Мирела Костадинова: Поетът Никола Ракитин пише стиховете си върху цигарена кутия, не търси слава

Преподава български и руски език в Плевенската мъжка гимназия

Мирела Костадинова: Поетът Никола Ракитин пише стиховете си върху цигарена кутия, не търси слава

16146 | 29 апр. 2022 | 13:23

Този чувствителен поет не успява да се помири с подлостта и коварството, които не са от неговия нежен и поетичен свят. Просто скача от влака. Едва на 49 години…

Мирела Костадинова: Поетът Никола Ракитин пише стиховете си върху цигарена кутия, не търси слава-1651228686.pngПоетът със съпругата си-1651228854.png Поетът Никола Ракитин пише стиховете си върху цигарена кутия, не търси слава-1651228753.jpg Поетът Никола Ракитин пише стиховете си върху цигарена кутия, не търси слава-1651228722.jpg

Малко преди да скочи от влака и да сложи край на живота си, в тунел №3 в Искърсото дефиле, Никола Ракитин посетил детската писателка Калина Малина и съпруга ù Христо Чолчев, редактор на „Вестник за жената“ в дома им в София. Поетът се обаждал винаги, когато идва в столицата. Разговаряли на любими теми – българите, обичаите, думите в езика ни. Тогава оставил запечатан плик с непубликувани материали и се сбогувал. Семейство Митови го изпратили в късната вечер по булевард „Дондуков”, за да се качи на влака за Плевен. И повече никога не го видели. Денят е 2 май 1934 г.


Скромният поет Никола Ракитин става жертва на дребнавост и недомислие. Току-що поел директорския пост на Военно-историческите музей в Плевен, той е обвинен, че е присвоил значителна сума, предназначена за поддържането. Не са минали и два месеца от милото тържество по повод юбилея му, а е издадена заповед за уволнението му като директор на къщите-музеи в Плевен. Уволнен е без предупреждение, за да бъде заменен със запасен офицер от руската армия. Министерство на просветата го назначава за инспектор по читалищата и го изпраща на работа във Върховния читалищен съюз.

 

Идва вест да се яви на 2 май пред военен следовател в София за разпит по факти по повод на къщите-музеи в Плевен. Ракитин се връща до Плевен на 1 май, за да види семейството си и да вземе необходими документи. Явява се пред военния следовател. Провидението се оказало по-силно… В тъмния тунел смъртта го отнася завинаги.


Неоправданото му уволнение от службата директор на къщите музеи в Плевен, която той заема с радост, разстройва чувствителната му душа. Повторното му уволнение като инспектор по читалищата и разтакаването повече от месец без ново назначение съвсем го досъсипва. Поканата да се яви пред военния следовател в този момент на огорчение внася нова болка в душата му. Думите и подкрепата на приятелите и близките му не помагат. Нежната му поетична лира изплаква:

Коварство с подлост ме сразиха,
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук…

Това са редове от непубликуваната му приживе стихосбирка „Черни мъниста“, която той оставя на Христо Чолчев, редактор на „Вестник за жената“ в деня, в който се самоубива. С молба да ги напечата още същия ден. Непременно.


До майка си, съпругата и децата си пише предсмъртни редове, в които сякаш изплаква цялата си болка: „Аз ви оставям едно богатство – моите песни, в които звучи душата ми. Четете тия песни и душата на вашия татко ще бъде винаги с вас“. Така една несправедливост погубва живота и на този български поет.


След време детската писателка Калина Малина си спомня за срещите им в Плевен, където не веднъж поетът я посрещал заедно с нейния съпруг: „Той идваше към вагона, простираше голямата си десница, грабваше ръцете ни и извикваше, тъй както би извикал всеки от ония, снажни като него с широки души балканджии: „Е, добре дошли, добре дошли! Живи бяхме пак да се видим!


После той ни отвеждаше в своя скромен дом и пак тъй широко се провикваше на жена си:


Майко, добър ти ден! Водя ти гости.


Имаше ли с какво да се гостят тия гости, по-нататък Ракитин не се грижеше. Той беше като врабците, за които пише в последното си стихотворение, че и да няма кой да ги храни, когато поетът умре, те ще дойдат на гроба му да клъвнат от коливото“.

 

В Плевен Ракитин води на ресторант не веднъж писателката Калина Малина като негова скъпа гостенка. Съпругата му Катя Узунова е учителка с три деца и няма време да се върти в кухнята. Веднъж Ракитин си забравил портфейла с парите вкъщи. Келнерът му казал: „Бай Ракитин, не се безпокой, ще оправим тази работа”.

 

По онова време да заведеш жена на ресторант било недопустимо в провинцията. Но по отношение на Ракитин никой не смеел да злослови, познавали човека. Той обичал да посреща гости. Сред тях са Мария Грубешлиева, Дора Габе, Николай Лилиев, Ангел Каралийчев, Константин Петканов. Черпел ги със свое приготвено вино.

 

Никола Ракитин е висок, строен, с кафяви очи и широко чело, с мустаци и брадичка. Носи широкопола велурена шапка. Говори тихо, спокойно и задушевно. Цялата му човешка природа издава доброта и благородство. Мил и искрен събеседник. Обича хората. В стихотворението си „Душата ми“ публикувано на страниците на „Чайка“ през 1924 г. той самият пише:


Душата ми е на дете душа,
тя вярва и в мечти, и в чудеса.

 

В Плевен обичал да посещава кафенета с приятели и да разговаря по интересни въпроси. Дойдело ли лятото заминавал за Галата до Варна или Искърския край, където има приятели. Той е съкровищница от впечатления събирани от пътувания с трена по градовете и селата. В едно писмо от 13 юли до приятеля си Христо Цанков – Дерижан пише:

 

„Драги Христо,

 

От Петровден съм тук на усамотение глубоко. Хубаво се прекарва. Да бих могъл да остана завинаги тук, за нищо не бих съжалявал. Цял ден скитам из горите, ходя за риба, къпя се в Искъра и седнал някъде под дебелите сенки, си пиша стихове“.

 

През останалото време преподава в училище на децата, четял сказки, участвал в литературни четения из страната. Живеел спокойно в творческия си свят и никога не търсел признание и слава. Суетата и интригата са му чужди. Отнася се към света с философско спокойствие.
Той самият става поет още като малък. Расте като буйно момче и скоро захвърля учебниците. Броди из горите и стръмните камъни. Баща му, селският фелдшер Васил Панчев, се тревожел. Искал да укроти палавия си син и един ден го заключил в стаята. Тикнал в ръцете му „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов и от тогава Никола като, че ли „взел да се вчовечава“.

 

Рожденото му име е Никола Василев Пенчев. Родовите му корени са от Лъждене, Орханийско. Там са родени дедите му, които са земеделци и той изплаква в това живописно местенце – на 6 юни 1885 година. В село Лъджене под самия Балкан тече малка река. Къщата на поета е до самия бряг на реката. В двора ù имало много вишневи дървета и от там идва името на първата му книга „Под цъфналите вишни“.

 

Самият той разказва как се ражда и псевдонима му: „Исках литературното ми име да бъде свързано с родното ми село, от което пазя скъпи спомени. Край него протича рекичката Черниш, чиито брегове са обрасли с китна ракита. Колебаех се дали да си избера Чернишев или Ракитин. Последното ми се понрави повече“.

 

Родителите му се преселват в Ботевград, а после в София. Малкият Никола завършва Първа мъжка гимназия, а после славянска филология в Софийски университет.


През 1907 г. е студент в Женева, Швейцария. Там по цели дни скита по улиците, а после уморен и гладен, спира на брега на голямото езеро.
Скоро грабва куфарите си и се прибира в родината. През следващата година е учител по български език и литература в Плевенската мъжка гимназия, назначен от министъра на просвещението Никола Мушанов.

 

Преподава и руски език. Учениците му го дарявали с обич и уважение. После е учител в лозарското училище. На учителската професия гледал като на творческа работа, а не като на занаят. „Без нея животът ми би бил безсъдържателен. Ако можех да се родя втори път, пак бих станал учител. И пак бих обучавал учениците си на добро, на високи граждански добродетели. Някои от моите ученици се проявиха в разни области на нашия стопански, обществен и културен живот. Мой ученик в плевенската мъжка гимназия, в която учителствах до 1920 година, беше едно дяволито и духовито селянче от Долни Дъбник. То много обичаше да рисува карикатури. Не се поколеба да „изкарикатури“ и нас, неговите учители, като животни. Един ден го издебнах в клас, както рисуваше, и взех насила бележника му. Когато го разтворих, видях цяла „зоологическа градина“. Отидох си вкъщи, налепих на по-дебела хартия карикатурите и на следния ден, без да ме види някой, ги окачих в учителската стая. В първото междучасие влязох малко по-късно.

 

Колегите бяха заобиколили изложбата и с най-голямо внимание я разглеждаха. Един се усмихна иронично, други се заливаха от смях, а трети ръмжаха. Всеки от нас виждаше себе си в изрисуваното животно. Най-много се почувства засегнат колегата по математика, който още същия ден сложи двойка на автора на карикатурата, понеже много злъчно го беше „захапал“. Този духовит и даровит ученик карикатурист беше Илия Бешков“.


Поетът минава под венчило с Катя – „римлянката“, както я нарича Антон Страшимиров. От нея има три дъщери – Бистра, Лили и Светла. Никола Ракитин и Чудомир са едни от малкото ни писатели, които прекарват живота си в провинцията. Големият град не го пленява, там се чувства скръбен и мрачен. Тъгува за зелените полета и простора, за обикновените сърдечни хора. На въпроса с какво го привлича Плевен, той отговарял: „Обикнах този град и никога не бих го заменил със столицата. Идиличният провинциален живот неудържимо ме привлича и не мога да се освободя от неговата власт. В Плевен аз се отморявам и вдъхновявам, чувствам се радостен и щастлив. Имам много познати и приятели, но пред малцина разкривам сърцето си“.


В Плевен Ракитин всеки ден ходи в градската библиотека, не пропуска нито ден. Чете всички наши и чужди списания и вестници. Те минават първо през неговите ръце. „Тук, при тия хиляди книги, в тая тишина, душата се разгръща и песните започват да бликат. Аз съм свързан с всички тия книги, с цялата обстановка. И ако има на нещо да дължа моя успех, дължа го само на тая библиотека, тя ме създаде като поет и не ме остави през тези двадесет и пет години, които преживях тук, да заглъхна, да посивея и да се слея с всички. Аз зная почти на всички хубави книги мястото. Преровил съм всичките тия хиляди томове.“.


Затова с такъв жар работи и в читалищата. Обикаля селата и говори с хората, споделя мъките и неволите им. „Много обичах да отивам на нашето лозе. То е на Тракийския баир, по посока към гарата. Там има една акациева горичка, в която си отпочивах, и често на цигарената си кутия пишех стихове. Така повечето от моите стихове са писани или в тази горичка, или в близките ливади, или сред безкрайното поле, което се разстила край китните брегове на Вит. Останалите мои стихове съм писал в библиотеката и съвсем малко в къщи, обикновено между три и четири часа след пладне. Тогава затварям прозорците, спущам пердетата и започвам да пиша и да пуша цигара след цигара, догдето стаята потъне в дим…“.

 

Пише леко, без творчески напъни. Понякога преработва стиховете, които не харесва – съкращава или разширява написаното. Обичал да казва, че поетите трябва да са хуманисти и родолюбци, да обичат родината си и природата, да черпят вдъхновение от българската земя, живот и бит.
Негови учители в поезията са Любен Каравелов, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Стамен Панчев, който по-късно минава под венчило със сестра му.

 

От руските поети чете в оригинал Пушкин, Лермонтов и Некрасов. За поетите символистите казва, че са му напълно чужди.

 

Издава 26 стихосбирки. Сътрудник на списанията „Мисъл“, „Златорог“, „Везни“, „Знание“, „Листопад“, както и на детските списания – „Венец“, „Светулка“, „Детска радост“. Стиховете му сливат човека с природата – родните хълмове, полето, горската тишина. Наричат го „певецът на природата“. Тази любов към нея наследява от баща си, който е пребродил всички родни планини.

 

Поетичните му стихосбирки са изпълнени с красота и болка, с копнеж и слънце, но и с много любов. В книгата „Цветя от вечната пролет“ съибира свои забравени по тефтерите си нежни стихотворения. Затова го провокира Лилиев, който заедна с Рачо Стоянов отива в Плевен, за да видят постановката „Майстори“ в Общинския театър. Лилиев го накарал да ги събере от книжата си и да ги преработи. Едно от тези стихотворения е „Под цъфналите вишни“, посветено на съпругата му.

 

Ракитин обича и социалните си песни. От печат излиза книгата му „Преди да съмне“.

 

Някога никой не обръщал внимание на стихотворенията му, ценяло се модерното литературно творчество. „Но аз още тогава знаех, че това, което бе на мода, което бързо се харесваше, ще отшуми също тъй бързо, ще се забрави, а ще остане онова, което е дълбоко изживяно и свързано с народния дух“.

 

Този чувствителен поет не успява да се помири с подлостта и коварството, които не са от неговия нежен и поетичен свят. Просто скача от влака. Едва на 49 години…


От категорията

Отбелязваме 145 години от Шипченската епопея

Отбелязваме 145 години от Шипченската епопея-1660888128.jpg

Отбраната на Шипченския проход е една от най-героичните и решаващи битки по ...

19 авг. 2022 | 08:47

Юлий Павлов: Няма да се състави редовно правителство след 2 октомври, вървим към серия от избори

Юлий Павлов: Редовно правителство трудно ще има след 2 октомври, вървим към серия от избори-1660803152.png

В следващото НС ще влязат шест политически сили, „Български възход“ е под ...

18 авг. 2022 | 09:01

Мирела Костадинова: От „Любословие“ на Константин Фотинов тръгва идеята за образование на жените

Портрет на Фотинов от художника Ари Калчев, рисуван за гимназията в Самоков през 1939 г.-1660908455.png

Баба му основала женски метох в Самоков с други калугерки. Фотинов се научил да ...

19 авг. 2022 | 14:15

Заради сушата и горещините в Европа се появиха „камъните на глада“

Заради сушата и горещините в Европа се появиха „камъните на глада“-1660907798.png

Най-старият надпис върху "камък на глада", открит на река Елба, ...

19 авг. 2022 | 14:14