Писателят Вичо Иванов

Един от най-близките му приятели е Теодор Траянов

Мирела Костадинова: Писателят Вичо Иванов първи у нас пише книга за индийския философ Тагор

14407 | 19 март 2021 | 12:02

През целия си живот Вичо Иванов не се стреми към удобства, дори нямал портфейл. Държи парите си в обикновен пощенски плик

Писателят Вичо Иванов -1616149243.pngПисателят Вичо Иванов -1616149143.jpg

 

Сигурно не познавате името на писателя Вичо Иванов. То е забравено в литературната ни история, вероятно заради левите му убеждения. Но въпреки това словото му е удоволствие за всеки, който иска да се потопи в литературна София или в столицата на художниците и актьорите, оставили не малко за българската култура.


Първата му книга е за Рабиндранат Тагор и излиза от печат през 1924 г. В нея Вичо Иванов популяризира идеите на индийския философ и хуманист, носител на Нобелова награда за литература. Познава творчеството на Тагор основно от френски книги. А то е огромно – петдесет стихосбирки, тридесет поеми, дванадесет романа, над сто разказа и две хиляди песни.


Двамата се срещат в хотел „Империал“ в София. Разговарят, а после Вичо Иванов му подарява книгата си. Тя става един от експонатите в музея на Тагор в Бенгалия. Скоро след срещата канят българския писател да участва в сборник на Националната академия за литература в Индия.


Вичо Иванов обича книгите и им посвещава живота си. „Илиада“ на Омир чете няколко пъти, на Шекспир се наслаждава в оригинал. Вълнува се от творчеството на Сервантес. Стендал и Балзак също са сред предпочитаните от него автори. Обича да показва книгите в библиотеката си на приятели. Особено чужди издания, които си доставя от Европа. С часове говори за личности от нашата и световна култура. Когато е по-малко зает с книжовната си работа прави рисунки – основно графики. Има отношение към живописта, пейзажа и портрета.


Интересуват го въпроси свързани с театъра. Близък е с актьора Стоян Бъчваров. Когато уволняват Кръстьо Сарафов, след отиването му в Америка, актьорът се разболява и постъпва в Клементинската болница. Вичо Иванов, който тогава живее в Пловдив, изпраща телеграма до двореца. Осведомява, че Сарафов е уволнен от Народния театър и е на смъртно легло. „Най-големият български артист захвърлен умира; трябва да бъде спасен“.


Тогава Симеон Радев среща писателя и му казва: „Абе г-н Иванов, какво сте направил? Вие протестирате в двореца, лично до царя, че Сарафов загива. Знаете ли какво ви чака от това нещо? Добре, че изпратиха телеграмата за мнение при мене, та аз се застъпих“. След три дни Симеон Радев защитава Сарафов и го възстановяват в театъра.


За своите книги Вичо Иванов говори само когато са вече завършени и предстои да бъдат отпечатани. Пише винаги на ръка, с мастило. „Не мога да свикна с механичното пренасяне на мисълта с машина. В писането на ръка творческият процес протича невидимо през пръстите в перото. Ръчното писане създава интимна атмосфера. Докато това не може да се каже за работата на машина. Някои предпочитат да пишат само на машина. Машина имам, но я използва моята съпруга“.


През творческите си години публикува статии в „Българска мисъл“, „Хиперион“, „Литературен глас“, „Заря“, „Пладне“, „Завой“, „Бран“.

 

Истинските му усилия са в портрети на български писатели. „…Неговите портретни мемоари, са написани с най-голямо чувство, с белетристични подробности, с топлота. Ами последните дни на Йовков в болницата? – Така хубаво е пресъздадено! С Хрелков срещите му, с другите… Изобщо той съумя в тези портрети да възкраси пред нас писателя. Доста топло ги предава, с една пастелна мекота рисува портретите им“, разказва Радой Ралин в спомени за него.


От печат излиза книгата му „Четири имена“, която представя Ботев, Яворов, Дебелянов и Владимир Мусаков. По-късно прави и други портрети на наши и чужди писатели – Алеко Константинов, Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров и др. имена от литературата ни.


Отпечатва сборник с разкази - „Бунт“. Следват „Два свята“, „Как живеят някои“, „Конят и детето“, „Старецът от тухларницата“. Теодор Траянов нарича творчеството му „монолог на съвременната съвест“. Вичо Иванов е социален писател – пише за гладуващите пострадали от войната, жестокостта на тези, които са на власт, несправедливостите на времето, в което живее.


Той е от село Петров дол, Провадийско. Толкова много обича родното си място, че на бюрото си е сложил камък от полето. Пред приятели споделя, че този камък му е връзката с родната земя.


Роден е на 25 март 1901 г. Майка му Петрана е мила и спокойна жена, дъщеря на революционер, заловен от турците, осъден и загинал в Цариградски затвор. Баща му Димо Иванов се занимава с каменоделство. Каменарницата му се намирала в планината. Сам я създал и правел преснели (огради – б. а.) за кладенци, за корита, стъпала, надгробни паметници. В паметниците правел дълбежи и малкият Вичо веднъж го попитал защо всъщност ги прави: „Този дълбеж е за дъждовна вода за птичките“, отвърнал баща му. Каменарницата оставя незабравим спомен в душата на писателя, той самият успява да изучи занаята.

 

Като дете Вичо развъжда много гълъби, които присъстват като символ в творчеството му. „Когато се отправях към основното училище в село, те ме съпровождаха до някъде с едно особено внимание. Нещо повече – до такава степен бяха привързани, че по пътя кацаха на раменете ми. А когато се връщах от училище, те литваха от покрива на някогашната ни къща, за да ме посрещнат. Аз много бдях над тях. Не ги оставях да търсят храна по кърищата. Имаха кафези и зимно време бяха винаги на топло в обора, при добитъка…“.


Баща му Димо Иванов бил добър и честен човек и от това пострадал. Станал поръчител на семейство, което не можало да погаси полицата. Продават на търг къщата с двора и градината на каменоделеца. Един ден семейството му остава на поляната. Тогава Вичо е ученик в първоначалното училище.


Бащата се хванал да прави колиба. Но новият собственик не му позволил. Намерили се добри съседи, които прибират семейството с покъщнината. След време то се премества при Иванка Жекова, сестра на Вичо, която остава вдовица по време на Първата световна войната.

 

Майка му и баща му помагат на овдовялата си дъщеря, за да отгледа трите си деца. После възрастните ù родители остават при нея до смъртта си. Вичо има три сестри, една от тях умира, когато е съвсем малък.


Той учи първоначално в родното си село, а после в Провадия. От това време го увличат музиката и народните песни. Свири на кавал и свирка. Сам си прави гайдурници и пискуни от бъз. От сърце свири на гайдурница, покачен на някое дърво. Репертоарът му е от народни песни.

 

По-късно свири и на флейта в училището в Провадия. Набавя си и концертна флейта, на която го учи учителят по музика Стефанов. Когато идва в София някой му открадва инструмента от квартирата. С флейтата изчезва и пиколата.


Бъдещият писател учи в гимназия във Варна. С интерес изучава литература, история и философски науки. Но особени успехи има при решаването на задачи по дискриптивна геометрия. Учител му е Карел Шкорпил, основоположникът на българската археологическа наука.

 

Самият Шкорпил забелязва начина му на мислене и въображението.
Когато Вичо Иванов е в шести клас, майка му се споминала. Хлапакът продава вестници преди учебните часове. В квартирата му е толкова студено, че ледените фигури по стъклата на прозорците изчезват чак когато настъпи пролетта.

 

„За да уча, се увивах плътно с дебелия си селски юрган. Печка имаше, но тя не виждаше дърва, нито въглища. Имах един приятел Петър Касабов – работник в тютюневата фабрика, който понякога донасяше в торба чувалени изрезки. С тия изрезки палехме печката и когато се затопляше, отварях вратичката ù и сядах пред нея, за да чета уроците си. Но това бяха редки случаи“. Когато вече не може да плаща квартира, учителят му по литература Васил Ставрев, му дава стая в дома си.


Във Варненската гимназия учителят му по музика Иван Стефанов забелязва, че Вичо Иванов има силна музикална памет. Задава му солфежни работи за индивидуално изпълнение. По негово предложение учителският съвет решава да изискат от Министерството на просветатата младият гимназист да бъде изпратен във Виена, за да учи диригентство.

 

Министър Стоян Омарчевски издава заповед - щом момчето завърши осми клас, веднага да замине да следва във Виена със стипендия от министерството. Ръководството на гимназията дори намира учител по пиано - г-н Младенов, който да преподава на гимназиста. Две години той учи пиано в подземията на тогавашната девическа гимназия. По-късно заради Деветоюнския преврат отпада решението за заминаването му в чужбина.


През 20-те години на ХХ век Вичо Иванов пристига в София. Записва се в Художествената академия, където му преподава проф. Цено Тодоров. През шестия семестър посещава лекциите по история на изкуството на Николай Райнов, за когото пази скъпи спомени. Нарича го „жива енциклопедия“, „чуден разказвач“ и „изключителен интелект“.


Студентът редовно посещавал дома му и го заварвал да пише. Райнов често плаща таксите на бедните студенти, ходи с тях на вечеря за негова сметка. Когато по-късно Вичо Иванов е главен библиотекар в Пловдив, организира негово честване.


Младият мъж учи рисуване само три години. Не завършва поради липса на средства. Работи в строителството като каменоделец, препечелва скромна сума - 150 лв.


През това време започва приятелски отношения с Людмил Стоянов, Николай Хрелков, проф. Михаил Арнаудов, Никола Балабанов, Рачо Стоянов, Веселин Ханчев, Георги П. Стаматов, Антон Страшимиров, Димитър Б. Митов, Илия Петров, Борис Иванов и други писатели, художници и артисти.


Един от най-близките му приятели е Теодор Траянов. Той живее на ул. „Парчевич“ и често го води в квартирата си, за да си поговорят. Купил е вечеря или плодове. По това време поетът пише своя „Пантеон“ и иска заедно да четат ръкописа му. Самият Вичо Иванов твърди, че като писател започва истинската си работа на творец около Траянов.


Друг път се срещат в кафене „Кристал“. Говорят си за някой симфоничен концерт, премиера в Народния театър или изложба. Разликата във възрастта им не ги притеснява. Разхождат се. Особено обичат летните нощи, когато изгреят звездите. Траянов може да говори за тях с часове, увлича се по астрономията. Поетът често е замислен.

 

„В 1945 г. чух, че е паднал някъде към общината. А това е бил първият пристъп на туморна атака в мозъка. Отнесли го в къщи. От този момент всеки ден бях с него и често го водех на обяд. Той ми се оплакваше, че вижда предметите двойно. Неговите разходки се ограничаваха само до кафене „България“ и „Кристал“. Един ден го поканих на обяд в бирхалето на Клуба на културните дейци на бул. „Руски“. Поръчахме супа и ориз с нещо. И аз гледам, че Траянов поема с лъжицата, но почти всичко разлива върху себе си. Понеже вижда двойно, не може да регулира поднасянето на лъжицата към устата си“. Болестта на Траянов напредва. Когато Вичо Иванов отива да го види в Александровска болница, го намира в „моргено помещение“ на легло с увиснала до пода пружина, завит с черно одеало без чаршаф. На другия ден Траянов умира. Вичо Иванов искрено тъгува. От автора на „Пантеон“ му остават прекрасните спомени и куп писма.


Друг от ценните му приятели е Николай Хрелков. След завръщането му от емиграция в Париж, двамата живеят заедно на ул. „Кочо Честеменски“ №7. Спят на едно легло. Хрелков е висок мъж и заема по-голямата част от кревата. Те делят не само постелята си и обща квартира, но и хонорарите от вестниците, в които пишат. „Обикновено с един обяд за двама се изчерпваше хонорарът“, разказва Вичо Иванов.


Дори нямат маса в квартирата. Хрелков пише на тефтерче легнал по корем, а Иванов рисува в Академията. Веднъж двамата отиват в парка. Носели хляб, домати и малко сирене за обяд. Под сенките на боровите Хрелков написва стихотворението „Среднощна коситба“. Чувства Вичо близък и му чете сътвореното.


Скоро ги изгонват от квартирата – не могат да си плащат наема. „За да прекараме нощта, се отправихме към нощно кафене на гарата, което работеше непрекъснато до сутринта. Това беше през януари на една яростна зима. Заварихме кафенето пълно с бездомни, между които и хамали със самарите си. Едни от тях играеха на карти, а други дремеха.

 

Невъобразима нощна атмосфера в това заведение, където на няколко пъти избухна скандал между играчите. Някъде към полунощ влезе стар човек с широкопола черна шапка и черен балтон, който на светлината лъщеше като дреха на удавник. Очевидно беше, че дрехата му е престара. Едва намерил място, той седна мълчаливо, без да каже нито дума на съседите си. Не след дълго извади изпод балтона си една гарга и я сложи на рамото си. Веднага след това ù поднесе на дланта си варено яйце и неговата крилата спътница започна да кълве.

 

Кошмарна картина на съдбата на несретника, който бе приютил в дрехата си прокълнатата птица. Самият той в нужда, а направил всичко възможно, за да нахрани птицата не с друго, а с яйце. Тази картина със стареца страшно ни смути и си казахме, има и по-лошо от нашето положение на безквартирни. Когато се зазори, старецът излезе навън, където го посрещна виелицата“.

 

Тази картина не напуска двамата мъже. На разсъмване те отиват в дневно кафене, където Хрелков може да пише на спокойствие. Двамата приятели общуват и когато Вичо Иванов е в Пловдив. Пишат си писма за ежедневието и литературата. Контактуват до смъртта на Хрелков, който умира от туберкулоза.


Вичо Иванов често нощува у приятели. Друг път е на гарата в пътнически вагон, дори през зимните дни. Мизерията го преследва на всяка крачка и той дълго не може да избяга от нея. „Колкото за общите преживявания – това е беднотията, мизерията, сред която живеехме. Спомням си, че известно време с Вичо бяхме вегетарианци, но не заради леката храна, която предлагаше вегетарианската кухня, а заради лекия си джоб.

 

Вегетарианският ресторант, в който се хранехме, имаше големи предимства. Освен, че постните манджи, и най-вече бобът, бяха евтини, но по масите винаги имаше сервиран хляб. Когато нямахме никакви пари, сядахме там само на хляб. И понеже не бяхме единствените му консуматори, той започна да изчезва от масите – не оставаше за истинските вегетарианци. Тогава спряха да ни пускат в ресторанта. Просто служителите си знаеха кои унищожават хляба и забраниха достъпа ни до него“, спомня си друг негов приятел Преслав Кършовски.

 

През целия си живот Вичо Иванов не се стреми към удобства, дори нямал портфейл. Държи парите си в обикновен пощенски плик. Щом седне да пие кафе с приятели, изпитвал истинско удоволствие да плати сметката на края на срещата.


От кръга на известните му приятели е Илия Бешков. Той наскоро е завършил Художествената академия. С бъдещия голям художник също живеят в таванска стая. Често имат неприятности и кавги с хазаина Казанджиев, бивш учител по рисуване. Той нямал дарба в живописта, но имал претенция, че е добър художник. Не стига това, но си вярвал, че е и добър писател. Тормозел Иванов и Бешков като им четял белетристиката си до късно след полунощ. Двамата наематели го наричат „мъчител“.

 

След като един от разказите му излиза в сп. „Ловец“, Бешков го накарал, подигравайки му се, да напише драма. И той я написал. „Драмата ти е само за Народния театър. Бягай при драматурга Николай Лилиев“, пошегувал се той.

 

Лилиев се видял в ужас и му обяснил, че „за драма с толкова действащи лица няма да стигнат актьорите на Народния театър и че работата е трудна и за режисьор“. Така Лилиев се спасил, но на изпроводяк попитал кой го е изпратил при него. Казанджиев отговорил: „Моите квартиранти – Илия Бешков и Вичо Иванов“. След няколко дни двамата срещат Лилиев по „Раковска“. Бешков отронил пред Вичо Иванов: „Бягай да бягаме, че Лилиев сега ще ни опере пешкира!“ В това време Лилиев вдигнал отдалече заканително пръст.


Скоро напускат мансардата. Казанджиев ги тормозел с бездарното си творчество, но и често нахлува в стаята им без да почука. С нов кандидат за мизерната стая.

 

Илия Бешков и Вичо Иванов отиват да живеят в редакцията на вестник „Пладне“ на ул. „Бачо Киро“. Добре, че наближавала пролет. Вичо Иванов живеел в стаята за експедиция на вестника. Покривал се нощно време с балтона и слагал под главата си куп вестници, вместо възглавница. Не губел оптимизма си - работлив, ентусиаст, не се отдавал лесно на черни мисли.


В София Вичо Иванов работи като коректор в Държавната печатница, също в театър „Одеон“, където прави корекции върху пиеси.


През 1934 г. заминава за Пловдив. Там започва работа като главен библиотекар на Народната библиотека – музей. Абонира библиотеката за много чужди списания и вестници. През ръцете му минават много ценни книги.

 

Когато започва подготовката за честването на стогодишнината от гибелта на Пушкин, съветските списания печатат рисунки на известния поет. Това дава възможност на Вичо Иванов да проследи около триста негови графики с различени сюжети. Така се ражда студията му „Рисунките на Пушкин“. За това негово изследване го насърчава проф. Михаил Арнаудов, който пише и рецензии за книгите му. Той го поощрява да пише за „Българска мисъл“ и да представя литературни портрети и разкази. Но често го спасява и от уволнения в работата.

 

По това време Вичо Иванов издава книга за Яворов, която излиза през 1935 г. Пише сравнително-литературно изследване за Марсел Пруст и Достоевски. Също за хърватския скулптор Иван Мещрович, за първия български литературен критик Нешо Бончев. Сред книгите му е „Пътят на Васил Левски до бесилката“ (1935 г.) От печат излизат „Дни и нощи“, „Заглъхналата гора“, „На село“, повести и разкази.

 

След Пловдив се връща със семейството си в София. Работи в Министерството на информацията, в Радио София, в Народната банка като библиотекар, като съветник в Комитета за наука, изкуство и култура.

 

От 1951 до 1955 г. често ходи в Чехия, където се интересува от историята и културата на тази държава. Пише книгите „Чехословашки образи“ и „Там, гдето пее Вълтава“. После е директор на Българския център във Варшава. Изнася беседи свързани с културата на България, урежда чествания, сътрудничи в полския печат. Среща се и с много полски личности Ярослав Ивашкевич, Владислав Броневски, Мария Домбровска, Вилхелм Мах, Станислав Йежи Лец, за когото по-късно пише книгата си „Те останаха в моите спомени“. През 1968 г. превежда книгата на Станислав Лец „Невчесани мисли“, прави предговора ù.

 

През 1958 г.е директор на Българския културен център във Варшава.
През всичките години, в които Вичо Иванов твори до него е съпругата му Радка Гевренова, с която се запознават в дома на нейния брат инж. Иван Гевренов. Неговият дом често е посещаван от композитора Любомир Пипков и художника Борис Иванов, който по-късно рисува портрет на Вичо Иванов: „Борис Иванов ме въведе в неговото семейство. По-късно сестрите и майката на художника ме приеха да живея у тях без наем“.

 

Борис Иванов всъщност запознава Вичо Иванов със съпругата му през 20-те години на ХХ век. Тя е от село Ичера, Сливенско, завършила е Висшия учителски институт по физико-математически предмети. Двамата нямат деца, но остават заедно до края на дните си.

 

През живота си Вичо Иванов издава над 40 книги с разкази, повести, портрети на писатели, художници, актьори, исторически личности. Пише и няколко монографии – за Цено Тодоров, Петко Абаджиев, Преслав Кършовски и други известни имена.

 

Във всичките му книги човек се потапя в един друг свят, в който може да се докосне до интересни личности с незабравими ценности, като по този начин ги спасява от забрава и ни напомня за отминалото време.


От категорията

Истинският проблем на БСП не е Нинова, а как да подкрепи правителство, което ще действа срещу Русия

Истинският проблем на БСП не е Нинова, а как да подкрепи правителство, което ще действа срещу Русия-1626963321.jpg

Три задачи са поставени пред новия кабинет от атлантическите ни партньори – ...

22 юли 2021 | 17:27

Марко Семов: А дали е възможна демокрация там, където има омраза?

-1562394598.jpg

Защото пръстът, размахан или насочен, е закана. А заканата е предупреждение за ...

22 юли 2021 | 18:15

Кеворкян: Търси се арендатор

-1568320806.jpg

Драмата е в друго. Да речем, че открият някой екзалтант, готов на всичко. И ...

25 юли 2021 | 07:56

Коста Филипов: РСМ ще гласува резолюцията за "червените линии" в преговорите с България

-1602568492.jpg

Ако такова българско малцинство бъде записано в конституцията на РСМ, това ...

24 юли 2021 | 17:26