19076 | 14 септ. 2018 | 12:49

На 8 септеври се навършиха 150 години от рождението на Мара Белчева. Тя е писателка и преводачка, съпруга е на Христо Белчев, любимка на Фердинанд, придворна дама. През 1903 г., среща поета Пенчо Славейков и остава с него до края на дните му

През тази година се навършват 150 години от рождението на Мара Белчева.

Тя е родена на 8 септември 1868 г. в Севлиево. Учи в родния си град, а после във В. Търново. Бъдещата писателка и преводачка завършва Висшия девически институт на Бети Фльорих във Виена.

Осемнадесет годишна, привлича с красотата си Христо Белчев, който става министър на финансите в кабинета на Стефан Стамболов.

След неговото убийство, много мъже я ухажват и копнеят за ръката ѝ, но тя е фанатично вярна на паметта на съпруга си.

Любимка е на Фердинанд, придворна дама е на неговата майка княгиня Клементина.

В литературните кръгове на София, през май 1903 г., Мара Белчева среща поета Пенчо Славейков, с когото е до края на дните му.

Той вече е на 37 години. Представя я на приятелите си в кръга „Мисъл“. Доверява ѝ творческите си планове и я довежда до онова състояние, в което тя се чувства пълнокръвна и истинска като жена и творец. Изминали са 12 години от смъртта на съпруга ѝ, рана, която няма да зарасне. През това време на страдание, пустотата на живота я поглъща. А на нея ѝ трябва светъл лъч, като на всеки жив човек. Тя се отдава на даровития поет с цялата си женска обич и всеотдайност. А той я учи да реди рими.

Пенчо Славейков е известен с модерните си естетически позиции и поезията си. Силната му творческа душа привлича фината красива жена. Въпреки недъга му. Бастунът му и тя го крепят до последния му дъх. Пенчо я нарича в писмата си „ненамилвано дете“, „ти, моя гърлице, едничка моя радост“, „мое златно злато“, „дива, жадна изгоро“, „свидно мое дете“.

Мара пише до рамото му стихове, статии, очерци, прави преводи. Обществото я критикува за влиянието му над нея. Но само тя може да редактира прецизно съчиненията на Пенчо.

Събират се с приятели на гости – Боян Пенев и съпругата му Дора Габе, писателят Петко Ю. Тодоров, поетът Пейо Яворов, философът и критик д-р Кръстев, издателят Александър Паскалев. В приятните вечери те четат свои непубликувани творби, спорят, обсъждат. Мара Белчева пее, свири на разакордираното си пиано.

Ето какво казва за тези вечери критикът Боян Пенев: „Пенчо е доста взискателен и в общение с нея. Може би тук е една от нейните скърби. Госпожа Белчева е твърде болезнена натура, светска сдържаност, умение да крие същинските настроения, особено в обществото; често в моменти, когато най-много се измъчва, нервира и скучае, тя се показва весела, прави вид, че се интересува твърде много от глупостите на своя събеседник, а в дъното на душата си…“ Боян Пенев я хвали за умението ѝ да прави торти, сладка, „печено“ и „варено“.

Компанията се забавлява, похапва вкусотиите на Мара, говори за светски събития и театър. Пенчо е усмихнат и доволен от жената, която е до него. Дори е забавен: „Една муха влиза в неговата празна чаша. Той жестоко я смазва с лъжицата. Това му правело, както разказваше, твърде голямо удоволствие. Често отмъщаваше на мухите, задето му досаждат тъй много лятно време. Винаги с удоволствие убива мухи…“, пише в дневника си Боян Пенев.

Мара е предана и нежна. Сякаш го боготвори. От едно нейно писмо, изпратено до Пенчо, тя му пише на 5 март 1905 г.: „И на мен ми е много мъчно. Първата вечер няколко теменужки виждах през сълзи на масата, гдето неподвижно стояха перо и книги. Втората и третата все очаквах да се отвори вратата и да видя милите ти очи. И няма го мойто мило… Тъй съм самичко. Аз пия от чашата на горчивия живот, но чакам трепетно усмивката на много хубави бъдни минути. Нали?“

Пенчо Славейков не е сантиментален, въпреки, че я обича нежно.

Пред Боян Пенев разказва, че никога през живота си не е получавал любовно писмо, нито пък е писал такова. Не е обичал до полуда. Физическата му немощ го възпира още на младини.

Той пише на Мара от Париж на 27 март 1905 г. „Трябва да се отдалечи човек от онова що обича, за да сети силата на своята обич. Може би, невсякога е тъй, но за мене тоя път е тъй. Това безпокойство, тая тревога за мене е онова, съвсем непозната, съвсем необяснима. Нима само сега те обичам, само сега съзнавам, че те обичам? Кажи това, свидно, ако имаш устни за неправи, жестоки думи! Но отде това безпокойство, защо тоя трепет? Можеш ли ми каза? Пролетта, която донесе твоята обич в душата ми – в тоя мъглив и тъжен ландшафт – съживи, събуди за нов живот това що бе мъртво за нея, и жизнерадостта, убита от тегло, самотност и меланхолия, подаде своя стрък насреща на слънцето и радостта. Сега аз приличам на онова синьо цвете, което по нашенско наричат седянко (види се, защото то зацъфтява, когато почват седянките, т. е. време на любовни срещи), което весело разтваря чашката си, щом го помилва слънцето, а когато то се скрие и седянко свие своята чашка, прибрал в нея слънчевите лъчи, за да се топли с тях през нощта, и да му е светло.“

Здравето му не е добро – вижда двойни предмети, зрението му е слабо, далекоглед е и паметта му изневерява.

Огорчен и унизен в Родината си отказва да работи и заминава за Швейцария.

В Цюрих го посреща Мара. Живеят в различни градове, а през 1911 г. пристигат в Италия. Най-дълго са в Рим, където Пенчо живее последните си месеци.

Боян Пенев по-късно пръв получава телеграма от лечебния курорт Брунате, над езерото Комо, че Пенчо е болен.

Щом пристига там, заварва Пенчо Славейков мъртъв. Смъртта го спохожда на 28 май 1912 г. „…Стигнах полужива на гроба в часа на издъхването. Голям венец от рози и много други цветя и свещи се топяха на слънцето. Стоях там до късна нощ, докато хазяите дойдоха да ме вземат…“, пише в писмо до Дора Габе измъчената Мара Белчева.

Преди да почине, поетът не иска да чуе за лекари. Станало нещо дума за яденето му. Мара Белчева не го намирала за добро, посъветвала го да яде повече. А той отвърнал: „Знам аз какво да ям, но да има средства!“

Тя дълго след това не може да се примири с невъзможността да му осигури добра храна. Готвела каквото има. Грижата и любовта ѝ към него остават до сетния му миг.

Мара Белчева просто доизпива горчивата и отровна Славейкова чаша… Дава му всичко. Цялата си душа. Творчеството. Имуществото. Средствата си. За да се отзове бездомница на тавана на едно училище в Германия, където селяните ѝ носели храна, за да не умре от глад…

Мара Белчева и Пенчо Славейков живеят заедно десет години. Той ѝ посвещава „На острова на блажените“ и своите „Епиталамии“.

След смъртта му тя се завръща в България и се затваря дълго в мъката си.