27869 | 12 февр. 2021 | 14:44

Райна е от стар търновски род. Остава рано без родители. Отглежда я леля ù, сестрата на майка ù, но за възпитанието ù помагат също сестрите на баща ù. Той е внук на Колю Фичето

Едно младо момиче Райна, стои на улица „Преслав“ във Варна, близо до градската градина и чете афиша, залепен на вратата на бирария „Софийски“. Решава да влезе, за да слуша сказка. Градината е изпълнена с хора, които са във ведро настроение и пият студена бира в горещия августовски ден.

След сказката се появява строен слаб мъж в униформа. Дрехата му красноречиво показва, че той учи в чуждестранен лицей. Мъжът говори, но и рецитира стихове. Сред гостите в бирарията е братовчедът на Райна - Васил Ненчев. Той представя девойката и я запознава с непознатия мъж. „Петко Тодоров“, изрича името си уважаемия господин. Щом тя казва фамилията си, лицето на Тодоров се озарява. Предава поздрави на Райна от брат ù Борис Генчев, който е студент по право, настойник и преподавател по френски език в Тулуза на самия Петко Тодоров.

Това е първата среща на писателя, автор на стихотворения, идилии и драми, с бъдещата му съпруга Райна. Още следобед той посещава дома ù, в който идват артисти, художници и учени. После двамата приятелски се разделят.

Скоро Петко Тодоров се върнал с влака в Толуза и веднага обявил на Борис Генчев, че иска сестра му за съпруга. „На такава буйна глава не си давам сестрата“, отсича той. Самоувереният еленчанин отвърнал: „Ще видим“.

През ваканцията на 1896 г. Петко Тодоров се завръща в България, но не се обажда на Райна. Не ù написва дори писмо. Остава цяла година в България, в родната Елена. След кратък престой там заминава за Русе. Заедно с Иван Белински издава вестник „Законност“, в който се отпечатват статии по обществени и политически теми. По повод Възвание към русенските граждани, насочено против правителството и княза, Тодоров е изправен пред Русенския окръжен съд. Освобождават го като малолетен.

Заминава за Швейцария, където се записва студент в Юридическия факултет в Берн. Правото оставя равнодушна поетичната му душа. Бъдещият автор на „Змейова сватба“ бърза още първата ваканция да се заврне в България.

Отива във Варна. Всеки ден гостува в дома на Райна. Тя очаквала да навърши пълнолетие и да се запише да учи в Париж. В това време брат ù се гласял да вдигне сватба в Добрич. Девойката пристигнала за празненството. Леля ù донесла новината, че и Петко е в добруджанския град. А той щом научил, че любимата му е заминала на сватба, решил бързо да я последва.

След щастливото събитие двамата се връщат в морската столица. Един ден, когато остават сами в стаята, Тодоров изважда лист и прочита идилията си „Край запустялата воденица“. Момичето му споделя искрени думи, които огорчават писателя и той навежда глава. В това време Райна забравя за моминския си срам и го целува. Настъпва неловко мълчание. За да го разсее, застава пред пианото и започва да свири „Баркаролата“ на Чайковски. После заедно отиват в Морската градина. Присядат на пейка. Петко Тодоров се отпуска, заговаря за творчеството си и за това как ще живеят заедно под един покрив. Пада мрак и двамата влюбени се прибират към дома на младата варненка.

След вечерята, съобщават на близките ù, че са си дали обет за вярност. Уверяват също, че ще изчакат да завършат образованието си и ще се съберат да живеят под общ покрив. Решават да не обявяват публично годежа си.

На другия ден Петко Тодоров отпътува за Елена. Трябва да съобщи на майка си Роза, че в живота му вече има жена, която искрено обича. Баща му Юрдан по това време е депутат в Парламента и е в София. Бъдещият свекър не е случаен човек. Някога е бил съдебен заседател. Владеел много добре турски език. Когато съдят Бачо Киро и Цанко Дюстабанов във В. Търново, той не можал да издържи процеса, на който бил в тяхна защита. Подал си оставката. Турците не я приели, но му позволили при всяка присъда да остава с особено мнение и да е защитник на подсъдимите. Бил е също губернатор на Северна България. Предлагат му да стане министър на финасите, но той отказал. Петко Тодоров е пъвородния син на Роза и Юрдан - очакван да се роди цели 12 години.

През есента на 1899 г. Петко се приготвя за учението си по литература в Берлин. Райна стяга куфарите за Париж. Уговарят се на път за София да се срещнат на гарата в Горна Оряховица. Качват се във влака за столицата. По път писателят разубеждава годеницата си да замине за Париж. Желанието му е тя да се отправи към Лайпциг, където е брат ù Александър.

В София, още на другия ден, се срещат с бъдещия свекър. Той настоява девойката да не тръгва за чужбина. Ще издейства да стане учителка в столицата. Но Райна иска да получи образование и дръзва да го съобщи пред него. Поведението ù кара свекъра да я заплаши, че ще върне сина си в България. Тя му отговаря: „Вие имате това право над сина си, аз обаче съм решила да отида в Лайпциг при брат си, където той следва“.
И тя тръгва наистина за Лайпциг. Когато пристига - не го намира. Той се е преместил в университета в Хале. Но в Лайпциг вече я очаква Петко Тодоров със своя приятел Александър Балабанов. Тодоров е щастлив, че любимата му е при него - споделя за идилиите си, за драми, които планува да напише. Заедно ходят, за да гледат пиесите на Ибсен, посещават кафенета и сладкарници, разхождат се.

В свои спомени за съпруга си, Райна разказва за общия им близък приятел Александър Балабанов: „През лятната ваканция Балабанов замина за Щип. Потеглил от Щип за новата университетска година, той взел една голяма диня да ни донесе армаган. Тогава този плод не се намираше нито в Германия, нито другаде в Европа. Събрахме се в квартирата на Балабанов и всички наострихме зъби да ядем диня.

Добрата му хазайка Frau Iahr пристигна в стаята и в един поднос слага динята, сварена, на масата. Балабанов скочи и ù се скара защо не го е попитала как се яде тоя плод, а пък ние се смяхме до сълзи на Балабановия malchance – да носи диня чак от Щип, за да ни направи сюрприз, а то излезе сварена диня…“

Петко посещава през ваканцията Варшава, Лвов, Лемберг, Черновец, където се среща и общува с писатели. След като се завръща, двамата с Райна решават да заминат в Наумбург – градът, в който се е родил Фридрих Ницше. За компания с тях тръгват на разходка Христо, брат на Тодоров, нейният брат Александър и самият Александър Балабанов. Веселата компания посещават сладкарници, където пият меланж. Разговарят и спорят въодушивено. Посещават и Ваймар, там е роден и живял Гьоте.

След приятното пътешествие Петко започва да пише докторска дисертация и тръгва за Прага. Райна тъкмо е свършила семестъра и стяга куфари за България, но се отбива при него. Гледат заедно операта „Продадена невеста“ на Сметана, разглеждат музеи. С тъга се разделят на гарата.

Тя се връща във Варана и чака писма от любимия си. Но е тъжна – той е далече. Александър Балабанов, който също е в България, отива на гости на Райна в морския град. Вижда я, че много е отслабнала и пише писмо на Петко. Той веднага се завръща. На 23 август 1903 г. те стават съпруг и съпруга – завинаги.

Младото семейство се отправя с влака за Елена, за да погостува на Петковите родители. Файтонът на баща му ги чака на Горнооряховската гара. Откарва ги в богатия еленски дом, където окичват булката с наниз златни пендари.

Тогава Райна разказала за първи път за своите корени, че е от стар търновски род. Остава рано без родители. Отглежда я леля ù, сестрата на майка ù, но за възпитанието ù помагат също сестрите на баща ù. Той е внук на Колю Фичето. Търгувал с жито. Като член на градския съвет помогнал да се дадат места на бедни търновци, за да си построят жилища, както и да се отпуснат строителни материали за това. За добрината му го нарекли „баща на бедните“. Майка ù е дъщеря на Еньо Чакалов - търговец на кожи.

В Елена младото семейство остава една година. Райна се разбира със свекърва си, помага ù в домашната работа. Петко започа да пише драмата „Самодива“. Младите излизат на разходка в горите. Той ù разказва за детството си, за разни стари еленчани. После щастливият съпруг заминава за Берлин, за да защити докторската си дисертация.
Щом се завръща у нас назначават го за секретар на Народната библиотека, за което съдейства проф. Иван Шишманов. Целта е Петко Тодоров да може да се занимава и със своята любима литературна дейност.

През есента на 1905 г. се налага младото семейство да живее в столицата. Свекърът купува къща с градина на улица „Витошка“ №63, за да може Тодорови да се устроят в свой дом. Иска повече от всичко щастието на децата.

Авторът на драмата „Невеста Боряна“ има намерения да превърне дома в място за литературни срещи. В него търси тишина и спокойствие, които са му необходими за творчеството. Всички битовизми поема Райна, за да може той да е отдаден на това, което иска - писането. В къщата живее и Мина, сестрата на Петко, която се е записала да учи гимназия София.

Домът е посещаван от Пенчо Славейков и Мара Белчева, също го навестява д-р Кръстев със съпруата си. Сред гостите е и Яворов, който носи букети от полски цветя или рози за Мина и за госпожа Райна Тодорова.

Животът на семейството върви спокойно – без дори най-малки конфликти и недоразумения. Петко Тодоров излизал сутрин, после се прибирал за обяд. Полягвал на кушетка в кабинета си. Двамата съпрузи пиели следобедно кафе. А ако нямало гости, той давал на жена си да му прочете някоя статия от европейските или руски вестници. Към 15 часа Петко отивал в кафене „България“. Имал нужда да поговори със свои хора за политика и литература. Трите им деца, които вече са поотраснали, недоволствали вечер, че майка им е все заета с работите на баща им. Чакали с нетърпение минутите, в която тя ще приключи. А после ще им чете книжка или ще им разказва приказки.

По това време на държавно ниво се взема решение да се изпратят в чужбина няколко души общественици от духовния елит на страната ни, които да използват отношенията и авторитета си, за да се „помъчат да неутрализират лошото впечатление, създадено сред международната общественост от вероломната политика на царя и генералите му и да изяснят българското становище по македонския въпрос“.

Петко Тодоров се съгласява да тръгне за Русия, където има много близки приятели. Иска да защити каузата за свободата и автономията на македонския народ.

След като се връща от Русия, писателят се разболява. Възниква сериозен проблем с апендецита му и заминава за Лозана, за да се оперира. След него тръгва Райна, като преди това оставя трите им деца на свекърва си, за да се грижи за тях. След операцията обаче, високата температура на писателя не стихва. Изследват го за туберколоза, но се оказва, че не е болен. Съветват го да се лекува сред природата, в санаториум. Започва Първата световна война.

Райна е плътно до своя съпруг. Помага му, заедно правят разходки. Тодоров се храни с калорична храна, за да укрепне. Температурата му започва да спада. Вечер преданата съпруга го разтрива, прави всичко, което ù кажат лекарите. Внезапно се налага нова операция, която трае три часа. Докторите откриват актиномикоза – болест която се причинява от гъбичка живееща във влажни места. „Петко имаше навик да дъвче тревички, разхождайки се из полето. Попаднала през кухините на устата, та се залепва в апендикса. При операцията на апендикса вероятно са попаднали от тия гъбички в аортата, а оттам се развил гнойният тумор, залепен за аортата“, разказва съпругата му.

Препоръчват на семейството да отидат в курортно селище, където болният да се лекува с радий. Райна веднага поръчва линейка, за да ги откара. Температурата на Тодоров спада и нещата уж се успокояват. Той дори иска жена му да чете вестник, за да научи някоя новина по света.
Той сякаш предчувства фаталния си край. „Щастлив бях – всичко на тоя свят имах, само здраве нямах… Ах! Да бих само оздравял, колко честит бих бил с тебе, моя предна, Райно. Аз не вярвах, че си била способна на такава преданост, и сега чувствувам, че за тебе ми е най-мъчно…“, изплаква той часове преди да издъхне. Съветва жена си какво да направи със себе си и децата, ако почине. Настоява те да имат висше образование. Заръчва да му посади бяла роза на гроба. Състоянието му рязко се влошава – слагат му инжекции с морфин. Вероятно болките са нетърпими и той иска нова инжекция. Издъхва на 14 февруари 1916 г., само на 37 години.

Завършва един човешки живот, но и един тринадесет годишен щастлив брак. През всичките години двамата живеят в пълно разбирателство и доверие. Той се уповава на нейната вяра, ведрото ù настроение. От тревога и мъка около смъртта на обичания ù съпруг, само за една нощ, косата на Райна Тодорова побелява.

Балсамират тялото на писателя и го отнасят на гробището Сен Жорж в Женева. Заключват го в гробница. Райна се надява, че след войната ще се върне, за да прибере костите му, които да погребе в България.
Съсипана от мъка се връща с влак в София. От там бърза за Елена, за да види децата си час по-скоро и съобщи трагичната новина на петковите родители. Райна има непосилната задача да ги утешава и успокоява след тежката загуба. Остава цяла година в Елена при свекъра и свекървата си, заедно с децата, в очакване да свърши войната.

Но още преди нейния край, внезапно решава да се върне в София. Д-р Кръстев я съветва да направят второ издание на „Идилии“ и да преиздадат драмите на Петко Тодоров. Той още преди втората операция, взема в ръцете си поправения си вариант на своите „Идилии“ и написва как да бъдат подредени за второ издание. „Пази го добре, това ти оставям теб и на децата“, заръчва на съпругата си.

Щом се прибира в София, Райна организира издаването на книгата му. Директорът на придворната печатница се съгласява да ги отпечата. След това тя сама се заема с разпространението им. Изпраща ги в библиотеки както и в цялата страна. Води преговори с директора на Народния театър, за да може да получи някакво заплащане от драмите на съпруга си. Със спечеленото от неговото творчество успява да се справи финансово, за да изхрани и изучи децата си.

След време решава и въпроса с пренасяне на костите на Петко Тодоров от Женева. Затова помага Стоян Омарчевски, министър на просветата. Райна споделя за намеренията си с Мара Белчева и двете отиват в кабинета му. По-късно почернените жени пренесят в родината тленните останки на своите любими мъже.

Така през един юнски ден на 1921 г. двамата велики творци от кръга „Мисъл“ са отведени във вечността…