7103 | 12 дек. 2025 | 13:05

Златка Щерева е сред познайниците на Екатерина Каравелова и посещава срещите на писателките, които се събират в нейния дом

Писателката Златка Щерева е автор на стихотворения, разкази, импресии, пътеписи. Отначало се появява във вестниците с псевдоним – Златозара Константинова. В творчеството си е вдъхновена от българското Възраждане, но и от освобождението на Добруджа, откъдето е нейният съпруг. Някога самият писател Стилиян Чилингиров се нарекъл неин „кръстник“ в литературата. 

Златка Щерева е родена през 1902 г. в Лом. Моминското ù име е Златка Стефанова Константинова.  Дъщеря е на Стефан Константинов, който е български революционер. Завършил е право в Швейцария. Работи в съдилищата на няколко български града, сред тях и в Ломския окръжен съд. Юрисконсулт е на Охридската митрополия. 

Майка ù,  Невена Панова, е от В. Търново, възпитаничка на френски колеж в Цариград. Работи като учителка в Македония, част е от Вътрешната македоно-одринска революционна организация. След време създава женски дружества във В. Търново, Г. Оряховица, Лом, Самоков и Плевен. Златка Щерева пише биографична книга за нея - „Учители народни“.

По време на Балканската война баща ù е доброволец в македоно-одринското опълчение. Убит е като доброволец в Междусъюзническата война през 1913 г. край град Сяр. След смъртта му семейството се преселва в Самоков.

Бъдещата писателка учи там в Американския колеж. Владее добре английски език, обича литературата и поезията. Написва първото си стихотворение на 9 години, а после натрупва няколко тетрадки със свои стихотворения. Сътрудничи на ученически вестник и списание.

Стихотворенията ù впечатляват учителя по литература Никола Алексиев. Той я съветва да издаде първата си стихосбирка, но тя не се решава.

Написва разказа „Дезертьорът“, който изпраща на любимия си поет Иван Вазов. Той ù отговаря с пощенска картичка, която тя пази като скъп спомен. Момичето не забравя Иван Вазов по време на 50-годишния му юбилей, застанал на балкона на къщата си, когато всички го гледат със затаен дъх и очакват нещо да каже. Народният поет бърше сълзите си, а после заговаря за вълнението си.

Тъкмо в Самоков тя среща капитан д-р Стефан Щерев, който е завършил ветеринарна медицина в Мюнхен. Преди това е участвал като строеви офицер в Балканската и Първата европейска войни. Награждаван е с ордени за храброст, за военни заслуги. Всички получени ордени днес се съхраняват във Военноисторическия музей в София. След завръщането си от Германия отива в родния си Добрич. Семейството му живее в поробена Добруджа. Работи като строеви офицер, участва в учения, пренася на ръце оръдия из планините заедно с войници и офицери. Това се случва след Ньойския договор. Цялото българско страдание преминава през него.

Д-р Щерев често намира спокойствие сред рилските върхове и в Самоков. Там среща и Златка Константинова на годеж на общи техни близки. Любовта пламва между тях. Докато той още е в Самоков, момичето има смелост и му пише първа писмо. Д-р Щерев ù отговаря, че е поласкан от доверието ù. Нежните писма между двамата са увенчани с брак през 1923 г. От него се раждат две деца – Лиляна, която след време е лекарка. И синът им Михаил, който завършва цигулка и преподава в Музикалното училище „Любомир Пипков“.

След като Златка Щерева се дипломира в Американския колеж в Самоков, по настояване на майка си тя учи право в Софийски университет, но само година и половина. Издържа се сама. Поканена е от Антон Страшимиров в литературен кръжок, организиран в дома му. Тя продължава да пише, но не печата творбите си. 

Напуска следването си и заминава за Цариград с група български момичета да учи за милосърдна сестра. Това става с американска стипендия.

На литературата се отдава пълнокръвно в по-късна възраст. През 1942 г., излизат от печат нейните две книги - „Денят на жетвата“ с разкази и „Изгрява ден“ със стихотворения. Първата е наградена от  просветния съюз за най-добра творба за юноши. В предговора си към книгата Стилиян Чилингиров пише: „Четеш, вълнуваш се на места до сълзи и затваряш доволен книгата, защото си бил свидетел и участник в частица от един неподправен живот. Качеството, което говори за писателското умение, достойно за внимание и похвала“. Щерева е наградена от писателите Георги Райчев, Димитър Пантелеев и проф. Генчо Пирьов.

Тъкмо на Чилингиров носи творбите си, за да ги прочете. Той сякаш слага на раменете ù криле и е уверен, че силата ù е в белетристиката, а не в поезията. С писателя тя общува до смъртта му. Съветва се по въпросите на литературата и творчеството. В спомени Златка Щерева пише:

„Копнеех да се запозная със Стилиян Чилингиров. Бях чела негови книги, бях слушала сказките му. Знаех, че домът му е отворен за всички, хора от градове и села го посещават. А аз живеех в същия град и не го познавах“. През един ноемврийски ден на 1941 г. тя се решава да отиде в къщата му на ъгъла на „Дондуков“ и „Бяло море“ заедно със сина си. Златка Щерева силно се вълнува. Посреща ги синът на писателя Добромир и ги въвежда в кабинета на баща си.

Стилиян Чилингиров е седнал пред писалищната си маса, отрупана с книги и листи. Зад него от стола подава глава любимото му куче Джим. То скача и започва да лае. „Ревнува ме от всички“, казва Чилингиров и кани гостите да седнат.

Двамата разговарят по различни въпроси. Отварят дума за проф. Иван Шишманов, който е негов учител и благодетел и бащински го покровителства. Чилингиров разказва забележителни случки. Говори за Вазов, пред когото изпитва преклонение. Стилиян Чилингиров е цяла история. При него всеки ден има посетители, изслушва внимателно човека срещу себе си. Стреми се да насърчава младите таланти.  Той има отпечатани повече от 100 книги. Работи еднакво добре в поезията, белетристиката, публицистиката, историографията, народопсихологията, оставил е много страници за българските читалища. 

Двамата общували често - чували се по телефона и за празници. Златка Щерева посещава писателя дори, когато той е вече много болен. В дневника си от 1 март 1957 г. тя е записала: „Във връзка с разказа „Спасителката от Горна Оряховица“, преди да го дам някъде за печат, отидох да го прочета на господин Чилингиров. Той го изслуша внимателно и много го хареса. Каза ми веднага да го дам да се печата“.

Разговаряли какво пишат вестниците за награждаването на Чилингиров с орден „Св. Св. Кирил и Методий“. Тогава той извадил от долапче в стената до писалищната си маса многото ордени, получени през живота му. Наредил ги на масата и обяснил всеки един за какво е получен. Златка Щерева се обърнала към съпругата му: „Трябваше да имаме апарат сега и да фотографираме господин Чилингиров в това положение – пред ордените си“.  

Той се радва на литературните ù успехи и ù посвещава стихотворение – завет към българския писател, написано в Церово на 13 септември 1943 г.

Златка Щерева е сред познайниците на Екатерина Каравелова и посещава срещите на писателките, които се събират в нейния дом. „Един следобед тя дойде у дома много разтревожена: „Мойто дèти, дойдох да ми прочетеш нещо хубаво, за да не мисля, поне докато четеш, това което става“. Каравелова трепереща ù споделя как еврейският равин я е молил да се застъпи за евреите у нас, как се е молила и настоявала там, където трябва и колко много е преживяла.

Златка Щерева общува и с други жени творци от своето време – Мара Кинкел, Люба Касърова, Яна Язова, Златка Чолакова, Невена Ганчева.

В творчеството си се вълнува от красотата на сезоните и случки в живота. Вдъхновени страници посвещава на Любен Каравелов, Тодор Каблешков, Георги Бенковски, Елена Грънчарова, Чакър Войвода, Сидер Грънчаров и още светли личности от историята ни. Пише „Писма от Копривщица“, а вестник „Вечерни новини“ ги отпечатва.

Текстовете подготвя за книга: „Много държа книгата ми „Писма от Копривщица“ да бъде издадена главно, защото искам да предам моя възторг и благоговение пред огромния ръст на българите, които жертваха всичко в живота си, за да извоюват свободата на България“, пише Щерева в спомени. До края на живота ù тази книга не излиза от печат, но децата ù успяват да я издадат след години.

След смъртта на съпруга си Златка Щерева работи като хоноруван сътрудник на столичните вестници „Вечерни новини“, „Ехо“, „Учителско дело“, „Транспортен глас“, списание „Жената днес“. През 1948-1950 г. е коректор и редактор на Държавно издателство „Народна просвета“.

Сътрудничи и на провинциални вестници. Нейни творби често са четени по Радио София. В минутите за децата по телевизията представят няколко нейни предавания. Изготвя материали за рубрика, посветена на най-малките и учениците.

Писателката обича да пътува. Посещава Мелник, Разлог, Пирин. В душата ù завинаги остава в Самоков - унесена е от неговите чисти улици със старите абаджийски дюкяни с отворени врати. Жените, които работят и пеят, а по ръцете им звънят сребърни гривни, които изкусните златари на града правят за работните самоковки и за скритите хубавици на цариградските хареми. Вдъхновява я песента на черковните камбани. Рила я опива с красота. Обикаля Горна Оряховица, В. Търново, Габрово, Котел, Жеравна, Казанлък, Шипка, Сливен, Карлово.

При едно пътуване до Балчик се заглежда във възрастна жена, която носи кошница с едри праскови. Писателката я заговаря за морския град и за двореца на румънската кралица Мария. Непознатата жена споделя, че в младостта си е виждала Мария да язди черен кон, облечена като амазонка. 

Златка Щерева попитала жената за името ù. „Казвам се Руска Белоконска. Ще го запомните от бял кон. А Вие как се казвате?“. Писателката ù отговаря. Тогава жената оставя кошницата си на земята и силно я прегръща. Разплаква се. В мислите ù проблясват спомени за освобождаването на Добруджа, стиховете на Щерева посветени на това. Започва да рецитира едно от тях. Непознатата жена ù подава плик от едрите жълти праскови. „Днешният ден е празник за мен“, проронва тя.

Златка Щерева си отива от живота през 1970 г. Тя оставя следа в женската ни литература в периода между двете световни войни.