народното събрание Владимир Василев е уволнен. Операта е отделена от Народния театър и през 1941 г. Стайнов е назначен за директор.

Композиторът се изявява и като музикален критик и публицист през 30-те години на миналия век. През Втората световна война не създава музика. През 1944 г. напуска директорското място на операта и се отдава на своята музикална работа. Няма голямо музикално събите в страната без негово участие. Думата му винаги тежи на мястото си.

През 1946 г. композира първата си симфония, която е изпълнена на 10 март 1946 г. с успех. Три години по-късно написва и втора симфония, изпълнена през октомври 1949 г. от Софийската филхармония под диригентството на Саша Попов. Петко Стайнов е убеден в необходимостта от това,че „всеки български слушател трябва да бъде спечелен за симфоничната музика“.

Написва множество хорови песни, симфонични творби, камерно-инструментална музика, които са част от българската култура. Пише статии, рецензии, изказвания и критически бележки събрани и издадени през 1967 г.

Разказват, че на някаква среща го канят да седне до министъра на просветата. „До министър, който накара българското училище да замълчи да пее – аз нямам място“, отговорил гордо композитора.

Стайнов си отива си от живота през 1977 г. За него Стефан Продев пише: „Неговият живот е една епопея. От делото и от образа му лъха нещо голямо, необхватно, нещо епично, което покорява и възражда, свързано с вечността“.

Днес в експозицията на музей „Дом Петко Стайнов“ в Казанлък може да се видят снимки и документи от жизнения, творческия и обществен път на големия композитор. Човек може да се докосне до оригинали и печатни издания на негови партитури, отзиви за него от нашия и чуждия печат, концертни програми, афиши, негови статии и публикации, лични вещи, ордени и медали, с които е награден. В къщата-музей в Казанлък и до днес е жив споменът за него. А музиката му остава опорен стълб на българското самочувствие и дух.