42544 | 4 дек. 2020 | 14:57

Математикът е един от основателите на Софийски университет и дълги години преподава в него

Професор Емануил Иванов през деня е отдаден изцяло на любимата си наука математиката. Тя го съсредоточава в една особена сериозност и той като че ли е далече от всякакви емоции. Но щом се прибере вкъщи, на тогавашния бул. „Фердинанд“ №38 (сега „В. Левски”), с удоволствие сваля дрехата на професионализма си, вечеря и се отдава на любимото си хумористично немско списание „Fliegende Blätter“. Тогава се завръща в себе си, маската на сериозността пада и той се смее с цялата си душа - широко и искрено.

Съпругата му Екатерина и трите му деца също се забавляват с шегите му, особено когато имитира някого. Той от сърце обича хумора и върху нощното му шкафче са подредени красиво подвързани сборници с немски анекдоти. Преди сънят да затвори очите му, той отново ги разгръща и заспива успокоен с усмивка на лицето си.

Тази веселост и духовитост наследява и неговият племенник Алеко Константинов, син на сестра му Тинка. Семейството му се родее и с други известни българи – първи братовчед е на проф. Иван Шишманов. Родственик е с политика от Либералната партия Найчо Цанов и българският езиковед-славист проф. Беню Цонев.

Проф. Емануил Иванов е един от основателите на Софийски университет и дълги години преподава в него науката, която осмисля живота му. Интересите му са главно в областта на теорията на числата, върху което има свои публикации. Негова е инициативата за създаването на Физико-математическото дружество в София, на което е председател четири години. Той е педагог и учен, отдал искрено силите си за налагането на математическата култура след Освобождението на България. Публикува множество статии и рецензии.

Настоява за „здрав научен мироглед“ при преподавателите по математика в средните училища. Дава конкретни методически указания за представяне на учебния материал. Воюва срещу „неправилните“ схващания в тази наука.

Една от силните полемики, която води е с Иван Гюзелев - физик, математик и философ, върху постулата на Евклид за успоредните прави.
Бъдещият професор по математика изплаква на земята в един студен 30 януари на далечната 1857 г. Баща му Димитър хаджи Иванов е един от тежките търговци в града, а майка му Елена се грижила за седемте си деца – трима сина и четири дъщери. Знае се също, че по нейна инициатива през 1870 г. в Свищов е основано женско дружество.

По време на Освободителната война тя организира и ръководи дружество „Червен кръст“ заедно с други жени от крайдунавския град, с които полагат грижи за ранени войници. За съжаление майката на големия български математик заболява от тифус и умира през пролетта на 1878 г. Погребват я с почести на една скала над Дунав.

Синът ѝ Емануил получава първоначалното си образование в родния си град, а после се записва да учи в Свищовското средно (главно) училище. Математическата му дарба се показва, още когато е във втори клас. Хлапакът решава с лекота трудните задачи, които учителят дава на третокласниците. Извън учебните си занимания Емануил самостоятелно изучава френски език.

Патриархалната традиция изисквала след завършването на четвъртия (последен) клас на средното училище, момчето да започне работа в магазина на баща си и достойно да наследи професията му. Съдбата обаче имала други планове.

Баща му скоро разбрал, че от синът му няма да стане търговец. Дал съгласието си момчето да постъпи на работа в немска аптека в Свищов. Прозорливият собственик на аптеката скоро видял способностите по математика на Емануил. Препоръчал го на директора на френска инженерна компания. По това време тя строяла шосето в Русенския вилает.

През 1874 г., само на седемнадесет години, способният математик Емануил Иванов е приет за „стажант инженер“. Познанията му по френски също помогнали за реализацията. Там работи само една година и е изпратен в Цариград, където полага изпит за помощник-инженер и технически ръководител.

В това време избухва Руско-турската война. Емануил Иванов, макар и трудно, се добира до родния си град. Главната квартира на руските войски е в дома на баща му, а самият Александър II отсяда в къщата на леля му Тинка.

Известно време заема административна длъжност и не спира да се занимава с любимата математика. Мечтата му е да продължи своите търсения в сложната наука, но този път в чужбина. Полага зрелостен изпит и скоро това се сбъдва. Приет е за студент в Мюнхен, където учи математика и физика. Завършва през октомври 1883 г. и полага установения тогава в Бавария държавен изпит за учител в средно училище. Веднага след това се завръща в България.

Обстоятелствата го отвеждат в Ломската гимназия, където е учител до юни 1885 г. После е началник на отдела за държавните училища при тогавашното Министерство на народната просвещение. От 1 януари 1887 до 1 март 1890 е главен инспектор.

По онова време в България трудно се намират учители за новооткритите средни училища. Командировали се преподаватели от чужбина. Тази нужда довела до идеята да се създаде висше училище. Един от тези, които желаят силно това да се случи е Емануил Иванов. Той искал не само да се задоволи тази голяма нужда, но и висшето училище да се превърне в сериозно място на научната мисъл. Първите крачки са направени.

През 1888 г. Министерството на Народното просвещение приема направената от Емануил Иванов и Иван Шишманов „Наредба на Педагогическия курс при Софийската класическа гимназия“. С това се поставя началото на Софийски университет.

Една година по-рано, като главен инспектор на Министерството на просвещението, го изпращат в старозагорската гимназия, за да направи ревизия.

В града на липите любовта го сближава с бъдещата му съпруга Екатерина. Тя е родена в Сливен и произхожда от виден род. Учи в Одеса, в пансион за славянски девици, където среща двете сестри на Алеко – Веселина и Елена. Владее седем езика, има широки литературни интереси и свири чудесно на пиано. След завръщането си в родината е назначена за учителка в старозагорската гимназия, където вижда за първи път големия математик.

След много трудности двамата се сгодяват и минават под венчило. Годежът описва съвсем в хумористичен дух самият племенник на Емануил Иванов, авторът на „Бай Ганьо“, Алеко Константинов.

На първия имен ден на булката през ноември, когато се почита Св. Екатерина, на гости в дома на младоженците пристига и племенникът на Емануил Иванов. Алеко вече се е виждал със съпругата на вуйчо си в Одеса. Той вади свитък и отронва: „Как е станал годежът на днешната имениница с достойния внук на хаджи Ивана“.

После в стаята избухва весел смях сред гостите. Внукът на Емануил Иванов, Емил Сарайски, след време разказва: „Знаейки добре особеностите в характера на вуйчо си, той зачеквал само комичните страни, като ги преувеличавал някъде, за да излезе разказът по-весел.

Дядо ми се сконфузил от разказаното и казал на Алеко, че ако публикува този разказ, той няма да му прости, докато е жив. Тогава Алеко завързва свитъка с розова лента и го предава на дядо ми. Намерихме го в раклата на баба ми след нейната смърт и го предадохме в БАН…“ Когато Алеко се прочул често напомнял на шега за този разказ на съпругата на вуйчо си и заръчвал да го пази, защото след време ще струва хиляди левове.

Екатерина е литературен душеприказчик на Алеко – чете европейска литература и сътрудничи на списание „Хиперион“. Вълненията около този разказ, Екатерина описва след време в малка книга „Алеко Константинов в семейна и роднинска среда“, която излиза от печат през 1939 г., а през 1997 г. издателството на Народната библиотека преиздава.

Семейството на Емануил и Екатерина Иванов са едни от най-близките хора на Алеко Константинов. Но сякаш Екатерина е повече до писателя, отколкото съпругът ѝ увлечен с необятната и сериозна математика. Тя е до писателя, когато от света си отиват сестрите и родителите му. Макар че трудно въздържа скръбта и плача си, намира сили в себе си да му даде кураж.

След тежките загуби в къщата, Алеко кани семейството на Емануил и Екатерина да живеят в опустелия му дом, но те отказват, защото току що са наели къща под наем.

Когато скръбта му поутихва, Екатерина свири с племенника на съпруга си върху белите и черни клавиши на пианото. Сама му изпълнява „Крадливата сврака“ на Росини, която Алеко слушал с наслада и се радвал. Вуйчо му Емануил също присъствал на малките музикални събития.

Алеко обичал Екатерина като своя сестра и за един бал в двореца вади от кутии семейните скъпи накити, за да завърши красивия ѝ тоалет.
Семейството присъства и в моментите на радост, които преживява писателя. Той почитал удоволствието от добрата кухня, правел „гуляи“ за негова сметка. Но предпочитал домашната обстановка.

„Особено обичаше той да взема инициативата винаги и под разни предлози, за да устройваме разходки в околността на града, да ядем гювечи с дебел пласт яйца отгоре в тревата на Лозенец, тогава още чист, ненаселен. Или отивахме на пресна искърска риба край ханчето на 4-ти километър, което отиване той особено обичаше поради холандската чистота на тогавашния му спретнат съдържател, в национална шопска носия“. Семейството прекарва всички големи християнски празници с Алеко.

Когато книгата „Бай Ганьо“ излиза от печат, Алеко често пита съпругата на вуйчо си: „Катя, държиш ли моето първо произведение?“ Алеко мечтае пред нея, дори ѝ прошепва по време на едно семейно веселие за възхищението си от братовчедка си Елена.

Идва и онзи миг, в който в семейството пристига трагичната новина, че Алеко е убит. Емануил и Екатерина са в покруса. Малко преди това двамата са неволни свидетели на убийството на дете. Екатерина едва събира сили да отиде в храма за опелото, а съпругът ѝ вероятно остава вкъщи, сломен от смъртта на своя племенник. Съпругата на професора не извървява пътя до гроба на писателя. Едва 20 г. по-късно, когато е загубила своя син, убит при атаката на Тутракан като запасен подпоручик, посещава гробищата с една от лелите на Алеко, за да положи роза на гроба му.

Емануил и Екатерина остават до края в дните на Алеко – в неговите тежки скърби и радости. Съдбата ги дарява с три деца – Димитър, Тодор и Радка. Първият е кадрови офицер и участва в Първата световна война. Тодор е студент в Сорбоната, но след избухването на войната се връща от Париж и се записва като доброволец. Убит е край Тутракан и е погребан в двора на една от църквите. Семейството преживява загубата му много тежко, но Екатерина като майка е истински съсипана.
Тя изплаква горчивината на мъката си пред белия лист и създава стихосбирката „Трепет и стон“. Книгата излиза от печат през 1914 г. Загубата на непрежалимия ѝ син повлиява на зрението ѝ. По времето, когато пише книгата „Алеко Константинов в семейна и роднинска среда“, се налага да диктува на жена, която записвала думите ѝ.

Най-малкото дете в семейството е Радка, която се омъжва в Кюстендил. Само по тази линия на Емануил Иванов и неговата съпруга се раждат внуци.

Трудностите, които преживява семейството на Емануил Иванов не му попречват да преподава във Физико-математическия отдел на Висшето училище. През учебната 1890-1891 г. е избран за ректор на университета и остава една година. По-късно е преизбран. Преподава почти всички математически дисциплини и физика.

Налага се да извършва и административна работа свързана с осигуряването на преподаватели, научна литература, учебни зали. Понякога дори той лично изплащал заплатите на преподавателите и персонала.

От 1 януари 1895 г. Емануил Иванов е редовен професор по математика в Софийски университет, титуляр в катедрата по висш анализ.

След освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър в София, настъпва криза, последвана от затварянето на университета и уволняването на целия академичен персонал. След нея, маститият професор работи в университета до 1910 г. Заради несъгласие с академичния съвет при разглеждането на дисциплинарен случай свързан с колегата му Спиридон Ганчев е принуден да напусне. Успява да създаде свои ученици и да ги изпрати в чужбина на специализация.

От 1911 до 1917 г. е лектор по математика в Държавното средно техническо училище и в Средното търговско училище при Софийската търговско индустриална камара. Успява да се завърне в университета през 1917 г.

Отива си от живота в Кюстендил на 25 юли 1925 г., където в последния му път го изпращат дъщеря му Радка и внуците му. До днес спомена за светлата му личност пазят гимназия и улица в града, които носят неговото име.

За работата на известния български математик напомня още паметникът му пред сградата на факултета по математика и информатика на Софийски университет на бул. „Джемс Баучер“. Скулптурната работа е на Ваньо Колев, който е изобразил професора философски замислен, седнал върху старо кресло. Но там някъде в погледа на проф. Емануил Иванов се вижда и онази затвореност в себе си, задълбоченост в нещата, които го преследват през целия му живот.