15967 | 8 май 2020 | 13:30

Той е един от онези български зографи и марангози, изпод чиито ръце оживяват светци, растителни мотиви и фигури на птици, изписани с боя или резбовани върху дърво

Константин Витанов (архимандрит Константин) е известен още и като поп Кою. За него не се знае много, но е един от онези български зографи и марангози, изпод чиито ръце оживяват светци, растителни мотиви и фигури на птици, изписани с боя или резбовани върху дърво. Изработва иконостаса на църквата в село Енчевци, Тревненско, също иконостаса на църквата „Св. Илия“ в Севлиево, направен заедно с резбарите Никола Матеев и сина му Йонко от Ново село, Троянско.

Негова работа е и владишкия трон в църквата „Св. Архангел Михаил“ в Трявна, но прави и тронове достигнали църквите в Русия. За там майстори също резбовани предмети от бита, които продава скъпо. Пристрастен повече към резбарството, което научава от баща си, оставя образцови творби. Цялото му многолюдно семейство допринася за българската възрожденска култура. 

Произходът му е от марангозкия и зографски род Витанови, син е на папа Витан Млади. Интересна е историята на този род. Разказват, че преди повече от три века някой Карчо, който бил дюлгерин от колиби Витанчетата имал 13 деца – всичките момчета. Преди да тръгне отново на „кяр“, жена му съобщила, че отново очакват дете.

„Като се върна, ако е момче, ни тебе, ни него искам“, отрязъл стопанинът на къщата. За нещастие на майката родило се отново момче. Преди да се върне Карчо от гурбет, жена му отишла с детето в гората, за да се скрие от съпруга си. Но той умилен отишъл да я върне.

По това време край дома минал монахът Викентий и щом разбрал, че четиринадесетото дете на семейството е нежелано, оставил пари. Казал, че след година ще се върне да го вземе. И наистина се върнал, но след три години. Всичките 13 деца били измрели, останало само най-малкото, което носело името Витан – на името на своя осиновител (от Викентий – Витан).

Родителите вече не искали да го дадат. Монахът дал голям курбан на съселяните на Карчо и казал, че когато момчето стане на осем години, ще дойде да го вземе окончателно. Завръща се след обещаното време и отвежда момчето в Света Гора – Зографския манастир.

Малкият Витан получава религиозно възпитание и обучение в четмо и писмо. Заедно с това се научил на резбарство и зографство. Като станал на 25 г. се завърнал в село, което вече наричали Витанчетата, а днес Коевци. Имал двама сина – Димитър и Кою. От тук тръгват корените и на самият поп Кою Витанов.

Константин Витанов ( роден през 1821 г.) учи в килийно училище в Трявна, а после е ученик на Неофит Рилски в Габровското училище. Там усвоява взаимоучителния метод. Става взаимен учител в Трявна. През 1841 г. е ръкоположен за свещеник, а по-късно е архимандрит и протосингел на Иларион Макариополски.

Поп Кою имал стремежи „да завладее владишкия стол, но невъздържаният му характер и разприте с гърците осуетили тези намерения“. Тревненският енциклопедист Богомил Даскалов разказва, че бил голям патриот, другар по идеи на Левски и Стамболов, които често му гостуват. Имал стопанство на около 2 км южно от Трявна, в местността Тепавиците, където живеел и работел.

Там било истинско райско място, където природата и птичите трели открехвали душата на човек към спокойствие и хармония. Дори бъдещият министър-председател на България Тодор Бурмов през лятото на 1859 г. пише в дневника си, че му е мъчно. Не можел да мине през Тепавиците, за да гостува на поп Кою, но след това успял да го посети и да обядват заедно. Говорили за децата на марангозина - зограф.

В Тепавиците, заедно с още двама приятели, близо до едно чучурче, легнали под дебела сянка докато наближи вечеря. После отишли до валявицата да се изкъпят и гледат как поп Кою лови риба със серкме. Сутринта, след като се събудили, пили кафе с мляко по европейски и отишли в школото.

През 1871 г. австрийският пътешественик Феликс Каниц посещава ателието на поп Кою и пише: „Къщата на поп Константин (поп Кою Витанов) от Трявна съдържаше една идилия. Аз влязох в една от ония работилници, които майсторски описва Август Хегел в Нюрнбергските новели от старо време“. Известният австриец описва и самият майстор на длетото и четката: „Поп Константин беше на около 50 годишна възраст и хубавец. Хубосттта му се окръжаваше от черни, малко прошарени къдрави коси; под дебелите вежди светеха черни очи, силно орловия голям нос и буйната не много дълга брада, които придаваха на главата му израз на енергия, на която отговаряше цялото същество на свещеника – художник“.

По времето, когато Петко Славейков още е в Трявна, поп Кою му дава информация, за да напише статията си „Исторически разкази от миналите времена“ (1885). Но двамата не ги свързва само книжовната работа. Майсторът на иконостаси е задушевен приятел на Славейков, човекът на когото той се доверява изцяло. След сватбата на поета с Иринка Райкова през заснежения 25 януари 1853 г. в Трявна, дните на младото семейство вървят спокойно, а с тях едно след друго се раждат децата им – девет на брой.

Скоро Петко Славейков разбира, че двамата с Ирина не са един за друг. Отначало прави опити да я приобщи към своя поетичен свят и обществената си работа, но тя е равнодушна към родолюбивите му и патриотични каузи.

Горделива е и властна, но добра домакиня и къщовница. Пукнатините в отношенията са причина Петко Славейков да забягва все по-често в Цариград, където вече се водят църковните борби. Той живее там десет години. Ходи си отвреме на време в Трявна, за да види децата и приятелите си. Сред тях е и поп Кою Витанов.

Върнел ли се в балканското градче наставал празник – леели се вино и ракия, пеели се песни. Само Ирина мъчела женската си душа и стискала зъби. Отношенията се нагорещявали до бяло.

Точно на поп Кою Витанов, а не на някой друг тревненец, Славейков доверява всичките си сърдечни терзания. На 21 септември 1872 г. му пише за състоянието си „каквото не помня никога да съм бил, мрачен и тъмен ми е света, едва поне и аз само смърт желая да ме избави“.

Славейков споделя със свещеника, че единственото, което го спасява е мисълта за милите му пиленца (става въпрос за децата му – б. а. ). „Не, отче, не. Мили ми са и само за това реших да живея“. Пише за вътрешната си борба и решението си, че „връщане няма вече“. От писмото се вижда, че Славейков страда от неизвестен упрек от страна на Иринка, вероятно заради друга жена или някакъв побой. И то от човека, „когото аз повече от всичко друго на света обичах и милвах“.

Затова и раната му е дълбока. „Не, не, друже, не. Сичко е вече свършено и подир туй унижение аз вече не съм человек, ако приема молба, жялоз или милост. Кой съм аз, че да са карам или да са бия с жена, че пък подир да си туря главата на една възглавница с нея, това само не мога да направи, защото не съм роден за такъв. Таквази ниска твар, да бъда не го вече приемам ни под никакво условие на света. Нито съм нея унизил, нито себе си…унизен бях съпруг, докато пожелах да бъда, както го изискваше достойнството на человека и когато видях, че съм принуден да разваля съпружеското приличие, аз реших да дам край на туй содружество, което аз не ценя тъй, както онези, които сега се карат, че са милват… после плачат един за друг…“

Славейков продължава да разказва тъгата по почти разрушеното си семейство: „Аз бях на нейна милост съпруг в същото значение на тази дума, не съм искал да тиранствам над нея, затуй не мога да допусна тя да тиранства върху мен. Аз съм защитавал нейната чест повече от своята и какво зло съм направил аз, че станах за таквоз поражение, ако е била пожалена, затуй ли ма имаше… да си оттушава на мене, ако е умряла майка ѝ, аз ли я уморих и така дали е спокойно нейното сърце толкоз да жали колкото моето? И друг така дали жали и жалей за нея повече от мене. Но как сега, трябваше ли да ида на гробищата с нея, или като останах на света, да имам сношение с живите хора. Защо да продължават тези приказки, защо да обвинявам сега, когато между нас вече всичко е свършено и когато инак разгледана работа, виновен съм аз“.

Знае се, че поетът не е изпитвал доволство от това, че жена му не може да пише и чете. Той продължава до поп Кою Витанов в същото писмо: „Нейна милост при друг стопанин, равен на нейното образование, щеше да е много по-честита, защото е и умна, и честна, и спестовна с една реч, жена достойна, но не за мене“.

Писателят разбира женитбата така: „познаваме или до гроба мълчание и търпение, или с едно неспоразумение и свършек“. Славейков страда дълбоко и оценявал „сичката тежест и скръб“ , както за себе си, така и за Иринка.

„Ако да беше, казвам, в сърцето ми да видиш каква борба ставаше, ти би от милост за приятеля си гръмнал да ме убиеш да се не мъча“, пише до поп Кою. „Аз ли не мислих колко ще развредя сърца, колко жалост на роднини на приятели ще причиня…аз ли не мислих колко ще наскърбя невинните си деца, аз ли не мислих колко срамуване ще търпя от хората за една таквази поступка. Да, сичко го мислих и премислях и размислях, дядо попе, но от сичко най-тежко ми се виде такъв един живот със всегдашно напрегане на търпение. Викаш ме да си дойда, приятелю, чи са страхуваш за Ирина, страхувам са и аз, но не мога да си дойда.

Страхувам се, казвам ти, защото ма знаеш, че не желая злоба на никого, не ща да ѝ е зле ни най-големия ми противник, а не този, който за толкоз време е бил предмет на обожаването ми, и нали затуй постъпих тъй, дано тя бъде честита без мен, когато със мене видя колко е злочеста, като непрестанно червея на ревността гриза сърцето, а че и аз си изнурявам живота.

Нека живей тя на света, може още да бъде честита, аз обаче никога, никога, аз съм създаден по щението на създателя такъв, като да не мога никога честит да бъда, сърцето ми е уединено в пространството на света и нийде отзив не намери, не ще и да намери – колкото и да иска“.

Забележителното писмо на Славейков, трудно разчетимо, завършва с клетва, която след години поетът забравя: „Живях доволно за мене си, отсега само за тях има да живея (става въпрос за децата –М. К.), аз дадох вече клетва (и клетвата ми е силна и страшна) да не се докосне ръката ми до никоя от този дяволски пол, ако ще ми се представи и за самото съвършенство“.

Писателят споделя с поп Кою и за недеждите, които има, и с които смята да сполучи. Но се е лъгал и продължава: „Вече ни сострадание, ни сожаление, ни снизхождение. Този пол, за който аз мислех да е създаден да ублажава горестите на человека в този юдол плачевен“. Славейков добавя, че съвсем нямал намерения да разкрие сърцето си и „тази горест“, но се доверил на поп Кою. В писмото си го моли за анонимност на текста си, „освен на тези, до които се касае“.

Клетвата на Славейков да не се докосва до жена, която написва върху листа - скоро е нарушена. Слабостта му към „този дяволски пол“ е пословична и след случилото се. Поп Кою запазва тайната на поета и не казва на никого за разправиите, но вероятно е съветвал своя приятел, защото семейството не се разделя.

От самият поп Кою Витанов до днес са достигнали само няколко писма и една неделна проповед с религиозно-философско съдържание. В нея ни разкрива греха, който оприличава на видра със седем глави. Всяка изпуска смъртоносен яд. Първата е гордост, втората - сребролюбие, третата – лакомия, четвъртата – мързел, петата – блудство, шестата – гняв, седмата – завист.

„Завистливият само иска да види почтеннаго человека охулен, завистливия человек иска да види богаташа сиромах, и честитаго да види саборен и паднал в злополучие“, пише в неговата проповед. В края ѝ ни разкрива от какво идва гибелта на българската държава – „господарството българско се е изтребило „не от персийска сила, не от турски калъч (сабя), но от нашата завист“.

До края на живота си на 4 май 1891 г. поп Кою Витанов живее в основаната от него махала-колиби Тепавиците, или както Каниц ги нарича Попски колиби. След себе си оставя две дъщери – Донка и Паунка, които са учителки. Синът му Витан е Априловски стипендиант и малко преди да получи диплома по естествени науки в Русия умира от туберкулоза на път за България. Димитър завършва математика, а Теодосий - медицина.

Някъде от вечността сякаш още се чуват думите на поп Кою Витанов, който ни сочи един от най-големите човешки грехове: „Завистта е най-первоначато семе на всяко зло, завистта е най-первий себап на греха, най-перва ядовита скверна, която стопи и развали небето и земята, най-первий пламен, който запали на вечната мука огня.“