197299 | 13 юни 2025 | 09:37

Д-р Кръстев, редактор на „Мисъл“, след като получава в редакцията „Калиопа“, изпраща възторжено писмо на поета и хонорар

Автор Мирела Костадинова

Някога хората на Чирпан не се поддали на никакво гръцко влияние, населението останало чисто. Отличавало се с южняшки темперамент - буйни и избухливи. В това градче изплакал бъдещият голям поет Пейо Яворов, който е с темперамент на истински тракиец.

Външните си черти Яворов наследява от баща си – мургава кожа, изпъкнали очи и дебели устни. Това създава легендата за арабското му потекло. В нея повярвал и самият поет. Преданието разказвал Янко Кочев, а Яворов го предава на Владимир Василев. Редовете са отпечатани в „Златорог“, г. ХХ, кн. 8. „Легендата разправя, че в папукчийската чаршия в Чирпан, потънал в прах и дрипав, явил се един странник. Големи устни – майка ми разправяше, че като пиел кафе, устните му събирали един голям филджан; приведен, сух, с големи тъмни очи, търсил работа. Бъдещият негов бабалък (тъстът) го цанил слуга. Мурафетлия бил, но не бил много приказлив; не се знае дали е мълчал, за да прикрие, че не знае български, или си е бил мълчалив. Проявил голямо трудолюбие, и господарят му решил да го ожени за дъщеря си; изглежда, тя май не е била много красива. Той му става зет. Като го попитали за името му, казал се – Стоян. Но все трябвало да се намери една отлика от другите Стояновци, и за това му турили прякора „Крачола“ – заради скъсания му баджак. Като се оженил, отделил се, да не бъде приведен зет. Бил толкова беден, че за венчавката си взел чохени потури и кюрк от други. Но три-четири дни след сватбата хората дошли да си ги искат. Булката била жена много честолюбива и заядлива – ревнала, дигнала скандал и искала да го напусне. Това много го наскърбило и той ù казал: „Мълчи, ще станем богати“ (както ми е разправяла майка ми).
Поискал един ден от бабалъка си (папукчията) един колесник и закарва на Марица да мели брашно. На сутринта, вместо брашно, докарва товар с алтъни. Добиването на тия пари се свързва с един също странен човек, който го заобикалял отвреме-навреме, шушнели си на ухо. И през деня, когато Крачола отишел вечерта за парите, пак го посетил и дълго приказвали. След като прадядо ми донесе парите, тоя човек вече не се явил в Чирпан.
След това забогатяване, Стоян Крачола почнал да върти голяма търговия с еминии, ходел на големите пазари в Одрин, Узунджово. Изглежда, нещо го е глождело, та на старини станал много благотворителен – правел калдъръми, чешми. А когато усетил, че ще умира, телалин викал по Чирпан – Стоян Крачола умира, да идат да се прощават. Ходили, целували му ръка, а той им давал подаръци – еминии и пари“.

От думите на поета се вижда, а по-късно е доказано, че прадядото на Пейо Яворов не е от арабски произход. Митът е създаден вероятно по-късно.

Истина е, че Стоян Крачолов се оженва за дъщерята на своя господар и после придобива голямо богатство. Имал е само две дъщери – Мата и Митра (Мина). Втората е баба на Яворов, приличала много на баща си. За нея поетът казва: „Майка ми е разправяла, че баба Мина била забележителна жена. Тя повторила характера на майка си (жената на Стоян Крачолов). Била своенравна и капризна, но разказвала много хубаво, забравяла се чак. Голяма къща, много хора – като се увлече да разправя, замръквала и забравяла къщната си работа. Била е освен това буйна, безстрашна, проявявала мъжки наклонности“. Оженва се за Иван Терзи Колев, който бил слуга в папукчийския дюкян на Стоян Крачола, но с честността и трудолюбието си спечелил доверието и обичта на господаря си, който го направил „заврян зет“. Бил рус, бял, различен от жена си – мургава и грозна. Двамата са имали шест деца – пет момчета и едно момиче. Най-големият син Тотю е баща на поета Пейо Яворов. Приличал е на дядо си – мургав, висок, приведен леко напред.

Бащата на Пейо Яворов, Тотю, работил в обущарския дюкян на баща си, после става бакалин, имал и месарница, търгувал с вино и овце. Минал под венчило с Ганка Йовчева, от рода на хаджи Вълкови, а хаджи Вълко бил голям търговец и предприемач. Тотю и Гана се взели с голяма любов.

„Колкото баща ми е бил черен, толкова майка ми – хубава, с правилни черти. Чорбаджийски син, той е могъл да вземе богата, давали са му, но взел нея“, разказва Яворов.

Самият поет твърди, че е роден на 1 януари 1877 г. Но проф. Михаил Арнаудов открива, че годината е грешна. Всъщност, когато е трябвало да постъпи на работа като ученик – телеграфист през 1894 г. Яворов му дотрябвало свидетелство, в което да бъде с една година по-голям и е получил такова от общината. Но в кръщелното свидетелство датата му на раждане е 1 януари 1878 г.

Пейо Крачолов се появява на света като слабичко дете. Сложили го в една антерия, намърдал се целият в ръкава ù. Когато поотраснал дошла баба Митра, майка на баща му и рекла, че детето прилича на Ганкиния баща. Момченцето боледува често до петата си година, страдало от очи.

„Церили ме и най-после ме занесли на една жена да ме дере с коса; изтекла много кръв, очите ми се подули и едва не съм ослепял; струпеи някакви излезли, майка ми, много грижлива, ме намазала с неугасен сюлмен, излезли ми мехури. Това постоянно боледуване се отразило на характера ми: неподвижен съм бил, непохватен; заградят ме с възглавници – цял ден стоя; като ме погледнат – захлюпям се. Като съм пораснал – пак в къщи; да изляза на улицата, да играя с връстници – не; изблъсквали ме, заключвали вратата, за да играя; аз не ща – драскам на вратата да ме приберат; отварят вратата – заспал съм на камъните. Проговорил съм фраза на трета-четвърта година; страхували се да не би да съм ням; баща ми правил отчаяни опити да ме разприказва“.

Още като дете Пейо Крачолов е кротко момче, не приказва, но поиска ли нещо, на часа трябва да го има. Отбягва чуждите деца, иска да командва в игрите, не търпи да му се налагат. По цели часове стои в градината неподвижен, обича да се заглежда на някъде, нещо мисли. Само от баща си се плаши. От него е наследил външни черти, упоритостта и темперамента. Тотю Крачолов минавал за особняк. Бил избухлив, строг, суров. Взел е участие в борбите по Съединението.

През детските си години бъдещият поет показва странности които продължават да се наблюдават и в юношеските му години, но и в зряла възраст. Той е затворен, съсредоточен в себе си, притежава плахост, боязливост, съчетани с упоритост и честолюбие. Повлиян е силно от майка си, наследил е много нейни качества. Тя е била неграмотна, но е имала буден ум и памет. Обичала да ù четат книги, които после разказвала на съседките си. Слушали я да разказва притчи от Евангелието, приключенията на „Скитника евреин“, моменти от „Клетниците“ на Виктор Юго. Била приказлива и сладкодумна, имала хубав глас. Свекърът и свекърва ù я карали да им пее. Носела милостиво сърце – помагала на бедни и страдащи. Към малкия Пейо е нежна и добра.

Свитостта и затвореността на Яворов продължила и в училищната възраст. На седем години го приготвили за училище. Той отишъл до училищната врата, но сам се върнал. Постепенно свикнал, поотворил се. Но така и не започнал да играе с децата, а това огорчавало родителите му. Мъчели се да го насърчават с подаръци и пари. В игрите го правели цар, но той се прибирал вкъщи разплакан. Усамотението му носело по-голяма радост и наслада.

След като завършва трети клас в Чирпан, постъпва в Пловдивската гимназия, където остава две години. Напуска поради липса на пари. Изглежда, че и баща му не е имал особено желание синът му да завърши гимназия. Тъкмо там започва да чете поетични книги. В четвърти клас описва в стихове родния Чирпан, учителите го насърчават. На следващата години пише вече по-сериозни стихове, но не ги показва пред никого. „Но по великденската ваканция донесох една комедия и четох на сестрите и братовчедките си, насядали по миндеря – толкоз смешно, че изпопадаха“, разказва Яворов.

През цялото си детство той има страх от тъмното, който продължава и в по-късна възраст. Докато е в Пловдив вижда по комините разни видения и го обзема ужас.
Едва седемнадесетгодишен, Яворов става телеграфист в Чирпан. Чете Пушкин, Лермонтов, Достоевски. Пише стихотворения, но не ги чете на никого.

През есента на 1895 г. отива в София, за да постъпи като актьор в Народния театър, но това е само един от очертаните пътища. Другият е да замине четник за Македония. Не става нито едното, нито другото.

Въстанието е вече „прегоряло“. Същата година отпечатва първите си стихотворения в „Македонски глас“. През 1896 г. в списание „Ден“ публикува две стихотворения „Пред тъмничний зид“ и „Пролетната жалба на орача“, което по-късно се появява с ново име „На нивата“.
От Чирпан Яворов е преместен за два, три месеца в Скобелево. Там се сприятелява с изгнаници арменци, които работели на гарата. Те имали гостилница, която поетът посещава. Впечатленията си от живота на тези прокудени хора използва за създаването на забележителното си стихотворение „Арменци“. По това време създава връзки с македонски революционери, запознава се с Коста Аврамов, Борис Сарафов, Гарванов и др.

От Скобелево е преместен за малко в Стара Загора, а от там в Сливен, където остава около годна. Отива в Стралджа. В това време се увлича и чете Надсон и Хайне.

През 1898 г. е преместен в Анхиало. В крайморското градче живее самотно. Чете Библията, занимават го вечните въпроси. Обича да скита самотен край брега на морето. От една такава разходка през студен зимен ден заболява тежко от пневмония, лежи два месеца на легло. В Анхиало написва „Калиопа“, вдъхновен от момиче. По-късно поетът признава в „Автобиографията“: „Съжалявам, че не съм се оженил за нея“. Изпратил поемата в списание, но не я отпечатали. Тя намира свой живот на страниците на сп. „Мисъл“. В началото на 1899 г. Пенчо Славейков превръща Пейо Крачолов в Яворов.

Д-р Кръстев, редактор на „Мисъл“, след като получава в редакцията „Калиопа“, изпраща възторжено писмо на Яворов и хонорар. Литературният критик и философ урежда преместването му през 1900 г. в София. Отначало поетът работи като контрольор в управлението на пощите, а после е началник на пощенски клон на ул. „Цар Шишман“. Тогава се запознава с революционера Гоце Делчев.

В края на 1900 г. Яворов става редактор на ветник „Дело“. Редактира само шест броя и заминава с Гоце Делчев за Македония – през февруари 1902 г. Невидима сила го тегли там, както и силното му чувство на състрадание към поробените. След едномесечно скитане се завръща в България, където продължава с екзалтация работата си „против домогванията на външните“, чрез вестника в София и чрез събрания в провинцията. Противниците правят опит да се вдигне въстание в Джумайско и Петричко, което е неуспешно – с голям приток на бежанци към България. Обвиняват вътрешната организация в бездействие и дори в предателство. „Адвокати и бакали декламираха по митингите: „Македония да пламне, да гори! Те няма какво да изгубят“.

Яворов заминава повторно с Гоце Делчев за Македония, където остава четири месеца. Издава 12 броя на вестник „Свобода или смърт“. „По чудо бях изхвърлен со шестима другари из кръстосания огън на паплач аскер и башибозук. И носех потвърждение на слуха за ужасите, настъпили в източна Македония след Солунските атентати. Делчев почиваше вече в земята“.
Яворов преживява тежко смъртта на Гоце Делчев, който е единственият човек, който почитал дълбоко, чрез него обиква делото за освобождението на Македония. По време, когато е убит революционерът се разпространява мълва, че е убит и Яворов. Майката на поета научава това и получава удар, не става повече от леглото.

След като остава три, четири дни в София, Яворов отново заминава за Македония „с четирийсет души, между които имаше бивши училищни инспектори и закалени сред кървави харамии, бивши съдии и забегнали от полковете си офицери – и всичко нужно за някоя игра „на държава“. Пет-шест души в групата се тъкмяха за върховно началство на тъй наречения „четвърти революционен окръг“, който обземаше северната половина на Солунския вилает“.

След като остава два месеца в Македония идва и „невеселия край“ на скитанията му там. След една свада със Сандански, разочарован се връща в София. Редактира вестник „Автономия“. Същата година започва работа в Народната библиотека, а през 1904 г. става главен библиотекар.
През 1901 г.излиза първата му стихосбирка „Стихотворения“. Две години по-късно се появяват „Хайдушки песни“ и биографията на Гоце Делчев. Пътува до Виена и Женева.

През 1906 г. е командирован във Франция от министъра на просвещението д-р Иван Шишманов. В Нанси остава седем месеца – до април 1907 г. „В Нанси се затворих и писах. Голяма част от „Прозрения“ са писани там. София не е била никога много плодовита в това отношение за мене“, признава Яворов пред проф. Михаил Арнаудов. В Нанси се запознава с френската поезия, с творчеството на „декадентите“ и символистите – Бодлер, Маларме, Верлен, Рение и др.
След завръщането си от Франция отпечатва „Безсъници“ писани през 1905 и 1906 г. А после и „Хайдушки копнения“ печатани по-рано в сп. „Мисъл“. Напуска Народната библиотека и участва в редактирането на вестник „Илинден“. Член е на „Задграничното представителство на Македоно-одринската революционна организация“. Постъпва като драматург в Народния театър.

Душата му е възродена от любовта с Мина Ю. Тодорова, сестрата на писателя Петко Тодоров. От тази любов се раждат някои от най-хубавите му песни в „Безсъници“ и „Прозрения“. Създава драмата „В полите на Витоша“. Любовта им завършва трагично. Мина се разболява и умира внезапно в Париж през 1910 г.

Същата година Яворов е командирован във френската столица, остава до края на годината. През 1911 г. отпечатва драмата „В полите на Витоша“, представена същата година в Народния театър. Творбата има голям успех, възбужда страстни спорове, каквито до този момент никоя българската драма не е създавала. Появяват се в печата много статии, които защитават или отричат „В полите на Витоша“.

Още не са зараснали раните от трагичната любов на поета с Мина. Яворов е увлечен от нова страст с Лора Каравелова, дъщерята на Петко и Екатерина Каравелови. Двамата минават под венчило. Тя е отдадена на властната си женска природа. В Лора живее ненаситното ù честолюбие, болезненото желание да бъде тя и само тя в мислите и чувствата на поета. Една от най-обаятелните жени на времето, Лора Каравелова иска изцяло да владее поета и световете му.

Любовта ù е неотделима от страстта, изпитва демонична ревност. Често казва на Яворов: „Пази се, защото съм способна на всичко!“ Той споделя пред брат си Атанас: „Каквото аз харесвах, тя разваляше; ако саксия с цветя харесвах, тя я чупеше, квартирата – измествахме се. Аз се страхувах да съобщя онова, което ми харесваше. Ревнуваше ме от мъртви предмети“.
Душата на Яворов е опустошена. В този период почти не създава творчество. Настъпва и трагедията - съдбоносна и за двамата. Самоубийството на Лора на 29 ноември 1913 г. е последвано от опит за самоубийство и на Яворов. Известно е, че куршумът не е смъртоносен, но лишава поета от зрение.
От този момент до фаталния му край през есента на 1914 г. животътът му е съпътстван от физически и душевни страдания. Мълвите, че е убил жена си бродят из стара София, настройват враждебно голяма част от обществото. Заведено е следствие. Близките приятели на Яворов остават до него. Д-р Кръстев го води на операция във Виена, Тодор Александров му обещава издръжка от Македонската организация. Подкрепят го Владимир Василев, зет му Найденов и брат му Атанас. Но жестоките нрави, чувството за изоставеност, тъгата, безнадеждността го отвеждат в по-добрите светове. Завинаги.

Може би, ако Яворов наистина се беше оженил за момичето, което среща в Анхиало, вдъхновило го да напише „Калиопа“, съдбата му щеше да бъде съвсем различна. Кой знае…