Елисавета със съпруга си Антон Попалександров

Избрана е за народен представител в VI Велико Народно събрание през 1946 г.

Мирела Костадинова: Навръх Великден пребиват до смърт Зелената попадия - Елисавета Попантонова

20590 | 21 апр. 2022 | 14:15

Подложена е на редица унижения. Изпратена е в лагера Босна, близо до село Ножарово. Доживява 10 ноември 1989 г.

Елисавета със съпруга си Антон Попалександров-1650541817.jpgЕлисавета с внуците си-1650541845.jpgНавръх Великден пребиват до смърт Зелената попадия - Елисавета Попантонова-1650541788.png

Елисавета Величкова е нежна и финна млада дама. Тъкмо е завършила Втора девическа гимназия в София и висшите курсове на Девическо стопанско училище „Мария Луиза“ през 1932 г. Тя е член на настоятелството на Православното доброволческо просветно братство при църквата „Св. Троица“. Там се запознава със студента от Богословския факултет Антон Попалександров, син на свещеник от малкото село Станчов хан в Тревненския балкан.


През 1932 г. Елисавета Величкова и Антон Попалександров се венчават в храма „Св. София“. Кумува им Иван Попрачев – земеделец, народен представител от Дряновска околия. Следобяд младоженците заминават не за Виена и Берлин, както някога са сторили родителите на Елисавета, а за село Станчов хан. Момичето напуска София, обърнала гръб на възможността да учи в Италия. В името на любовта.

 

Тя не е от случайно семейство. Елисавета Попантонова, по баща Величкова, е родена на 19 юни 1910 г. в столицата, в семейството на Георги Величков и Виктория Сейзова. Момиченцето е първородна внучка на два рода.

 

Дядо ù, по майчина линия, Михаил Сейзов е търговец с добро име. Заедно със съпругата си Елисавета, са македонци от Прилеп. В турско време продават каквото имат там и идват в София. Сейзов е общински съветник, през Първата световна война е назначен за комисар по прехраната на столицата. Той е активен деец на ВМРО, а баба ù Елисавета щедра жена, раздава помощи на нуждаещите се и най-вече на идващите от Македония. Родственица е на Старозагорският митрополит Методи Кусев, който често отсядал в дома им в София.

 

Бащата на Елисавета Георги Величков Миладинов е от село Рила, завършил е електроинженерство в Германия. Работи в заводите на Круп, строи трамвайните линии в град Еш (Румъния) и Атина (Гърция). Говорел и пишел на пет езика. Завръща се в България и двадесет години е технически директор на Народния театър. Най-големият му брат Начо Величков е бил адютант на княз Александър Батенберг и три мандата народен представител от Кюстендил. Виктория, майката на Елисавета, е завършила педагогическа гимназия и е добра цигуларка. Семейството винаги имало запазена ложа в театъра. Елисавета Попантонова има брат Любен и още две сестри – Дафина и Слава. В дома на семейството гостуват големи българсти артисти от онова време, но и известни писатели – Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Иван Вазов, които са лични приятели на баща ù.

 

Софийския им дом, широка триетажна постройка във възрожденски стил, се намирал на ъгъла на ул. „Витошка“ и „Гладстон“. В къщата има скривалище на куриерите на ВМРО. Самият Протогеров, един от ръководителите на ВМРО, често гостува в този дом. Елисавета знае за гостите на дядо си и следи кой влиза и излиза от къщата им. Отраснала е с идеите на ВМРО, борбите и страданията на македонците.

 

Когато младото семейство Елисавета и Антон Попалександрови наближили Станчов хан и през прозореца на влака се виждали покривите на къщите с големи плочи, момичето започнало да плаче. Съпругът ù се опитал да я успокои и припомнил общата им идея да работят за възраждането на Станчов хан. Балканското селце е от пръснати къщи, около 30 на брой, по върховете на Белновръх, Кръстец, Бъзовец и низините.

 

Семейството се настанява и успяват да спечелят доверието на хората, захващат се с обществена работа. Антон Попалександров става кмет на селото – строи път, каптира извор, прави резервоар и докарва вода в селото, поставя основи на училище, засажда акациеви дървета в околностите. Елисавета организира и провежда курс за шиене на дрехи за младите жени, които след прогимназия оставали на село. Дните се нижели един след друг.

 

Две години по-късно Елисавета става учителка в Девическо практическо училище „Просвета“ в София, за кратко. През това време съпругът ù е ръкоположен за свещеник в черквата „Св. Богородица“ в Габрово и тя заминава при него. Намират си квартира и се настаняват. Той е председател на комисията по управление на Соколския манастир, директор на девическия пансион и дневен детски дом за работнически деца при манастира „Свето Благовещение“, председател на църковното настоятелство при храма „Света Богородица“ и православното християнско братство, управител на детското летовище в Къпиновския манастир, подпредседател на свещеническия съюз.

 

През 1944 г. основава свещенически хор и е председател на комисията по бракоразводни дела, член на ръководствата на редица организации и дружества от светски характер, лектор по богословски въпроси към Народния университет във В. Търново.

 

Елисавета подкрепя своя съпруг във всяко начинание. Тя става член на женското дружество „Майчина грижа“, на православното християнско братство към храма „Св. Богородица“, учителка в Стопанското училище. В домът им идват на гости много хора. Раждат се и двете им деца Виктория и Александър.

 

На 5 септември 1944 г. Съветския съюз обявява война на България и решава да я окупира. Четири дена по-късно Отечественият фронт завзема властта. Новото правителство е оглавено от Кимон Георгиев. По това време министри на БЗНС са Никола Петков, Асен Павлов, Борис Бумбаров и Ангел Държански. От цялата демократична общност у нас 9 септември 1944 г. се приема като край на фашизма и многоочакван край на Втората световна война.

 

Семейство Попалександрови очакват, че България ще се отърси от чужди влияния, ще заздрави раните нанесени от войната и ще тръгне по пътя на демокрацията. За първи път се декларират права и на нежния пол, равни с тези на мъжете. Никола Петков отправя призив по радиото към всички земеделци за незабавно и бързо възстановяване на организацията.

 

Семейството скоро се включва в тази дейност в Габрово. Отец Антон е член на БЗНС, а Елисавета – негов съмишленик. До 9 септември 1944 г. жените нямали право да членуват в БЗНС.

 

Скоро Елисавета Попантонова е избрана в градското и околийско настоятелство на БЗНС. Кратка е радостта от победата над фашизма – случва се първият ù сблъсък с комунистите. На събрание на ОФ от комитета я карат да подпише списък с имена на хора, които ще изпратят в гората да секат дърва. В списъка тя не познава никого. Само някакво момче – Йордан Пенков от техническото училище, тихо и кротко момче.

 

„Сърцето ми се преобърна, как ще решавам съдбата на хора, за които нищо не знам“. Но председателят на най-голямата партия настоява и заплашва, че ще я изпрати в затвора, ако не сложи подписа си. В крайна сметка тя не подписва и си тръгва.

 

Още на следващия ден взема влака за София и отива в дома на Никола Петков. До този момент тя никога не го е виждала. „Пред мен беше един мъж на средна възраст. Чернокос, със светли очи, спретнат, много сериозен и въздържан, излъчващ спокойствие и сигурност, добронамереност и съпричастност към събеседника. Казах на Никола Петков, че не съм дошла за хубаво, а за да се оплача от комунистите в Габрово, които насила ме караха да подпиша документ, с който не съм съгласна и ме заплашиха със затвор. Обясних, че за нито един габровец не съм наясно защо трябва да бъде изпратен в гората да сече дърва и затова не подписах“. Никола Петков одобрил стореното и видимо се ядосал на комунистите, излязъл от стаята.

 

После Елисавета разбрала, че отишъл да се срещне с хора на отечественофронтовското правителство, които първо отричали, а после обещали пред него да не се повтаря.

 

Жената се върнала в Габрово, но комунистите продължили да правят събрания, да вземат решения и да изискват от земеделците да подписват техни решения. „След войната нямаше достатъчно обувки. Много показателен е случаят с раздаването на населението на галоши и налъми. Ние искахме галошите да се раздадат на селяните, защото теренът в Габрово е балкански и по баира не може да се ходи и върши работа с налъми. Комунистите не се съгласиха, не искаха и да чуят мотивите на предложението ми. Раздадоха галошите във фабриките, а налъмите на село“, разказва тя.

 

Всеки ден комунистите поставят земеделците пред нови проблеми – започват насилствено сгъстяване на жителите, образуват комисия, която посещава домовете на хората и насила им отнема етажи, стаи, цели къщи, а който се противи – бой, лагер и затвор. Земеделците отказват да станат съучастници на това беззаконие, въпреки заплахите от арести. 

 

Често ги причакват в някоя тъмна улица и ги бият, наричат ги предатели.

 

Елисавета Попоантонова отново посещава дома на Никола Петков.

 

„Казах, че за да има разбирателство между партиите в ОФ, трябва четирите крака на масата да са равни, ако единият е по-дълъг, тогава тараторът на масата ще се разсипе. При последните ми думи Никола Д. Петков се засмя, въпреки че много се ядосваше на поведението на комунистите. И така малко по малко, но бързо противоречията ставаха все по-големи и по-големи“.

 

Сблъсъците между земеделци и комунисти започват през октомри 1944 г. и до края на годината вземат връх. Съветския съюз нарежда на комунистите у нас да започнат акция за „обезглавяване“ на БЗНС. На 26 август земеделските министри напускат правителството на ОФ, а Никола Петков заства начело на Обединената опозиция. Вестник „Народно земеделско знаме“ става неин орган. Българският земеделски народен съюз увеличава хората си.

 

В Габрово естествен водач става Елисавета Попантонова – интелигентна, смела и волева. С нея работят и други земеделци, сред тях има юристи. Обявяват я за духовен водач на зелените, а от там я наричат „зелената попадия“, макар че тя е само на 35 години. С това име е позната и днес в Габрово, то става съдбоносно за нея. Вестниците го тиражират многократно.


През лятото на 1946 г. във вестник „Народно Земеделско знаме“ тя публикува статия „Насилието е безсилно срещу волята на народа“. В тази публикация прави паралел между страданията на българите по време на петвековното турско робство и комунистическото време. Разказва как управляващите създават изкуствено врагове на властта, за да има с кого да се води борба и вселяват страх и подчинение в хората – „който не е с нас е против нас“. Констатира, че бъдещето на младите се определя от ОФ бележка и, че за децата на земеделците няма такава свързана с честност и благонадежност. Изпращат ги в лагери и затвори. Отбелязва липсата в училищата на религиозно възпитание, което определя нравствените ценности. Десетте божи заповеди са изоставени. Подчертава, че БЗНС е създадено от честни и достойни хора, които искат в България да има ред и законност, както във всяка демократична държава.


Скоро след публикацията ù Елисавета Попантонова е предложена за народен представител от Габрово и околията от БЗНС – Никола Петков. Тя е втора в листата и започва кампания в села и махали. Представя се като добър оратор, хората я познават и ù се доверяват, споделят тревогите си – вземат им къщите, добитъка, откъсват ги от земята, правят ги зависими от партийните секретари.

 

Двадесет и осем земеделци са убити по време на предизборната кампания. Бюлетините на земеделците в Габрово са иззети от комунистите и се наложило да се печатат нови. Смелата жена пътува в околията. През това време комунистите организират шайки от привърженици, разтурват събрания на опозицията. Въпреки манипулациите, Елисавета Попантонова е избрана с 20 000 гласа за депутат във VI Велико народно събрание през 1946 г. Тя става член на комисията по социална политика.


Правителството е внесло проектобюджета на Министерството на социалната политика и труда за 1947 г. Предстои обсъждане в Пленарна зала. Дебатът е на 4 април 1947 г. Преди Елисавета Попантонова говори комунистката Рада Ноева, която настоява да се увеличат помощите за дострояване на къщите на борците против фашизма и за построяване на летовище за заболелите сред тях. Тя критикува опозицията, че не отделя нужното внимание на тези герои. В залата следват ръкопляскания. Тогава на трибуната излиза Елисавета Попантонова, облечена в скромен сив костюм на светли и тъмни райета, изчаква залата да утихне. Уверено започва да говори.


В стенограмата се вижда, че подчертава нуждата да се подпомогнат действително нуждаещи се социално слаби хора, пострадали от бедствия, от въздушни нападения, да се настанят и подпомогнат бежанците – преселници, прокудени от родните им места, да се подпомогнат всички действително пострадали от фашизма, да се подкрепи издръжката на разни общежития, общетвени столове.

 

„С основаването на новото министерство направено ли е нещо повече в социално отношение, което действително да е променило облика на нашата действителност, сега, когато претендираме, че живеем в нова отечественофронтовска ера?“, пита тя мнозинството, което твърди, че се върви по нови пътища на коренни преобразования, с които се слага край на нищетата, мизерията и безработицата и са разрешени радикално всички социални проблеми.

 

От мнозинството се чуват подвиквания. Тя им отговаря, че „просията е масово явление – плеяда от просяци атакуват повсеместно гражданите навсякъде“. Настоява, че възможностите за работа са ограничени, никой не може да започне без благословията на ОФ-комитета. Раздаването на помощи става също чрез тях.

 

Увеличават се и чиновниците в много от службите - от 50 човека те нарастват на 424. Нужно е да се увеличат заплатите на наличните чиновници. В министерствата се създават служби „за приютяване на свои хора“. Просто има разходи, които са излишни и се прахосват средства от бюджета, а това е разточителство. Критикува предвидените милиони за борците против фашизма. В залата настава конфликт, някой от мнозинството извиква: „Да се изхвърли тази зоза!“ Рада Ноева подчертава: „Ти си тук, защото нашите мъже измряха. Разбираш ли!“.


Започват сблъсъци в залата, мнозинството иска Елисавета Попантонова да се махне от трибуната. Стига се до бой. Тя е повлечена от тълпата. Измъква я Коста Лулчев. На другия ден вестниците шумят около случилото се в Народното събрание.

 

Дни по-късно, на 19 април 1947 г., Елисавета Попантонова е в Габрово, при съпруга и децата си, за наближаващите Великденски дни. Денят е събота, последния преди празника. В клуба на БЗНС – Никола Петков се събират делегати за събрание. Сред тях е и Елисавета Попантонова. Нахлуват комунисти и заплашват опозиционерите, че ще ги унищожат. Клубът е заобиколен от партийни активисти, началници на ДС, Стопанската милиция и други подкрепящи ги. Събранието на земеделците е разтурено. Група от активисти настигат на улицата Елисавета Попантонова и започват да я бият, разкъсват дрехите ù. Тя се измъква, но бърза по главната улица на Габрово, за да отиде в храма „Св. Богородица“, където служи съпруга ù. Успява да прекрачи прага, но преследвачите я застигат в храма до олтара.

 

„Първият, който ме настигна, извади пистолет и започна да ме бие с него. Набута ме в един от троновете (столовете) срещу кандилото, където миросват и още по-силно продължи да ме удря с пистолета по главата и където свари, така че ми изби предните зъби. В този момент аз си измъкнах ръката и го пернах по пистолета, който изхвърча на 5-6 метра. Баба Велика - черковната служителка, клекнала до един стол, взе пистолета, но разяреният побойник го грабна от нея. Съжалих, че тя не ми подаде оръжието. Щях да изгоня преследвачите от черква. Нямах време за действия, той бе по-силен, събори ме на земята и започна да ме рита и гази. По-късно разбрах, че този въоръжен човек бе един партиец, наречен Маджара. В този момент към него се присъедини още един побойник – Илия – служител в общинската полиция, и още един, и още един…“.


В това време някой извикал: „Антоне, Антоне, убиха жена ти!“ Поп Антон хуква към жена си, но комунистически активисти го избутват навън.

 

„Десетина души влетяват вътре, вдигат ме от земята с бой и ми натискат главата върху иконостаса на Света Богородица, който е близо до входа, дърпат кандилото, което свети отгоре с желанието да ми запалят косата, но при движението олиото се разсипва и кандилото загасва. Помислих Света Богородица ме спаси от запалване и може би предотврати големия пожар“, разказва след години тя.

 

Елисавета Попантонова успява да се измъкне от храма окъсана и окървавена. Улицата е пълна с хора, някои крещят срещу нея – „мръсница“, „зоза“, другите просто наблюдават и не проронват дума. Тогава разбира, че боят е заради речта ù в Народното събрание, но не истинската, а измислена от комунистите. Отново започват да я бият, докато върви към дома си. Елисавета едва успява да изкачи първия етаж на кооперацията и припада. Децата ù виждат страшната картина. Няколко човека я слагат върху легло, 24 часа е в безсъзнание. Непознати хора звънят на вратата и носят прясна агнешка кожа, за да я увият в нея. Изведнъж някой хвърля отвън два големи камъка и те счупват стъклата, падат близо до кревата. Отец Антон избутва гардероба, за да препречи с него прозореца. Викат лекари, които да я прегледат.

 

Същият ден вечерта в Габрово пристига Търновският митрополит Софроний. Той знае вече, че в храма е нанесен кървав побой и е осквернен. Забранява да се извърши богослужение. Митрополит Софроний изпраща протестна телеграма до Министерството на външните работи, до Георги Димитров и Никола Петков и желае да се срещне лично с отговорните за това, за да не се повтаря. Но при срещата, те твърдят, че няма пролята кръв, а Зелената попадия е бита в храма от своя съпруг Антон Попалексанров. Митрополит Софроний остава изумен и гневен. Скоро напуска града.

 

Историята свързана с побоя на народната представителка Елисавета Попантонова в храма „Св. Богородица“ полека затихва в града. Световните агенции коментират случая и констатират, че комунистите не зачитат нито Бога, нито закона, нито човека.

 

Месец след събитията в черквата, тя е в не добро здраве след побоищата. Но бърза към Народното събрание. Скоро арестуват самия Никола Петков. На 16 август 1947 г. един от големите български демократи и родолюбци е осъден на смърт. БЗНС „Никола Петков“ е обвинено за нещо, което стои извън рамките на закона. Започват арести на народните представители от опозицията.

 

Елисавета е в София при майка си с двете си деца, а Държавна сигурност я търси. И я намират в четири сутринта в дома на родителите ù. Успява само да прегърне децата си Виктория и Сашко. Водят я в участъка, към осем сутринта я извеждат. „Минах по улица „Алабинска“ през градската градина покрай Народния театър и във военното разузнаване. Влязох в една стая, където ме накараха да пиша името си и датата. След това ме заведоха в друга стая при полковника, на когото името не зная, но той се скара с мен, че не съм застанала мирно. Веднага отговорих: „Никога не съм била войник и стоя прилично, по военно не зная как се стои“. Той изкряска, позвъня, влязоха и ме изведоха на втория етаж. Там пред една стая имаше пейка, седнах и стоях три дена, без никой да ме заговори, когато се опитвах да заговоря някой, изглеждаха ме и си отиваха. На третия ден ме вкараха в една стая, много малка, 2 на 2 метра, която нямаше прозорци“. Водят я на разпит в Държавна сигурност, а от там я откарват в управлението им в Габрово.

 

Следват нови побоища, заливат я със студена вода, за да се свести. Държат я без храна, увързана с тел на два дирека. Плъховете се гонят около нея. Страданието става още по-голямо, когато чува от съседната стая гласовете на децата си, които викат „мамо“. А милиционерите говорят, че поп Антон е тежко болен. Започват и безкрайни разпити. Попантонова прави неуспешен опит за самоубийство. Подложена е на редица унижения.

 

Изпратена е по етапен ред в Русе, от там в Тутракан, накрая в лагера Босна, близо до село Ножарово. „Лагерът е разположен в една равнина. Имаше ниски дълги постройки. Милиционерите ме заведоха в една стая при домакина. Съблякоха ми моите дрехи и ми дадоха риза от американ, мръсна, но аз бях зле и не обръщах внимание на нищо. Целият ми гръб бе без кожа, от месото течеше жълта вода, която миришеше. Получих още един шинел, на който задната половина я нямаше, нямаше още и единият ръкав. Шинелът бе също мръсен и със засъхнала кръв по него. В лагера заварих 70 жени. Заведоха ме в стая, в която имаше нарове на два етажа. Това беше стаята на политическите“.

 

Около нея са учителки, аптекарки, съпруги на офицери, други жени, които поддържат идеите на Никола Петков, дори прима балерина от Кооперативния театър. В съседната стая са криминалните случаи.

 

Всяка сряда и събота пристигат още жени и скоро техния брой достига 1800. Жените работят – правят тухли, за да построят помещения за новопристигналите. Пренасят дървета по надолнище, някои от тях попадат под тежестта и са с премазани крайници. „Случвало се е ние копаем ниско долу, горе минава път, мине някоя каруца от селото, спре и ни подхвърли бохча, тя се търкулне в шубрака, ние я вземем. В нея – погача със сирене и цигари. Турците са добри хора“. Жените изнасят на гръб камъни, които трябва да чукат, но никога не могат да стигнат нормата. Винаги са гладни. „На проверка се нареждахме една до друга. Началникът Димитров питаше: „Гладни ли сте? Отворете си устата!“ Ние отваряхме уста и тогава той се изхрачваше в нечия уста“, спомня си тя.


Децата ù Виктория и Сашко успяват да отидат с баба си, за да я видят в лагера. Но срещата трае само няколко минути. Те не могат да я познаят – отслабнала, побеляла, облечена с дочена престилка и галоши. Майката щастлива ги прегръща. Сиво черната врата се хлопва зад гърба на най-близките и обичани хора, а децата избухват в плач. По-късно разбират, че Елисавета е наказана да стои цяла нощ на плаца под знамето, защото децата ù са плакали. Може да изпраща от лагера в село Ножарево по една отворена картичка на месец. Колетите ги връщат.


След като я освобождават от лагера, я слагат под домашен арест. Тя се отдава на любимото си женско занимание – шевиците. Бродира и плете, избира трудни и красиви модели, често ги създава и сама. Семейството е преследвано на всяка крачка, в градината им дори има съгледвач.

 

Елисавета е огорчена до край. Директорът на Априловската гимназия слага имената на децата ù в списъка „врагове на народа“. Налага се да търсят училище – Александър е записан в гимназията в Трявна. По-късно е арестуван, съден и изпратен в лагера „Слънчев бряг“ в Ловеч. После и на остров Персин – Белене за пет години.


Съпругът на Елисавета Попантонова е въдворен на заточение в гробищната църква в Елена. Елисавета не може да си намери постоянна работа, но се хваща като готвачка в Къпиновския манастир. Чак през 1972 г., когато е на 62 години я назначават на половин ден да продава свещи в черквата „Св. Богородица“, същият храм, в който я бият през 1947 г. Не ù зачитат трудовия стаж като народен представител и не получава пенсия. Съпругът ù умира през 1982 г., тя има възможност да се завърне в родния си град София, но остава вярна на хората от своя избирателен район.


Доживява 10 ноември 1989 г. Напразно очаква някой от съпартийците ù от БЗНС да се обади – повечето от тях не са между живите. В анкета направена от дъщеря ù Виктория Димова признава, че най-хубавият момент в живота ù е, когато изкачва стълбите на дома на Никола Петков и разговарят. А после разказва за изискванията му към народните представители. „Съветваше мъжете да си закопчават ръкавелите, връзките им да са грациозно вързани, сакото да не се намята.

 

Подсещаше, че предимство при говоренето имат по-възрастните, после по-младите. Обръщаше внимание и на приличното поведение в обществото. Казваше на мъжете, че няма място и време за флиртове сега.

 

Държеше те да носят две носни кърпи на две различни места, едната за носа, а другата да се бърше потта. Да имат кадифено парцалче, с което да се бърше прахта от обувките. Мразеше пълните пепелници“. Щастлива е и когато разбира, че е избрана за народен представител в VI Велико Народно събрание през 1946 г. Тъжните мигове в живота си свързва с незаслуженото изпращане в лагера.

 

Случва се така, че милиционерът, който стои на вратата на Държавна сигурност намира Елисавета Попантонова и иска извинение. Този, който пък я бие в храма „Св. Богородица“, изпраща жена си да ù иска прошка. Биячът от Държавна сигурност я вижда на гарата в Горна Оряховица, в градинката до чешмата, коленичи пред нея и се разкайва. Предлага ù да я назначи на работа в неговата бригада. Но тя остава вярна на себе си…

 

Тази смела жена обичала да повтаря, че всички злини и неприятности в България идват от преплитане на личния интерес с общия. Изминали са много години от смъртта ù, а всичко върви все по стария начин…


От категорията

Отбелязваме 145 години от Шипченската епопея

Отбелязваме 145 години от Шипченската епопея-1660888128.jpg

Отбраната на Шипченския проход е една от най-героичните и решаващи битки по ...

19 авг. 2022 | 08:47

Юлий Павлов: Няма да се състави редовно правителство след 2 октомври, вървим към серия от избори

Юлий Павлов: Редовно правителство трудно ще има след 2 октомври, вървим към серия от избори-1660803152.png

В следващото НС ще влязат шест политически сили, „Български възход“ е под ...

18 авг. 2022 | 09:01

Вашингтон пост: Зеленски е изправен пред вълна от критики в Украйна, че не е предупредил за войната

"Вашингтон пост": Зеленски е изправен пред вълна от критики в Украйна, че не е предупредил за войната-1660901179.png

Много украинци възразиха срещу това, че президентът е поставил като приоритет ...

19 авг. 2022 | 12:20

С нежни ангелски гласове и художествен прочит на поезия "Нашият дом е България" прослави Дева Мария

Концерт "Пристан на спасение"
-1660810562.png

Зрителите въодушевени от вълшебното преживяване в Царево изказват своята ...

18 авг. 2022 | 10:39