19021 | 22 юли 2022 | 10:49

Фердинанд два пъти го кани на аудиенция. Напразно. Димчо не прекрачва царските врати. Не го ласкае речта му пред министъра на просвещението на празника „Св. Св. Кирил и Методий“. „Тези неща са за мен въздушни, празни, глупави“, казва той

Балканска война, Междусъюзническа, Първа световна. Три войни за по-малко от десетилетие. Като черна сянка висят над България. По бойните полета всеки ден умират български мъже. Годината е 1916, 2 октомври. В окопите един мъж нервно пуши цигара след цигара и предлага на останалите войници. Изведнъж изскача някакъв капитан от Трети бдински полк и извиква: „Какво чакаш? Излизай! Напред!“ Димчо Дебелянов поглежда капитана, после войниците и излиза навън от окопа. Капитанът се разгневил от това, че Димчо се бави, вади пистолет.

Насочва го срещу него и вика: „Излизай! Напред!“ Поетът се обърнал с топъл глас към войниците: „Хайде, момчета, тръгвайте след мен“. Не пристъпва и няколко крачки. Пада пронизан от куршум.

Любимата сестра на Димчо, Мария, научава за тежката вест чак на 17 октомври. Никой не се решава да ù каже: „Ужасен ден преживях, когато после донесоха вкъщи багажа на Димчо от фронта (в един малък и друг по-голям платнени куфари). То беше същинска втора смърт на Димчо!... Войникът, който го донесе, получи разписка от мене. Помолих го да донесе нещата в другата стая. Заключих я и нямах сърце, нямах сили да я отворя после – да гледам скъпи спомени. Едва подир няколко дена, придружена от близки хора, една вечер влязох в стаята. Сърцето ми се късаше. Дрехи, книжа, писма, неизвестни дотогава портрети, еделвайси… Сякаш гледах безжизненото тяло на Димчо, озареното от ледената усмивка лице…“

През 1915-1916 г. най-голямата сестра  на Дебелянов – Найда, която в семейството наричат Нака, е живеела в Трявна. Къщата е стара, с дюкян на Иван Трендафилов и отдавна е само спомен. В нея пристига новината за Димчовата смърт. А той толкова мечтаел, преди да замине за фронта, да посети сестра си в Трявна, да поживее там. Старата къща я няма, а с нея във времето е потънала трагичната новина за големия поет.

Годината е 1887. Вечерта срещу Връбница – 28 март. В една копривщенска къща всички се суетят. Нещо става, но дечурлигите не разбират. Те мечтаят за утрешния празник. Изведнъж се чува силен детски плач. „Роди се дядо Динчо Дебелян“, с радостна усмивка съобщава на семейството бащата Вельо Дебелянов. По-късно всички му казват не Динчо, а Димчо и той остава с това име. Майката Цанка ражда последното си дете, без да подозира трагичната му съдба. Преди това Бог я дарява с други пет деца.

Семейството на Димчо Дебелянов осигурява необходимото за децата си. Бащата се занимава с абаджийство и търговия. Но умира през 1896 г., когато Димчо е в трето отделение. Нещастието почерня къщата. Тежестта за прехраната пада върху най-големия син – Иван.

Семейството се премества в Пловдив, където Иван работи като чиновник. Димчо учи в града на тепетата две години. И още две в Ихтиман. През 1900 г. го  приемат в Пловдивската мъжка гимназия, едно от авторитетните училища тогава в България. Взискателността на учителите го стряска и той едва завършва първата година. Има двойка по химия. Поведението му е като успеха по останалите дисциплини – среден 3.

Явява се на поправителен изпит по химия и го взема с успех.

На следващата година получава пък двойки по алгебра и рисуване. Димчо учи науките. Те него също. Дори по български език има тройка. Десет години преди това, на същото място, по същата дисциплина, същата оценка вписали в бележника и на Яворов. Но съдбата си знае работата…

В Пловдивската гимназия Димчо прави първите си опити в поезията. Тя го придърпва, омагьосва, завладява. В Пловдив 17 – годишният младеж се забавлява с пийването – отваря сам канелките на бъчвата, за да си налее вино в хладните кръчми. Надига леко чашката с мастика.

Изкушават го гуляите с неговия другар Баето, както и нежните девойки, които живеят срещу училището му. Димчо забравя уроците си, бърза да се докосне до житейските, които ще бъдат най-трудните.

Нежната му душа се оглежда в един спомен от това време. В къщата на леля Мароша, която живее в Дермендере, край Пловдив. Гостите, измежду които е и Димчо, обядват под лозницата в двора. Долита малко птиченце от близката смокиня. Пие вода от локвата до кладенеца. Изведнъж със скок го сграбчва котаракът на леля Мароша. Димчо в тази минута измъква горката птица изпод лапичките му. Слага капчици вода в човчицата му, дъха му под крилцата, топли го в ръцете си. Но птичето издъхнало, когато го сложили на тревата, с надежда да политне. Момчето не слага цял ден залък в устата си. Тъгува. Такъв е не само към животните, но и към хората в трудни мигове. Обича природата следва нейните живи пориви…

След семейни умувания Димчо Дебелянов се записва в Първа мъжка гимназия в София. В салона на театър „Славянска беседа“ Дебелянов е избран да рецитира „Елате ни вижте!“ от Иван Вазов. В този миг през салона минава цар Фердинанд, придружен от Султана Рачо Петрова и придворни. Настаняват се на първите редове. Нещо става зад сцената – някой не иска височайшите особи да чуят Вазовия стих, предвиден по сценаий. Учениците възроптават. Изведнъж Димчо, чорлав и раздърпан, се явява пред публиката. Пооправя се и занарежда Вазовия стих:

Вий, дето в покои и в палати стоите,

към нас приближете – вий славни, вий сити!

Зърнете през нашто изгнило плетище,

И може би вам ще настръхнат космите!

Елате ни вижте!  

Докато рецитира, Димчо гледа Фердинанд право в очите. Залата гръмва от ръкопляскания. Рецитира и друго стихотворение.

След случилото се Фердинанд два пъти го кани на аудиенция. Напразно. Димчо не прекрачва царските врати. Не го ласкае речта му пред министъра на просвещението на празника „Св. Св. Кирил и Методий“. „Тези неща са за мен въздушни, празни, глупави“, казва той.

Едва 19-годишен, Дебелянов чувства истинско преклонение пред творчеството на Пенчо Славейков. Обича го повече от всички други поети. На сърце му е и творчеството на Яворов. Приема философските и естетически концепции за изкуството на Славейков. Първият период на Дебелянов е белязан от възгледите на Славейков и това ще го държи дълго време.

През 1906 г. Дебелянов завършва Първа софийска мъжка гимназия с отличен успех. Абсолютно сериозно се разбира със съученика си Попов да стигнат Кйро или Александрия, за да търгуват с лимонтузу или да продават разхладителни напитки. Но дръзкият и авантюристичен план пропада.

Вместо това стъпва здраво на земята и се насочва да стане чиновник. Иска да реализира мечтата си и да учи в университета. Още в пловдивската гимназия той прави метеорологически наблюдения и харесва работата. Назначават го в Централната метеорологична станция с дневна надница 4.50. Младият мъж придобива самочувствие и дори смята, че ще вземе милата си майчица при себе си, за да се грижи за нея. Не подозира, че майка му ще живее при братята и сестрите му – при всеки от тях по няколко месеца в годината. А той няма да има дори с какво да се храни.

Бедността и мизерията го преследват през целия му жизнен път, за да го накажат: „Навред, навред ме преследваш ти – омразно, отвратително чудовище. Когато съм бил пеленаче, ти си стояло до моята люлка и не си ми давало мир, а сега, когато светът за мене трябва да е пълен с любов, песни и буен живот, ти ме оттласкваш от него и ме блъскаш насила в потайнините, невидели слънце кърища на тъгата и самотата. Отида ли в театъра, ти се бързо наместваш до мене, и кога трябва да гледам на сцената, ти ме караш да гледам тебе, да гледам подпухналото ти лице, да срещам очите ти, пълни с яд. Ясни като стъкло, студени като лед, но остри като стрели. Отида ли с другари да пия, ти сядаш на коленете ми, ти плачеш, а твоите сълзи падат в чашата ми, капят те горчиви и мътни в чашата ми и аз трябва да ги изпия. Из пътя ли вървя, аз чувам шума на влачещите се по земята парцали на твоето облекло, слушам тракането на жълтите ти зъби, които гризат едно мухлясало парче хляб. Където и да отида, където и да седна, ти вървиш след мене като сянка, неуловима и страшна. О, сиромашия! Сестра ли ми си, майка ли ми си, остави ме, иди си, дай ми мир в живота! Не влизай горчило в чашата на моите сладости…“

Бог наказва тези, които най-много обича…

Йордан Мечкаров, приятел на поета, дори си спомня: „…Димчо пристигна в квартирата ми и ме запита: „Мецо, кажи какво да правим? Тая сутрин  в 11 часа имам рандеву с една студентка в Борисовата градина, а я ми погледни обущата!“ Обущата цепнати и през дупката се вижда гол крак. И измислихме: „Свали обувката, дай да намажем с мастило мястото, което се вижда през дупката, и положението е спасено!“

Неведнъж Дебелянов спи в квартирите на своите другари. Стомахът му е празен. Нощува на твърдо. Неудобно му е…

Записва да учи право. Но после посещава лекции по литература. Не завършва. Липсват му средства.

Едни от най-светлите личности, с които се запознава, са старозагорците Димитър Подвързачов, който в кръга около него наричат „бащата“ и Николай Лилиев. От човещината им Дебелянов най-много се възхищава. С тях споделя до края на живота си най-съкровените си копнежи, мисли и желания. До смъртта на поета ги свързва искрено приятелство.

Друг старозагорец, който ще чувства близък, е Гео Милев, на когото ще напише в писмо: „Аз не живея. Аз горя, не, аз се пържа и пиянствам неистово…“

Дебелянов е на 21 години. Владее прекрасно френски език. Чете и превежда френските символисти. В по-късна възраст учи немски език и проявява интерес към немската литературна класика. Особено е впечатлен от книгата на Фр. Ницше „Тъй рече Заратустра“. В тази книга подчертава онези места, които го са го впечатлили. През юли и август на 1916 г. Димчо е увлечен изцяло от немския философ и творчеството му.

Към френските символисти го насочва Лилиев. От 1907 г. в стиховете на Дебелянов присъства символичния образ. През 1910-1912 г. символизмът в България се разгръща с пълна сила и сред представителите му са Т. Траянов, Ем. Попдимитров, Хр. Ясенов, Людмил Стоянов, и разбира се, Димчо Дебелянов.

Свои творби Дебелянов публикува през 1906 г. в сп. „Съвременност“. Това са пет стихотворения. Името му се появява в списанията „Българска сбирка“, „Из нов път“ и „Съвременник“. Работи като стенограф в Народното събрание, но само 22 дена. Негов колега прави донос. Уволнен е.

За краткия си живот Дебелянов има няколко любими жени, но не дръзва да се ожени. Иванка Дерменджийска познава от периода на  пловдивското училище, когато гостува на брат си в Ихтиман. Тя също живее в този град и е ученичка в прогимназията. После учи в Девическата гимназия в София. Постъпва в пансион за провинциални ученички, където се запознава с певицата Христина Морфова. Когато Иванка заедно с дружките си се разхождат по улиците, срещнат ли Яворов, тръгват да го преследват и тежко въздишат зад гърба на поета, прехласнати от стихотворенията му.

Тази жена става любима на Дебелянов. През ваканциите в Ихтиман двамата се срещат още като деца. Но никой не предполага, че любовта ще ги завладее. Димчо също крие тайни чувства. След като завършва гимназия в София, Иванка се завръща в Ихтиман и е назначена за учителка. Получава първото любовно писмо от Дебелянов.

Началото на тяхната любов е истински щастливо. А това личи и в творчеството на Дебелянов. Отношенията им траят осем години. Но те са по-скоро епистоларни и платонични. Виждат се не толкова често. Иванка се гласи да замине да учи във Франция. Родителите ù също имат това желание, за да я откъснат от поета. Той е беден, а и старите чуват за разюздения му софийски живот – обича да посещава бирария „Батенберг“, а и всяка друга кръчма. Гуляите му завършват с напиване, скандал и бой. Дори веднъж е ударен зле с дърво по главата. Кара се с приятелите си грубо. Скита, осъмва, където намери.

Димчо дори решава да се сгоди за Иванка, но после твърди, че това го прави еснаф, бракът ще окове творческата му свобода. Материалното му положение също не е добро. Годежът не се случва. Отношенията им прекъсват. Но не съвсем…

В един тефтер на Иванка е открито стихотворението „Скрити вопли“ („Да се завърнеш в бащината къща“). Това стихотворение е от най-популярните му. Докато е жив е печатано три пъти. А след смъртта му – 60. В тефтерчето на Иванка е открит и друг негов стих – „Последна скръб“. Те вече са прекратили отношенията си, но незатихващата любов ги връща назад във времето.

Утеха от любовта с Иванка Дебелянов търси в сърцето на Елена Петрунова. Тя живее на ул. „Патриарх Евтимий“ №1 в столицата. Баща ù е полковник Петрунов, командир в Шести пехотен Софийски полк, който има още няколко по-млади дъщери. Тази къща посещава и Дебелянов. Гостува на приятеля си Константин Константинов. А по-късно живее там. Иванка Дерменджийска посещава Дебелянов. Заварва го да превежда „Афродита“ на  Пиер Луис. Отправя му упрек, че съдържанието ù е еротично. Но Дебелянов посвещава превода на „Афродита“ на Елена след нейната трагична смърт – „Обещаният дар на една покойница“. Също и един сонет, чиито букви образуват акростих. Той е написан на 29 май 1911 г., но е отпечатан петнадесет години по-късно.

Участта на Елена е нелепа. Няколко дена след написания сонет за нея от Дебелянов, полковник Петрунов застрелва дъщеря си, а после се самоубива. Истинските причини не са известни. Хипотезите са, че полковникът е искал да се ожени повторно, но Елена не му разрешавала. Из цяла София се разнесла трагичната вест, случила се на ъгъла на ул. „Патриарх Евтимий“ и бул. „Фердинанд“.

Едно от най-нежните стихотворения „Последна скръб Дебелянов посвещава пак на младата, черноока и нежна Елена.

Тази любов също остава до времето, в което поета среща Мария Василева. Тя е учителка със звънко гласче. Този глас изпълва Дебелянов с блаженство. Затова я нарича „Звънчето“. На нея посвещава „Аз искам да те помня все така“. Николай Лилиев твърди, че Дебелянов пише тази вълшебна елегия първоначално под заглавието „На раздяла“. Създадена е в разцвета на неговия талант.

Димчо чете на Мария Василева прокълнатите поети. А светът около тях звъни, звъни, звъни…Но Мария заминава учителка в село Козлодуй, на брега на Дунав. 

С нея също преживява разочарование. Ето какво разказва Владимир Русалиев: „Но и от тази многоцветна и тиха градина на неговите блянове и химери синята птица на щастието най-неочаквано отлита. Един ден Димчо Дебелянов получава писмо от село Козлодуй. Но девойката е сторила фатална грешка. Една вечер тя пише на него и на друг познат. И след това, без самата да разбере, разменя писмата. И поетът получава писмото до другия, придружено с портрет: „Страшна мъка изживя тогава Димчо“- разказа ми един негов близък. И плод на неговата мъка е неговата „Черна песен“.

Митът, че стихотворението „Черна песен“ е написано за Мария, рухва. Стихотворението е публикувано на 15 март 1910 г. Фаталното писмо пристига при Димчо на 31 декември 1912 г. След като разбира измамата на „Звънчето“, Дебелянов тежко въздиша: „О, да би могло да си отиде заедно със старата година и черният спомен за теб, страшният спомен, който толкова ми тежи „Звънче““.

Дебелянов е готов винаги да се влюби. Стига да открие нещо ново у жената. Бързо затихва болката му по Звънчето. Любовта му е насочена към учителката Лалка Ганчева – висока, стройна, със синьозелени очи, руса. Пленителна. Весела. Интелигентна.

Но през това време Звънчето се разболява от туберкулоза. Скръбта и мъката по поета я притискат също. В последните дни в болницата, където Дебелянов я посещава, тя му казва: „Аз съм се родила на тоя свят единствено, за да обичам теб, а ето сега трябва да се простя с живота си“.

Литературният историк Здравко Дафинов разказва, че Дебелянов е посветил стих на Мара Карловска, която е учителка, но и годеница на друг български писател. Какви са отношенията ù с Дебелянов, не е известно. Не е невъзможно, обаче стихът да е писан за Мери Камарашева, друга Димчова муза. Тя надминавала самата Мадона с хубостта си. „Неизказано хубава“ я нарича пък той.

Пеела божествено. Димчо дори имал желание да се венчае с нея в Долна баня, скоро. Но после казал: „Не е работа за мене… Които се обичат, не трябва да се свързват с веригите на брака… Раждай деца, плътско – това опошлява любовта! Ние с М. няма да сме щастливи в брака. Когато вечер сме в бирарията „Батенберг“ и на съседната маса има хубави мъже, особено офицер, М. започва да кокетничи, говори по немски и мене ме забравя… А, ако се оженим, какво ще бъде? – Тя ще ме лъже, аз ще я бия…тя ще ме лъже, аз ще я бия … и т.н. Не е тая работа за мене!“

Вера Мечкарова разказва, че поводът Дебелянов да напише елегията си „Помниш ли, помниш ли…“ не е далечният спомен от родния му дом в Копривщица, а е от времето, когато живее в дома на полковник Петрунов в София и харесва дъщеря му Елена. Техният двор е голяма цветна градина със зелена трева и рози. Две стари вишни засенчват предната част, а в дъното до оградата са насадени десетина ниски вишневи дървета. Поводът за това остава известен само за Димчо.

Разочарованията си от Иванка Дерменджийска и жените въобще Дебелянов публикува в хумористичния седмичник „Шантеклер“, в цикъла си „Кихавица“. Едно от тези стихотворения е „Любов“.

За последния Великден в Самоков с Димчо, сестра му Мария си спомня: „Ходи вечерта на Велики четвъртък на църква, като ми каза: „Кой знае, може би този да ми е последен Велики четвъртък…“ През седмицата след Великден си замина. Файтонът спря на площада. Мислех, че сърцето ми ще се пръсне. Беше рано. Файтонджията бързаше. А зелникът, приготвен за Димчо, се печеше още на фурната. Най-после запъхтяното момче го донесе и аз го дадох на Димчо. Файтонът тръгна, а ние с Марийка останахме да плачем на площада. Димчо засмян се обърна на няколко пъти, махайки с ръка за сбогом – и файтонът изчезна в друга улица…Това бе последния поглед!“

Последната година от земния си път Дебелянов живее на ул. „Фердинанд“ №133 в София в къщата на приятеля си Димитър Подвързачов и неговата съпруга Радка. От тази къща тръгва за фронта. На сбогуване казва на семейството: „Знам, че няма да се върна“. Един незначителен факт смутил поета на тръгване за фронта. Мери Камарашева му донесла китка с цветя. Привързана е с черен конец. Жената изобщо не съобразила, че Димчо тръгва на война. Тя знаела за лошите му предчувствия. Как не е съобразила, Димчо никога не разбира….

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм!