13961 | 13 дек. 2024 | 10:49

Мирчев има щастието да общува с интересни хора на своето време – Христо Смирненски, Тома Измирлиев, Христо Ясенов, Светослав Минков, Николай Лилиев, Гео Милев, Веселин Ханчев. Сред тях е и Димчо Дебелянов

През целия си живот поетът Иван Мирчев пише и живее в Стара Загора. Не може да си представи, че поезията му ще се роди в някой друг български град. Първата книга на  Мирчев „Реките викат“ излиза през 1920 г. Тя е съставена набързо, трудно се намерила подходяща хартия и е отпечатана върху хартия за сватбени покани. Излиза в 100 екземпляра. Цената ù била 1300 лв. Той взема от баща си 1000 лв. в заем, а останалите получава срещу полица от писателя Георги Илиев. Авторът ù я оценява като слаба въпреки някои достойнства и техниката на стиха. Впоследствия  поправя някои от стихотворенията, но не ги публикува с корекциите. Поради бързите промени в мирогледа си. После Николай Лилиев го съветва да изпрати свои стихове в „Златорог“ и Владимир Василев ги отпечатва в списанието.

Следват книгите му: „Тринадесет мистерии“ (1921) в съавторство с Иван Хаджихристов, „Есенна флейта“ (1924), „Елегии“ (1926), „Видения“ (1928), „Отстранена земя“ (1929), „Златно и синьо“ (1935), „Сонети“ (1935) и др. Последната стихосбирка на Иван Мирчев „Розовият хляб“ излиза през 1982 г., годината на неговата смърт.

През 20-те години на ХХ век Иван Мирчев е написал най-много книги – пет, шест. Младият поет иска да излее чувствата си върху белия лист. И за него поезията се превръща в онази тръпка, без която не може да живее. Мъчно му е да пише в проза, може да се изразява единствено в стих. Няма никакви средства, за да печата книгите си и не веднъж продава целия лозарски инвентар на баща си, медни съдове, които се търсят на пазара, за да спечели пари и издаде поредната си стихосбирка. След „Видения“ през 1928 г. за неговото творчество пишат положителни отзиви Константин Гълъбов и Николай Райнов.

В началото Иван Мирчев се подписва с псевдонима Аделина Мортуа, втората дума е заета от поемата „Иродиада“ на Маларме, а първата е името на негова близка от Хасково. Пише и под други псевдоними – Фромон Рисле, Черният Маргарит, Биби.

Роден е на 24 октомври 1897 г. в Стара Загора. Баща му Мирчо Стоянов има родствена връзка с бащата на Николай Лилиев. Дядо му по бащина линия е житар, отровен от турците в банята. 

Мирчо Стоянов знае гръцки и турски език, учител е в български училища в Лозенградско и Старозагорско. Той поема издръжката на шестчленното семейството на зет си, който пада убит в боевете по време на Руско-турската война. Работи като чиновник в Дирекцията на правосъдието в Пловдив – тогава столичен град на Източна Румелия, бързо се издига до секретар на дирекцията. След Съединението се връща в родния си град, става един от хората в либералната партия на Драган Цанков.

Подгонен е от Стамболовия режим. Обявяват го  за гражданин „вън от законите“ и заминава за Цариград, а от там за Одеса. На пристанището Мирчо Стоянов се среща с Иван Вазов, брат му Кирил и Стефан Бобчев, който бил със съпругата и детето си. Всички заедно заминават за Одеса.

Мирчо Стоянов научава руски език и става кореспондент на вестник „Московские ведомости“. Очаква падането на Стамболовия режим и амнистия. Остава три години и половина, но не дочаква амнистията там и се връща няколко седмици след оповестяването ù – 1889 г. Пристигайки се крие от хората на Стамболов. Две години по-късно спечелва общинските избори и става кмет на Стара Загора. Но Стамболов му изпраща телеграма, че ще отговаря с главата си, ако изборите не бъдат спечелени от управляващата партия. Тогава Мирчо Стоянов подава оставка три месеца преди изтичане на кметския му мандат. После е назначен за съдебен следовател в Сливен, Ямбол и Стара Загора. 

Майката на поета Мария Мирева е завършила четвърти клас на Старозагорското девическо училище. Обичала да рецитира стихотворения на Иван Вазов. Добра и весела къщовница, пеела народни песни. В дома след вечеря организирала семейни забави, на които всички пеели и рецитирали, а баща му разказвал случки от живота си, богат с приключения от турско време. Родителите ù са лозари и обработвали 40-50 декара собствени лозя, но края на живота им е труден, лозята им са нападнати от филоксера и изсъхват, така остават без поминък. По-късно техният внук, поетът Иван Мирчев е истински дегустатор на вина. Правел го с познание и артистичност. Вдигал кристалната чаша с вино и го гледал дълго срещу светлината. Твърдял, че в цвета на виното може да се прочете всичко за него. После поднасял чашата с жест към носа си. С полузатворени очи остявял аромата да го опие. Така разбирал всичко за питието до подробности. Накрая без да бърза, сякш отлагайки удоволствието, отпивал малка глътка.

Най-хубавите си детски години Мирчев прекарва със семейството си, има още две сестри - Бонка и Еленка. Често с близките си пътува до Мъглижкия манастир. Обичал времето на гроздобера в родния град, училището. Спомня си и годините прекарани в Ямбол и Сливен, където баща му е съдебен следовател. „Често съм отивал с него в канцеларията му, където той водеше съдебни следствия срещу разни подсъдими, главно убийци. Ходил съм с него по следствени дела и до южната ни граница. Тогава се отиваше с файтон и беше много приятно. Минавали сме през селата Мидирис, Мансърлии, Гидиклии, Тюркмени, Каваклии и пр. Разбира се, не сме били сами, защото с нас винаги пътуваше прокурорът на съда, а също полицейска охрана. В празнични дни сме отивали семейно в околностите на Ямбол и Сливен при различни случаи – сборове, сватби и други семейни тържества – наши или на приятелски семейства“. В Ямбол преминават най-хубавите му години, където сам се научава да си прави въдици за улов на риба.

В паметта му от детството остават вечерите край Тунджа, Софуларските градини, Стара планина, къпането с приятели в Мъглижката река, дебненето на усойници и пепелянки. Баща му обичал лова и на всеки празник го водел със себе си. С него е обиколил цялата Мъглижка планина, Тревненския и Шипченски балкан. 

В Стара Загора с умиление си спомнял махалата. Някaкво незастроено място обрасло в магарешки бодил и троскот, където ловил пеперуди с другите децa, правели хвърчила и ги пускали в небето. От летви и скъсани чаршафи си строяли колиба, където с часове четяли „Под игото“ или „Чичовци“ на Иван Вазов. Рецитирали стихове. После печали сирени питки във фурна направена от кал, а тестото вземали от майчините нощви.

Като дете Иван Мирчев свири на цигулка, но и рисува. Заобичва музиката под въздействието на едната си сестра, която учи в Педагогическото училище, а там цигулката е задължителен предмет. Щом родителите му видяли наклонностите му го изпратили при чеха Споуста, който бил военен диригент и много добър капелмайстор. Строгият учител се скарал на хлапака още при първата им среща и той зарязал уроците и цигулката. Всичко минало с две плесници от баща му.

Любовта присъства в цялото творчество на Иван Мирчев. Тъкмо в основното училище среща красиво и буйно момиче, с кафяви очи и кестенява коса. Тя е една година по-гояма от него, дъщеря на аптекар. Нейният образ го завладява истински, не я забравя и в късна възраст. Момичето остава в поезията му – „Малка поема за спомена“, „Страдание“, „Любов“ и др. са посветени на нея. Той минава под венчило съвсем млад и не среща друго вдъхновение. Девойката, която провокира първите му стихове се оженва за софийски търговец и научава за чувствата на Мирчев след сватбата си. Той никога не я забравя. Тя остава за него мечта. Най-много любовни стихотворения Иван Мирчев посвещава на съпругата си Стефанка. Те се намират в стихосбирките му „Реките викат“, „Есенна флейта“, „Видения“, „Отстранена земя“, „Златно и синьо“. Всъщност казвал, че е женен за поезията, а тя е твърде ревнива….

В мъжката гимназията в Стара Загора се събира с кръг от млади хора, за да четат и пишат или просто да играят шах. Това е времето, в което той започва да пише и печата стихотворения. Първите му литературни опити са няколко кратки хуморески, които са отпечатани под псевдоним в хумористичния седмичник  „Бай Ганю“, издаван в Нова Загора от подпоручик Христо Донев, който е убит през Балканската война. След смъртта му изданието спира да излиза. Тогава Мирчев спира да пише хуморески. В юношеските си години чете списанията „Мисъл“, „Художник“ „Демократически преглед“, „Наблюдател, „Наш живот“, които разширяват мирогледа му. 

Избухва Балканската война и училището е затворено. Това е време, в което той се запознава с творчеството на класиците –  В. Юго, М. Рид, М. Сервантес, Ал. Пушкин, М. Лермонтов, Чехов.

За първи път Иван Мирчев участва в истинско Литературно четене в Стара Загора в салона на дружество „Театър“. В него участват още Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Иван Хаджихристов, Ангел Каралийчев, Георги Райчев. Същото четене групата прави и в Казанлък. След това в града на розите е дадена вечеря във винарската изба на „Мудката“ между пълните с вино бъчви. На вечерята е поканен самият Чудомир и група артисти при местния театър. Там всички си правят снимка за спомен при магнезиево осветление. „На връщане от Казанлък заваля ситен студен дъжд, който мокреше до костите. Улиците се бяха разкаляли. Само Багряна имаше шушони и тя им се радваше много, защото бяха нови, рекламни и почти не се срещаха никъде. Лилиев и Фурнаджиев веднага се заловиха да посветят на шушоните поне една весела строфа – и успяха:

Лиза със шушони,

който я съзре,

почва да я гони,

докато я спре…

Разбира се, Багряна сияеше от задоволство. На път към гарата се разсмиваше…“, спомня си поета. 

Той посещава и други литературни изяви уреждани в Стара Загора и Казанлък, където има литературни групи, а след поетичните четения вечерите завършват със стомна-кебап, дамаджани вино, песни и веселби. Сред приятелите му там е артистът в драматичната група при театър „Искра“ Буко Давидов, който отлично рецитира поезия, особено „Опълченците на Шипка“ от Вазов.  

През 1916 г. Иван Мирчев започва да издава в родния си град списание „Хризантеми“. Идеята е негова. Той е редактор и уредник. Целта е  да се популяризира символизма, да се покаже новото в поезията. Тогава е деветнадесетгодишен ученик в гимназията, прекъсвал е няколко пъти поради войната. Първите шест броя са в тираж 500, останалите по 100.

Притежател и издател на „Хризантеми“ е приятелят му Кокенов, с който сядат на един чин. Той дава парите за печата на „Хризантеми“. Баща му е заможен човек и има кръчма. Когато Кокенов продавал сутрин в кръчмата наливал в бъчвата с виното две ведра вода. После прибирал парите от измамата в джоба си, за да печатат литературното издание. Никой от клиентите не усещал измамата, защото виното било хубаво и силно. Докато накрая свършвало, а водата не можело да се продава без него. Тогава Кокенов продавал стар револвер или някоя друга вещ, само за да излиза от печат „Хризантеми“.

В изданието сътрудничат Иван Хаджихристов и Гео Милев. Препечатват се стихове на Николай Лилиев, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов. Емануил Попдимитров също им изпраща от фронта свои поетични творби, както и превод на цикъл стихотворения от немския поет Стефан Георге. 

Художници на „Хризантеми“ са Никола Кожухаров и Георги Рубев, както и Дечко Узунов, който е техен съученик. Те изработват винетките и се грижат за художественото му оформление. Иван Мирчев и Дечко Узунов често прекарвали летата с родителите си в Мъглижкия манастир, а бъдещият художник там прави опити да рисува. В светата обител Иван Мирчев среща за първи път Николай Лилиев, който вече е име в поезията. „Какъв срам съм брал, когато ми поиска тетрадките със стихотворения, вече бях написал около 600, какво неудобство, че и аз пиша…“

Списание „Хризантеми“ получава отзиви в София. Във „Везни“ за него пише Людмил Стоянов. Добри думи са публикувани и в списание „Сцена“ в Русе. Но избухва войната и Мирчев е мобилизиран, „Хризантеми“ продължава да се печата, но не за дълго. Тогава се ражда неговия „Войнишки цикъл“, който създава от свои записки в дневник по време на войната. 

По-късно, през 1927 г., той става един от литературния кръг „Стрелец“, който издава седмичник за литература, култура и художествен живот. В него участват Константин Гълъбов, Чавдар Мутафов, Иван Хаджихристов, Св. Минков, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев и Пенчо Михайлов. 

Сред приятелите на Мирчев е художникът Иван Милев. Той вижда в платната му голямата и чиста душа на поезията, щедро разляла се в картините му.

Двамата се срещат за първи път в Габрово през 1920 г. Общоевропейската война е приключила преди две години, но ехото ù кънти в живота на хората. Бедността е завладяла домовете им.

Изкуството не знае по какъв път да тръгне. Мирчев влиза в една от залите на габровското читалище и онемява, вижда изложбата от картини на Иван Милев. „Една странна, много странна изложба на малки картини, рисувани тънко, сякаш с игла, рисувани чисто и нежно с милион тонове и полутонове, дори със сребро и бронз, като че във всичките картини е запяла пролетта на краските. Залата е съвършено празна, един млад човек със скулесто лице се приближава до мене и ме пита защо съм дошъл, обичам ли изкуството… Пред мене стоеше човек, който решил да се жертвува за изкуството си: „Не съм богат, едва изкарвам пари за хляб, но искам да рисувам. Хората бягат от художниците, но това не ме интересува. Искам да се запозная с Гео Милев, той бил от вашия град. Уважавам го за това, че се бори юнашки срещу еснафите писатели и срещу еснафското изкуство“.

Изложбената зала беше стара, с полуизгнил и скърцащ под. Но картините гледаха от стените с широко разтворена душа и говореха за един странен художник, обхванат от някакви тревожни видения и една дълбока и скрита жажда. „Звездна мъка“, „Безсъница“, „Блян“, „Декоративен пейзаж“, „Суламита“, „Пан“ – такива бяха имената на картините на тоя жадуващ художник, който правеше първата си художествена изложба в Габрово, в „българския Манчестер“, град на милионерите и пролетариите, дето денонощно се чуваха пронизващите писъци на сирените на кожарите и текстилните фабрики, а публиката, „културна публика“, не смееше да надникне в салона, дето блестяха очите на Иван-Милевото изкуство, изпълнено със страст до последната молекула“.

Тогава Иван Милев минава планината с магаре от Казанлък, за да покаже за първи път картините си на габровци. На следващата години Мирчев урежда втората му изложба в Стара Загора в бащиния си дом. По това време Иван Милев учи в Академията в София, живее в истинска мизерия. Тогава го запознава и с Гео Милев. Сам Мирчев издава след години книгата „Срещи с Гео“.

Мирчев има щастието да общува с интересни хора на своето време – Христо Смирненски, Тома Измирлиев, Христо Ясенов, Светослав Минков, Николай Лилиев, Гео Милев, Веселин Ханчев. Сред тях е и Димчо Дебелянов. Спомнял си как авторът на елегията „Да се завърнеш в бащината къща“ рисува дърво върху цигарена кутия. Бил весел човек, не приказлив като Димитър Подвързачов. Открит, с чувство за такт. Веднъж заговорил Мирчев за неговите стихотворения, които споделил, че е чел и познава добре. Дебелянов му казал, че ако работи усърдно ще стане поет.

Макар, че има поетична душа Иван Мирчев работи години в Българската народна банка в Стара Загора като главен счетоводител. Това не пречи на нежните му пориви. През 1933 г. е назначен за инспектор при Централното управление на БНБ в София, но остава само три месеца. Жена му непрестанно му пише писма да се върне, защото очакват дете. Той е внесъл пари за собствено жилище в столицата, за да устрои семейството. В крайна сметка загърбва работата и се връща в родния град, където остава до края на дните си.

Казвал, че животът е мъка, но без мъка не може, радостите не са сладки. Страданията са или за душата или за тялото, надпреварват се и никоя не е за предпочитане. Тъкмо те показват, че си жив: „Труд и мъки, мъки и труд…това е цялата голяма философия“.

Иван Мирчев до късна възраст вярвал, че не е направил онова, от което да е напълно доволен. „Честитият, големият чак след смъртта се познава“, цитирал латинската сентенция изречена от мъдреца Солон, когато разговарял с цар Крез. Поезията му и днес прониква в дълбокото на човешката душа, като истински поток от радост и болка…