19152 | 21 септ. 2018 | 11:35

Тази година се навършват 120 години от рождението на един от големите ни поети Христо Смирненски. Той е автор на стихотворенията „Братчетата на Гаврош“, „Жълтата гостенка“, „Цветарка“, „Уличната жена“, „Глад“ и други

Един от големите ни поети Христо Смирненски, автор на стихотворенията „Братчетата на Гаврош“, „Жълтата гостенка“, „Цветарка“, „Уличната жена“, „Глад“ и др., се ражда на 17 септември 1898 г. в гр. Кукуш. През тази година се навършват 120 години от рождението му. Едва четиринадесет годишен пристига в София при дядо си. Баща му Димитър Измирлиев бил активен участник в революционните комитети на Гоце Делчев. Майка му Елисавета се грижила за четирите си деца и къщата.

Шест годишният Христо бил дребничък на ръст и слаб, но жив и весел. Лесно завладявал сърцата на останалите деца и възрастните с подкупващата си усмивка и шеговитост. Закачал се с тях и хората виждали, че не могат да му се сърдят. Тичал в двора на бащинината къща с махленските палавници и им измислял прякори. Катерел се по старата слива, люлеел се и пеел. После бягал, когато направи някоя пакост. Криел се зад цветята, които посадила баба му. Вечер ѝ помагал заедно с братята си, за да ги полее с вода от дълбокия кладенец. „…А речяхме ли да отбегнем това задължение, тя измъкваше от джобовете си скътаните някъде през зимата нарове и ни подмамваше отново към тежкото „теглене“ на вода“, спомня си сестрата на поета Надежда Измерлиева.

Вечер малкият Христо разглеждал детски картинки. Нареждал карти за игра. Но най-много обичал приказките. Любимите му, които му разказвала баба Марча, майка на баща му, били: „Тримата братя и ламята“, „Пепелаш Мара“ и „Пашам Стафидка“. За тези отминали дни разказва в спомени брат му Тома Измирлиев:

Веднъж не си спомням кой бе му разправил приказка за ловци на глигани.

Както всеки ден, работехме на верандата. Христо изчезна.

Малко след това чухме тъничкия гласец от градината. Качил се на най-високото дърво, той пееше своята първа собствена песничка.

- Песента за баба Меца, четири глигани и ловеца.

Това бе една наивна, импровизирана фантастична детска поемка без рими и ритъм, без начало и край. Оттогава всеки ден се повтаряше това. Всичко каквото чуе, всичко каквото научи или преживее през деня, преплетено със силно развитата му детска фантазия, се преобръщаше в наивна своеобразна песенчица и от клоните на някое дърво в градината се разнасяше из цялата махала.

Бащата Димитър също разказвал приказки на децата си. Малкият Христо ги украсявал така, че съседките, които го слушали се заливали от смях. Майка му нежно римувала думите от „Рибка златоперка“.

Христо лесно запаметявал поговорките и пословиците на баба си – „Бясна коза – прясна рана“, „На теб хатър – на мен кахър“, „Карай лудо – по-лудо“, „Мързелива жена – тежка работа“. Не свършвали разказите, басните, гатанките и пословиците на баба Марча. Тя сякаш ги вадела от вълшебна торбичка…

По-късно, щом Христо научил буквите, заедно с брат си Тома, четяли заедно „Царският син и просячето“, „Младият лорд Фаунтлерой“, „Оливер Туист“, детски списания и книги. Любими му били романите на Майн Рид.

Бъдещият писател не желаел да ходи на забавачница, но родителите му настоявали. Баба Марча няколко пъти завела Христо в детското заведение, но той бягал и се връщал у дома, преди старицата още да прекрачи прага на къщата. Забавачницата се намирала при черквата „Св. Атанас“ в Кукуш. В нея работели по Фрьобеловата метода. Наблягало се на рецитиране на стихове, разказване на приказки, линейно рисуване, гимнастически упражнения, маршируване. Малкият Христо не искал и да знае за новия метод на германския педагог Фридрих Фрьобел.

Постепенно свикнал. Учителката в забавачницата му била братовчедка – Невена Измирлиева. Детето растяло будно, заучавало стихотворения, песнички, диалози и приказки – „Мишки, мишлета, проклети“, „Лежи, спи, зайченце в ямата“, „Тъй гукат гълъбите“, „Гълъбче сивичко“. Научил наизуст много уроци, песнички и стихотворения, но най-често рецетирал „Пребито псе“ от Иван Вазов. Рецетирал го с чувство и нажалени очи, качен на върха на висока „трънкослива“ в градината. Вечер, след забавачницата, Христо събирал братовчедите си и махленските деца и давал театро.

Обичал много животните – имал бяло кученце на име Бальо. В семейството наричали малкият Христо с името на любимото му животинче. Отглеждал и два керкенеза, птици които тогава се срещали в Кукуш и приличали на ястреби. Хищниците носели имената Кирчо и Кирана. Христо ги хранел с месо, хляб и остатъци от софрата. С часове бъдещият поет се занимавал с Бельо и керкенезите.

През една пролет на плодно дърво в градината, свила гнездо малка пъстра птичка. Измътила своите малки. Но един ден се случила беда. Сивият котарак уловил птичката. Баба Марча подгонила котарака с мотовилката. Той се изгубил в зимника. Христо заплакал с глас. Тогава седнал на старата стълба, нарисувал сливата с гнездото на птичката и разказал върху лист хартия случката с котарака. Това бил един от първите му опити в писането.

Малкото момче забелязвало всичко около себе си, когато ходело на разходка - „гущерова дупка“, „кучелаево място“, „птичено гнездо“…

Детето помагало в сладкарницата на баща си. Чистело орехи, бадеми и лешници. Скълцвало захар за други сладки изкушения. После Димитър Измирлиев правел бадемови бонбони и баклави. След вечеря, децата му бързали да загребат с лъжички останалия сироп по празните тепсии. За Великден бащата изработвал големи захарни яйца, които украсявал с цветчета. През пролетта бъдещият поет също не оставал без работа - почиствал дръжките и костилките на вишните, от които се приготвял ароматен вишнов сироп и сладко. Или пък старателно белел портокалови корички…

Христо помагал и на баба си при отглеждането на копринени буби. Късал черничеви клони, също нижел тютюн. През летните горещи дни, седнал под сянката на някое дърво в градината, с братовчедите си, чукал и белел ядки от кайсии и зарзали. После малчуганите ги продавали на търговците, за да спечелят някоя пара. Христо скоро загубвал интерес от работата. Покатервал се на смокинята, берял узрели плодове, похапвал и носел на останалите. Събирал дърва, ходел на реката, за да лови пъстърва, а понякога пасял овцете.

Щом дошло време за училище, даскалите не искали да го вземат ученик, защото е малък. Христо настоявал и молел. Учителят му по-късно казва: „Имам едно момченце – Измерлиево, ей такова мъничко, насила го приехме, много пъти го връщахме от училище, че е малък, ама сега той ми е най-добрият ученик. Будно дете! Сега пък аз не го давам!“ Уроците си подготвял с децата от махалата с малко усилия. Майка му също помагала, изпитвала го по любимите си предмети – история и география. Бащата насърчавал децата си да четат книги.

Христо нямал масичка върху която да пише, използвал едно от стъпалата на дървеното стълбище. А после заедно с приятели отново отивал, за да помага в сладкарницата на баща си. За награда хлапетата получавали по шепа бонбони.

Малкият Христо рисувал добре, дарба която не успява да развие до край. Братовчедка му Райна открила поетичната му дарба. Един ден забелязала, че той не внимава в урока. Нарисувал е в тетрадката си клонче с птичка. Под него детската ръка е написала не лошо стихотворение. Привечер занесла листчето на майка му. „Христо ще прилича на вуйчо си, ще пише стихове“, категорична е тя. Вуйчо на Христо бил Владимир Попанастасов, който е поет и хуморист.

След години Христо Смирненски много обичал децата. Той сам останал завинаги дете. Голямо, добродушно, незлобливо дете… Животът не го дарява със собствено. Вероятно заради ранната му смърт на 18 юни 1923 г.