18084 | 20 септ. 2019 | 13:48
Елена Снежина е актриса надарена със сценичен чар. Има топъл и мелодичен глас. Благородство озарява лицето ù. Нейната искреност, финес и пленителна женственост впечатляват, когато играе своите роли на сцената. Поведението ù създава светлина и радост у зрителите. Притежава одухотворено кокетство и пленително очарование. Някога учи в Пловдивската девическа гимназия, където открива магията на театъра. Вуйчо ù, актьорът и режисьор Иван Попов, също повлиява тя да прегърне актьорската работа. Той е един от основоположниците на професионалния театър в България.
Красивата Снежина завършва театрално изкуство в Русия – в школата на Московския художествен театър при К. С. Станиславски и Вл. И. Немирович – Данченко. След завръщането си постъпва в „Свободния театър“. В неговия състав са имена като Атанас Кирчев, Адриана Будевска, Стоян Бъчваров и други първокласни драматични актьори. Дебютира с изключителен успех в ролята на Ада Барценовска от „Края на Содом“ на Херман Зудерман.
От тогагава, в продължение на четиридесет години, на сцената на Народния театър представя повече от двеста първостепенни роли – Мис Хобс от „Мис Хобс“ на Джером К. Джером, Клеопатра от „Цезар и Клеопатра“ на Бърнърд Шоу, Мадам Сан Жен от едноименната пиеса на Викториен Сарду, Илона от „Синята лисица“ на Франц Херцег, госпожа Армори от „Неразумната дева“ на Анри Батай, играе в още много други представления. На сцената е и Цена от „Змейова сватба“ на Петко Ю. Тодоров, Тодорка от „Иванко“ на Васил Друмев, Милка от „Казаларската царица“ на Иван Вазов, Бистра от „Когато гръм удари и Амели от „В полите на Витоша“ на Пейо Яворов.
Тя е единствената жена рецитаторка сред актьорите с богат репертоар от стихове на Пушкин, Лермонтов, Верлен, Едгар По, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов, Теодор Траянов и Димчо Дебелянов. Не случайно е „много близка“ на Лора и Яворов. През 1916 г. участва и в един от първите филми на Васил Гендов – „Дяволът в София, а през 1939 г. се снима в „Грамада“ по поемата на Ив. Вазов, режисиран от Александър Вазов.
Псевдонима си Снежина, с който тя печели успехи на сцената, получава от своя бъдещ съпруг даровития драматичен актьор Атанас Кирчев. Той е и талантлив преводач на много пиеси, които влизат в репертоара на българския театър. Истинското име на актрисата е Елена Янкова Кирчева.
Тя е млада учителка в село Връбница, Софийско. Кирчев тъкмо се е завърнал от специализация в Русия и е постъпил в трупата „Сълза и смях“, която давала представления в „Славянска беседа“. Двамата често се срещат, влюбени един в друг. Всеки съботен ден тя се прибира в София. Любимият ù я посреща на шосето и я придружава до дома ù. Когато зървала отдалече високата му, елегантна фигура, сърцето ù потрепвало от вълнение. На другия ден я изпращал обратно до селото.
„През един чудно красив за мене ден ние се озовахме в една заснежена софийска уличка. Сгушени един до друг, стояхме прегърнати, сърцата ни трепкаха от радост. Меко, неусетно падаше сняг от небето като разпилени бели цветчета и засипваше всичко наоколо – земя, къщи, дървета, нас двамата, ръсеше нашата чиста обич. В един момент Кирчев ме отдръпна от себе си, загледа ме с възторг и с дълбоко развълнуван глас ми прошепна: „О, колко си хубава, неземно хубава! Ти си бяла снежина, паднала като скъп дар от небето за мене!“ Държейки се още за ръце, усмихнато се гледахме. Действително и двамата имахме вид на бели, заснежени същества, дошли от царството на приказките. Дори и клепките ни приличаха от кацналите по тях снежинки на бели пърхащи пеперуди“. От този ден тя получава новото си име Снежина, което остава записано в историята на българския театър.
До края на живота си обича да се облича в бяло.
Заедно с Атанас Кирчев наистина се обичат и минават под венчило. Поетесата Екатерина Ненчева пише в дневника си на 14 август 1904 г., изпращайки своята приятелка за Русия, за да учи актьорско майсторство: „Тя беше много тъжна. Аз все пак ù съчувствах, макар, че ми беше трудно да се поставя на мястото на жена, която се разделя с обичания си мъж, дете и угрижена майка“. От този брак се ражда момиченце, по-късно също голяма наша актриса – Олга Кирчева.
Тя е само на девет години, когато баща ù си отива от живота. Едва на тридесет години Снежина остава сама. Умира и брат ù Неделчо Янков, артист от Народния театър.
Но тя успява да се справя с ролите си и дома, както и да бъде всеотдайна майка. Тя никога не изрича „аз“ и „мое“. Не се оплаква и не разказва за страданията си. Сама, с актьорската си заплата, построява къща. Тази необикновенна жена прави всичко с лекота – от образите, в които се превъплащава, до бродерията и готвенето, поддържането на градината и дома.
Малката Олга ходи след училище при майка си в театъра, вечер гледа представленията ù, а след тях се прибират заедно в къщи.
В една такава вечер през 1922 г. на сцената на Народния театър се играела „Геновева“. Елена Снежина е облечена и гримирана за ролята си и изчаква момента, за да излезе пред публиката. Внезапно вратата се отваря. В гримьорната нахлува актрисата Милка Ламбрева в своя костюм на Геновева. „Спасявай се! Театърът гори!“ – извикала тя.
Из под вратите и от промеждутъците на прозорците нахлувал дим. Сцената вече била в пламъци и не можело да се мине от там. Елена Снежина отворила широко прозореца и хвърлила дрехи, столове, ученическата чанта на малката си дъщеря. Накарала всички да скочат, а накрая скача и тя. Хората, които дошли да гледат представлението били в паника. Падали големи парчета горящи декори. Артистите стояли на улицата в тревога облечени в театралните си костюми. Те се прегръщали и плачели за театъра си.
Но това не е единствения драматичен момент за Елена Снежина в нейната четиридесет годишна работа на сцената. Имало и други…
По време на представления в Народния театър се играела пиесата „Приказката за вълка“ от Молнар, която е режисирана от Кръстю Сарафов. Елена Снежина изпълнявала ролята на Вилма. Докато играела уж сънувала, че красивият гвардеец иска да я отвлече от бала. Увлякла се наистина. Щом тръгнала по стълбата към сцената с вдигната нагоре глава и премрежен любовен поглед, кракът ù се подхлъзва и тя полита на земята от най-горното стъпало. Публиката дори не забелязала, помислила, че е част от ролята ù. Нали в нея играела влюбена?
Друг път представяла една от любимите си роли, Мис Хобс в пиесата на Джером К. Джером. По това време директор на Народния театър е Пенчо Славейков. Той е и режисьор на спектакъла. В трето действие, когато мъжемразката Мис Хобс е принудена да готви на влюбения в нея млад момък, Снежина взема кана с мляко, което трябва да свари. Кракът ù се заплита в електрическа жица и тя пада на сцената. Млякото се плисва, каната се счупва на парчета. В актрисата припламва яд и срам, но бързо се съвзема. Скача и отронва извън думите на ролята си: „Тъй ти се пада, мляко ще ме караш да ти варя!“ През това време събира счупените стъкла, намира бързо кърпа и подсушава разлятото. Публиката се смее и ръкопляска.
След представлението Пенчо Славейков прегърнал Снежина и с усмивка рекъл: „Много хубаво го направи. Всички помислиха, че това го има в ролята ти! Можеш да го повтаряш…“
Тя е не само добра актриса, но и добър човек. През есента на 1918 г. е обявен края на Първата световна война. Елена Снежина доброволно става милосърдна сестра сред ранените и болните в лазарет, който се намирал на улица „6 септември“. Обикаляла около леглата им, спирала се до всяко, подавала лекарства и превързвала раните на страдащите, бършела горящите им чела, оправяла покривките на леглата им и тихо говорела на болните. Никой не вярвал, че това е очарователната и женствена Вилма от „Приказката за вълка“ на Франц Молнар, надменната, горда аристократка лейди Милфорд от „Коварство и любов“ на Шилер, кралицата майка от „Хамлет“.
След ужасите от войната животът продължил по старому. Елена Снежина също се завърнала на сцената на Народния театър. До последния ден от своя живот – 6 декември 1944 г.
Погребана е при любимия си съпруг Атанас Кирчев и брат ù Неделчо Янков. След време дъщерята на Елена Снежина и Атанас Кирчев – Олга ще каже за тях двамата: „Родителите ми бяха едни от най-големите творци на българския театър. Те не бяха само големи артисти, големината беше и в техните неповторими личности в тяхната духовна красота и сила. Всичко хубаво, което имам в живота си, дължа на тях. От тях се научих да обичам театъра, да обичам живота, да обичам човека“.
Мобилна верси
RSS
