29003 | 18 юни 2021 | 14:43

Багрите на Дечев са „плътни и тежки“. Използва предимно земни цветове – тъмнозелено, кафеникаво, жълто, тъмносинкаво, розово и червено. Картините му са ярки, има наситеност на тоновете

Едно петнадесетгодишно момче, заедно със своя приятел Георги Йорданов, решава да напусне родния Разград. Той е чел книги, гледал е репродукции на картини в списанията „Нива“ и „Художник“ в читалищната библиотека. До този момент в малкия провинциален град, погледът му не се е докосвал до оригинални платна на художници.

Момчетата напускат града вдъхновени от една мечта – да тръгнат на юг, където е Италия. И двамата мечтаят да станат художници и да усетят миризмата на бои. Те са виждали репродукции на картината „Слънчев залез на остров Капри“ и искат да отидат в тази слънчева страна. Приключението завършва до Попово. И с разправии в къщи. Това дръзко момче е Данаил Дечев – бъдещият самобитен художник, който създава серия от поетични платна в българската живопис.

Прагматичният разум на брат му скоро решава да го изпрати на някъде, за да се учи на занаят. Данаил е останал сирак още пет годишен и брат му, строг, но образован човек, се грижи за него. Момчето, с конска каруца, заминава за Сливен, за да учи в Сливенското текстилно индустриално училище.

В читалището на този град вижда няколко оригинала от Добрович, първият български художник с академично образование, роден в Сливен, чиито платна са откупени в онези години от Националната пинакотека в Атина. В същото читалище вижда и копия от картината на Гвидо Рени, живописец от болонската школа. В театралния салон на читалището Данаил Дечев вижда тежка завеса и картина от сливенския художник Йордан Кювлиев. Всичко това пленява момчето и го отвлича от тъкачните станове и казаните с бои.

Той рисува от малък и се вълнува от природата – залезите и небето след дъжд. Първите уроци по рисуване му преподава учителят от Разград Драган Данаилов. Той го запознава с творчеството на западните художници.

В Сливенското текстилно индустриално училище Данаил показва забележителен талант да получава багри. Но след училище той бърза, за да рисува своите платна.

Бъдещият голям художник тъкмо е завършил училище, когато през есента на 1912 г. е обявена Балканската война. Прибират го в казармата. След нея единствения му път, който се очертава е да се хване с чиновническа работа. Става служител в пловдивската митница. Градът на тепетата се оказва важен период в живота му. Тук живее двадесет години, създава шедьоври и намира себе си като художник. Тракия отключва отново творческите му пориви и вдъхновение.

Слънчогледовите ниви и ливадите със сенчести листаци, животните които пасат по синорите са един вдъхновяващ свят за художника.

Дните му на чиновник идвали и си отивали. Завъртали се кръговете на ежедневните му грижи. Малката му заплата не достигала, за да си купи бои и платна. И той започва да търси допълнителна работа. Хваща се да прави надписи и плакати. Скоро му се предлага възможност да илюстрира учебник, който ще издаде книгоиздателството „Христо Данов“. Тъй като не е изучавал анатомия, трудно рисува човешка фигура, но прави своите дълбоки пейзажи. И се захваща да илюстрира учебник по география.

По същото време му въздействат платната на художника Симеон Велков, който рисува с туш и перо. Разглежда ги и се учи от тях. Дечев започва да рисува театрални декори, макар, че няма опит. Това му носи първите допълнителни пари и той напуска чиновническата си работа. Отдава се на творчество си.

Дружеството на южнославянските художници представя традиционната си пролетна изложба в Пловдив през 1921 г. Журито се спира върху три малки пейзажа, рисувани с перо и акварел. Творбите са на млад неизвестен художник и те ги приемат. Това е първата дръзка крачка и успех на Данаил Дечев, който има своите съмнения в работите си.

Не спира да работи и мислите го водят към идеята за първа самостоятелна изложба. Хваща статива и боите си и отива, за да рисува Пловдивското поле и Родопите. Рисува акварелни и моливни скици от града на тепетата, сякаш сам се учи на перспектива и овладява рисунъка. Среща се с нашите битови мотиви, рисува картините „Жетварка“ и „Манастир“, в които те са изразени. Преоткрива творчеството на Иван Милев, Пенчо Георгиев и други наши художници.

„Когато се завърнах в Пловдив аз започнах да се ровя из томовете на българските народни умотворения. Посещавах църквите и се заглеждах в старинните икони, стенописи и орнаменти. А такива имаше много в Пловдив, Асеновград, в околните манастири, особено в Бачковския“. От тези му търсения се раждат картините „Коньо, коньо, ален коньо“, „Черковница“, „Каракачанска невеста“, „Лазарче“, „Черквица“.

Последната картина, която е малка по размери, е направена с акварел и гваш. Вижда се смирена селянка, нагиздена с празнични дрехи, в типично българска стая. „За една друга подобна творба Данаил Дечев се вдъхновява от народната песен „Грозданка по двор ходи“: млада жена, облечена в народна премяна, пристъпва с печално наведена глава по плочите на спретнат двор. С много любов и старание са рисувани стълбището, което води към чардака, прозорчетата с дървена решетка, обкованите врати на избата, саксийките, наредени от грижливата стопанка. И тук художникът се старае да надникне във времето, за да разбере обаянието на неподправена българска поезия.“Той я намира в самата отдалеченост на сюжета и в характера на цялата обстановка“, пише в своята монография за художника Атанас Божков.

Дечев черпи сюжети от отминали времена. Виждат се народните носии и архитектура, които изучава в Тракия и Родопите. И сякаш живее повече в миналото, отколкото в своето съвремеие.

Дните се нижели, а той упорито работел над картините си. През пролетта на 1922 г. в Пловдив е открита първата му изложба. Учителите от гимназиите в града водят учениците, за да видят платната на художника Данаил Дечев. Той се среща с нови хора, които отварят душата му за работа.

По същото време художникът се показва и като рецитатор на стихотворения. Изпълнява театрални роли. Рисува декори и завеси.
Четири години след първата му изложба, през 1926 г., в София се урежда първата Обща художествена изложба. Дечев представя своя малка творба в декоративен стил с мотиви от българските народни песни. За нея той получава поощрение от Министерството на просветата. Той също присъства на изложбата. Тогава разгледал галерии, където го впечатляват творбите на Никола Петров.

От този момент участва в годишните изложби в столицата. Работи много и прави самостоятелни изложби в Русе, Пазарджик и Пловдив. В това време сред близките му приятели застава Цанко Лавренов и двамата организират изложби в различни градове на Южна България.
През 1931 г. Дечев заминава за Париж. Той разглежда музеи и галерии и се запознава с образците на световната класика – Веронезе, Рембранд, Мейсоние, Дьолакроа и импресионистите. Пейзажите на Рюисдал и Коро му въздействат силно. Наслаждава се на шедьоврите в Лувъра. Вечер, когато се завърне в хотелската си стая, вади своите малки рисунки. Във френската столица се уверява, че трябва да може да разтълкува родното, дълбините на българския дух. Шедьоврите, които е видял светят, но по друг начин...

Времето в Париж е кратко и той се завръща в България. „Аз търсих и гледах онова, което е близо до моя мироглед, което не е мода или измислица“, казва той за това време. От 1931 г. до 1938 г. е един от силните периоди в творчеството му. Подбира и представя своите най-добри картини и прави изложби в София. Скоро си извоюва добро име сред творците. Става един от първите български пейзажисти.
В творбите му от 30-те години се вижда зрелостта му на художник.

Тогава създава и голям брой пейзажи от Тракия и Родопите. На едно платно от този период се виждат нивите, по пътя бързат жените, за да ги ожънат. Купите с прясно сено са извили гърбиците си. До тях, зад зеления гъстак, се вижда планината. Тази картина Дечев е нарекъл „В полите на Родопите“ (1938). Рисува косачите, разпрегнатите каруци с коне, стопаните из нивите, къщичките обляни от слънце и спокойствието в равнината. В Пловдивското поле открива един друг свой мотив – градините между дърветата в покрайнините на града. Рисува ги много години.

През 1939 г. идва в София и сам признава, че в столицата работи „малко и непълноценно“. Но това е само кратък период. По-късно създава забележителни платна.

В своите пейзажи той обича да рисува карловските къщи, старите улици, които се вият около тях. Изобразява върху бялото платно пъстрия пазар на Карлово в целия му колорит. Тази картина е като малък бисер в творчеството му. През 1940 г. рисува и „Пазар в Калофер“.

После отива в Родопите. Спира се в Асеновград, за да изобрази неговото минало. От тези си творби взема, когато тръгва за френската столица. Повечето му пейзажи са рисувани през пролетта, когато плодните дървета са окичени с бели цветове и ухаят на живот. Слънцето провира лъчи между клоните, за да залезе меко в зелените треви, а не зад баирите... В това художникът открива неподозирана красота. Тази простота говори с един особен глас и напомня вечни истини. „Пролетен ден“ е една от тези негови творби. В пейзажа му „Пролетна градинка“ се се вижда също поетичност. Понякога рисува почивката на копачите край цъфналите слънчогледи – „Копачки“ 1944 г. или обяда им на тревата – „Обяд на полето“. Градинките и копачките присъстват в платната му. В тях обръща внимание на пространствеността.

Сред сюжетите му са старите български къщи, обагрени в червени и жълти тонове на залязващото слънце. Те пазят духа на българското и също са един от любимите му мотиви. Той ги намира не само в Карлово, но и в Копривщица, Асеновград, Пловдив.

В картините му виждаме и манастирските порти. Светлината пълзи по лицето на манастира и сякаш наднича през вратата на храма, но и в грешната човешка душа.

Темата за жената и майката е докосната в творчеството на Данаил Дечев. Те приличат на мадони. Една от тези негови работи е „Майка“ и „Селянки отиват на работа“. Последната картина получава награда от Българската академия на науките.

Могат да се открият и други теми в творчеството му, които водят към драматизъм. Забележителна е картината „Замръзналият влак“. Вижда се Сточна гара, влаковите композиции, покритата със сняг земя, а наблизо са спрели каруци…Върху картината няма човешко присъствие. Напомня тъга и безнадеждност…Сякаш скоро на това място няма да се случи нищо радостно.
Забележителни са и морските му пейзажи правени с лекота и окъпани в блякък. Тях работи през 1939, 1946, 1948 г. „Лодки“, „Есен на море“, „Рибари“, са само част от тях. С картината „Къщи от Созопол“ Дачев участва в „Бианале ди Венеция“ през 1948 г. Върху платното е изобразена стара созополска къща на преден план, с ограда около нея и впечатляваща входна врата на пътя. В лявата част на картината се вижда и друга къща, а между тях морето, което е спокойно.

През 1953 г. Данаил Дечев изобразява върху платната си Лудогорието, мотиви от неговия роден край. Показва тайните на природата – спокойна и нашепваща някакви истини, които се носят меко над земята.

Багрите на Дечев са „плътни и тежки“. Използва предимно земни цветове – тъмнозелено, кафеникаво, жълто, тъмносинкаво, розово и червено. Картините му са ярки, има наситеност на тоновете. Той нанася маслената боя на платното с четка или нож.

През годините участва във всички общи художествени изложби, които са устройвана в България след 1926 г. Успява да уреди и свои самостоятелни изложби – повече от 30. Те са в София, Пловдив, Русе, Пазарджик, Чирпан и др. наши градове. Участва и в колективни изложби. Излага два пъти на всемирните художествени изложби във Венеция.

Освен работите с маслени бои е създал голям брой рисунки с креда, въглен и молив, които някога се намирали в ателието му. Картините му днес са притежание на Националната художествена галерия и частни колекции. Негови работи се намират и във Франция, Румъния, Германия. Но и в Москва, Будапеща, Стокхолм, Тирана.

Макар, че получава редица награди, той не успява да сбъдне мечтата си и да завърши Художествена академия. Но съвсем сам успява да достигне онези висини на голямото изкуство, които го доближават до Божественото. „Художникът не е онзи, който се вдъхновява, а онзи, който вдъхновява другите“, казва Салвадор Дали.

И платната на Данаил Дечев го правят, но и разказват за човешкия дух и душа…