17232 | 11 февр. 2022 | 14:03

На мен беше гласувано доверие от най-отговорни места, бях пълен господар, никой не ми се месеше. Помощници не поисках, ръководен от принципа, че от чужди ръце се ловят само змии. Бях генерал, макар и без армия, казва той

Един от най-посещаваните музеи в България е Регионален етнографски музей на открито „Етър“, близо до Габрово. През 2019 г. той има рекорден брой посетители 226 070. Музеят е единствен по рода си на Балканския полуостров и съхранява българския дух и традиции.
Отваря врати на 7 септември 1964 г. Там, сред природата и чистия въздух, могат да се видят и до днес малките занаятчийски работилници, възрожденски сгради, съоръжения, които разкриват стари техники на отделните занаяти и поминъка на балканджиите. Сред забележителностите са две воденици, тепавица, две валявици, бичкаджийница, гайтанджийска одая, точило, стругове за гаванки и бъклици.

Посетителите могат да видят стари техники за обработка на метал, кожа, дърво, глина, вълна, козяк. Също автентични занаятчийски инструменти, с които се работи и да отнесат вещи, които носят духа на миналото. На чаршията може да се опита истински симид, пестил, бяло сладко, захарно петле, цариградско на клечка и да се насладите на ароматния от вкуса на кафе сварено върху пясък.

Името Етър не е избрано случайно - това е древното название на река Янтра, която минава през балканския град. Избрано е като символ на връзката между водата и развитието на занаятите. В музей „Етър“ се намира единствената в България колекция от технически съоръжения, задвижвани с вода.

Негов създател е габровецът Лазар Донков (роден на 20 септември 1908 г.), който го превръща в цел и смисъл на живота си. Баща му Иван Донков е основател на първата патронна фабрика в България, а майка му Рада Голосманова е от стария габровски род Тухладжиеви.

Лазар Донков завършва известната Априловска гимназия. Той е самоук художник. Стъпка по стъпка, камък по камък, в продължение само на няколко години, той създава този уникален музей в габровския квартал Етъра. „Идеята ми за изграждане на жив музей на открито се роди около 1948-1949 година. Разбира се в началото тази идея беше неизяснена и конкретизирана“ пише в бележки създателят на музея.

В началото габровецът започва да прави обиколки по старите чаршии и селата Боженци, Скорци, Стомонеци, Топлеш, Тодорчета, Недевци, Лютаци, Жълтеш, Негенци, Лесичарка, Батошево и десетки други села. Очите му виждат истински архитектурни шедьоври направени от самобитни майстори строители. Съзира красотата и изяществото в тях.

Всичко това го завръща към детството, когато с любопитство гледа как грънчарите извайват изящни глинени съдове, ковачите огъват нажеженото желязо, ножарите, които правят известните габровски ножове и търгуват с тях в чужбина, бакърджиите, куюмджиите, папукчиите, лопатарите, гайтанджиите… Незабравим остава и споменът му за печените орехови ядки от шарланджийницата на Йонко Колчев.

Донков вижда, че тези занаяти умират, а с тях се рушат и старите възрожденски сгради. „При тази обстановка почна да ме вълнува мисълта какво би могло да се направи да се възстановят загубените архитектурни паметници и запазят съществуващите, да се покаже бита и стопанското минало през периода на нашето Възраждане“. Тогава в него се заражда идеята да се създаде действащ музей на открито, в който да се види домашния бит, да се покажат в действие механичните съоръжения и занаятчийските работилници. Това изглежда като истинска револлюция в музейното дело. Идеята си не споделя с никого, уверен е, че институциите няма да я приемат.

Започва подготвителна работа - проучвания върху бита, традициите и обичаите, фотографира обекти. Понякога се чувства безпомощен, но както сам казва: „Не можех да угася в себе си огъня“. По това време работи като художник и му остава достатъчно време, за да заснеме с фотоапарат запустели тепавици, полуразрушени къщи, стругове, точила, бичкиджийници, караджейки, гайтанджийски одаи и всякакви други занаятчийски работилници. Разпитва и старите майстори, убеждава ги да съхраняват инструментите, изучава технологията на всеки занаят.

Събира пожълтели стари снимки, прави скици и макети на разрушените жилищни сгради. Това, което може купува на ниска цена и събира на склад в мазето си.

Директорката на градския музей в Габрово предложила на Лазар Донков да направи проекти за художественото оформление на музея. Той предлага в експозицията да влязат живи макети на чарк, тепавица, воденица и струг за гаванки, които да се движат с вода и посетителите да виждата наживо работата. Но комисия отхвърля предложението с насмешка и пренебрежение. Тогава директорката Рибарева представя идеята на Донков пред художествения съвет на Етнографския институт при БАН. В комисията са Христо Вакарелски, Асен Василев, арх. Г. Данчев и други учени.

При едно пътуване в София Лазар Донков има възможността да сподели с Христо Вакарелски, Асен Василев, арх. Г. Данчев идеята си за създаване на действащ музей. Тримата мъже я намират за особено интересна и обещават пълната си подкрепа. Истински окуражен самоукият художник се обръща към ОК на БКП с мотивирано предложение. И за радост скоро е извикан от първия секретар Карапенев, пред който разкрива идеята си. Предложението е одобрено и е взето решение през 1963 г. да започне изграждането на музея по проекти на Лазар Донков и под негово методическо ръководство.

„Теренът, върху който следваше да се изгради музея беше пуст, обрасъл с тръни и повет. Неспокойният „Сивек“ и необузданата „Страшка река“, притоци на река Янтра, произволно бяха пръснали коритото си и на много места го бяха направили непроходимо. В пръснатите камъни на полуразрушените караджейка воденица и тепавица, единствени сгради върху терена на музея, бяха намерили убежище само пепелянки и гущери“.

Донков е набелязал къде ще е мястото на всеки от обектите – маркира местата на работилниците, трасира вадищата съобразявайки се с водата и нейния дебит. По време на февруарските снегове той опъва ролетката и набива колчета. Наблизо няма и подслон, за да се постопли. Така започва работата по първия действащ музей на открито в България.

„Денят 23 април 1963 г. беше един от най-светлите в моя живот. Слагаше се началото на осъществяването на една въжделена, отдавна родена мечта, която в последните години се беше превърнала в цел на моя живот. Съзнавах, че съм изправен пред една голяма и отговорна задача, че за нейното осъществяване беше необходим много труд, съзнавах, че ми предстои да измина дълъг и бодлив път, но можеха ли да се родят рози без бодли? Бях убеден, че трудностите ще дойдат с първия ден, но бях готов да ги посрещна…Единственото, което ме смущаваше, беше нецветущото ми здравословно състояние, още повече като имах предвид, че за пълното завършване на музея бяха необходими най-малко 10 години“, разказва в бележките си той.

Първият обект, с който се захваща Лазар Донков е реставриране на почти разрушената Бойченска воденица, караджейка воденица. Тя е строена през 1780 г. Съборена е изцяло и вдигната отново по първообраза си. За работата няма подходящ дървен материал. Наложило се Донков да търси съборени стари сгради в близките села, от които използва гредите и мартаците, нужни за дървените конструкции. Започва работа и над тепавицата строена през средата на ХIХ век. Не само, че не се намира необходимите дъбови трупи, но няма осигурен транспорт, снабдители, които да доставят материали и още куп нужни неща.

В това време се реставрира и село Боженци. По-късно дъбовия материал за бъдещия музей „Етър“ се доставя от Еленския балкан.

Лазар Донков няма изход от ситуацията и отново се хваща сам. За строителството най-необходим му е дъб, а той е дефицитен по онова време. От врата на врата, от сечище на сечище намира. Трябват му и речни камъни, каменни плочи за покривите, както и по-специални материали – коруби за покрив и нагнетателни тръби (хралупи) за струговете. Необходими са му кираджии, които превозват товари с каруци, стари майстори за обработване на специалните материали.

Наред с това трябва трябва да се събират всички открити и описани при предварителното му проучване оригинални инструменти, уреди и съоръжения, които ще бъдат част от бъдещата експозиция. А те са хиляди и се намират на различни места в тогавашния Габровски окръг. Нужно е Донков да е близо до строителите – всеки влязъл в зид камък трябва да се подбира, всяка греда също. Той настоява всичко да е достоверно – точно както е било в миналото.

Започва работата и върху стълби, мостчета, пътечки. Той всекидневно ги очертава и контролира работата над тях. „На мен беше гласувано доверие от най-отговорни места, бях пълен господар, никой не ми се месеше. Помощници не поисках, ръководен от принципа, че от чужди ръце се ловят само змии. Бях генерал, макар и без армия“. Лазар Донков е на обекта от ранна сутрин до късна вечер, за него няма почивни и празнични дни. Има и малка строителна бригада, както и трима майстори строители.

Третата сграда, която иска да се изпълни е ножарската работилница. Тя трябва да се пренесе всъщност от работилницата на Метю Иванов. Ножарската работилница е строена в началото на XIX век в село Нова махала. След подробно заснемане и маркиране на всеки неин елемент е демонтирана и пренесена в музея „Етър“.

Четвъртият обект, с който се хваща Лазар Донков е Долапкиня воденица, копие на същата, строена през 1874 г. в село Делиджеци. Неин собственик някога е бил дядо Иван Симеонов, тогава 82 годишен мъж, който пазел всичките ù механизми.

„В ранната пролет на 1964 г. водите на река Сивек тръгнаха във вадите и се устремиха към перея на караджейката, със стремглава бързина навлязоха в стръмния улей на валевицата, завъртяха се и я изпълниха с буйно кипяща вода. Игривото кречетало на караджейката поде старата си чевръста песен и пробуди заспалата долина. Глухите ритмични удари на тепавицата възвестяваха нейното възкръсване. Тук вече имаше живот, но това начало беше само една прашинка. Предстоеше да се даде живот на толкова много мъртъвци“, разказва Лазар Донков.

Работата продължава, идват още възрастни, добросъвестни сръчни майстори. Завършен е и стругът за гаванки, усилено се прави и гайтанджийската одая. Настила се калдаръм, прави се монтажа на Долапкинята воденица, аранжира се и ножарската работилница.

Скоро новината за новия музей „Етър“, който се строи на открито се разчува и започват да прииждат не само местни хора, но и от различни краища на България. Пристигат партийни ръководители, правителствени делигации, научни работници, за да видят чудото. През 1964 г. музей „Етър“ е посетен от 12 000 гости.

Лазар Донков е назначен за уредник. Освен всекидневната работа, която върши сега трябва да бъде екскурзовод и уредник. Канцелария няма, а е студена зима. Единственото място, където може да се сложи печка е гайтанджийската одая. Там има само две трикраки столчета. За маса няма място и Донков пише на колене. Архивът се съхранява в амбалажно сандъче. В музея най-сетне е назначен нощен пазач. Това освобождава Донков от ангажимента да ходи с автомобила си и през нощта, за да наглежда обекта.

Партията оценява идеята за създаване на музея и по думите на Донков гледа на нея „като на галено дете“. Въпреки това, той не спира да работи без почивка – коригира коритото на реката, прави здрави подпорни стени, прави временни мостове. Изгражда битова къща с механа и широк двор, друга битова къща, която е трудна за изпълнение. Трябват му резбари, а те искат големи суми, но и за това намира решение.

Потокът от посетители не стихва. Пристигат вече и чужденци от екзотични места като Судан, Мароко, Индия, Мали. Те гледат с интерес как пред очите им се правят дървени солници, танури, гаванки, как се точат ножове, гледат воденицата, тепавицата как във валевицата се перат без сапун чергите…На Донков като екскурзовод се налага понякога да минава на ден разстоянието на музея по двадесет и пет пъти, което е равно на 15-20 километра. На 1 януари 1966 г. го правят директор.

В музея започват работа и други уредници и екскурзоводи. Пристигат етнографи от София и виждат голямото му дело. Отдел „Музеи“ при Комитета за изкуство и култура се интересува живо от новия музей.
Приходите на „Етър“ нарастват. Наред с цялата му дейност, заедно със съпругата си, Лазар Донков изработва и битови сувенири, които носят доходи. Той твърдял, че специалната работилница за производство на сувенири, която е направена по-късно трябва да е източник, от който музея да черпи издръжката си. Пари в касата влизат и от Възрожденската механа, както и услугите – пране на дрехи, тепане, валяне и мелене на зърно.

Постепенно музеят придобива вида, в който го познаваме и днес. Направена е ограда, озеленен е двора, извършва се изследователска и събирателска дейност. Интересът към него нараства и броят посетители достига 126 000.

На 1 октомври 1966 г. е посетен от Тодор Живков, който казва: „Този нов тип музей ще предизвика революция в музейното дело не само у нас, но и в чужбина“. Той настоява музеят да бъде скоро окончателно завършен.

През следващата година започва изграждането и на Занаятчийската чаршия, в която да се види самобитното богатство на балканския край с типичните занаяти. Донков настоява да е исторически достоверна.

„Комозиционното решение намерих след много безсъннинощи и дни, през които непрекъснато правех скици и рисунки как ще изглежда тази чаршия“. В Етъра пристигат архитекти от София, които помагат занаятчийската чаршия да се направи. Теренът е неравен, запустял, обрасъл в тръни и бурени. Изгражда се Табаханата, копие на табаханата на Иван Голосманов, дядо по майчина линия на Лазар Донков. Той прави скица преди да бъде съборена и няма никакви трудности. Постепенно се прави грънчарската, златарската и бакърджийската работилници.

Шекерджийницата е построена по образец на Мотко кафеджията и е съществувала около 1850 г. „За нея нямах никакъв снимков или друг някакъв материал. Възстанових я по предания на Мария Андрейчева и скици, които също по предания беше правил моя чичо арх. Атанас Донков. Оригиналните негови скици заедно с други материли изпратих за ползване от арх. Нено Ямантиев, който работеше албума за старо Габрово. След неговата смърт не можах да ги открия“.

Шекерджийницата и бакърджийницата се оказват сложни за изпълнение и Лазар Донков полага много усилия, за ги виждаме днес във вида, в който съществуват. Прави мутафчийската и папукчийската работилница както и фурната и Саковата къща.

През април 1969 г. строителството е забавено за няколко месеца поради ревизия, която Донков в свои спомени нарича „черна страница от историята на музея“. В това време за втори път на 24 юли пристига Тодор Живков придружен от габровски партийни първенци.

По време на обеда Донков се престрашава и го моли по изключение да се разреши от гори в Еленското стопанство да се набави още дъбов материал, който не достига. И Тодор Живков нарежда да се организира специална бригада, която да изсече посочените от Донков дървета. Така работата продължава, въпреки загубеното време от ревизорите. Следват още довършителни дейности, започва се строителството на кожухарската къща, хлопатарската и шарланджийската работилници. Строителните дела са важен момент от изграждането на музея, но трябва да се намерят стари майстори, които да си служат с автентичните инструменти. Лазар Донков намира за всяка от работилниците.

На чаршията закипява живот. Работи Грънчарската работилница с майстор Иван Даскалов, куюмджийската с майстор Стефан Йовчев, шекерджийската с майстор Георги Дамянов, мутафчийската с майстор Иван Киров и другите известни работилници. Около тези майстори намират ученици, за да има приемственост на занаятите. Освен нужда от стари майстори, които трудно се намирали, липсвали и музейни специалисти, които да извършват събирателска, изследователска, експозиционна и популяризаторска работа.

Само за седем, осем години Лазар Донков успява да направи известния музей на открито. Дългогодишният му труд се увенчава с голям успех, макар че още в началото идеята му има привърженици и противници. „Неочаквано съм получавал горчиви хапове, които много по-тежко понасях отколкото другите трудности, но това бяха неизбежни преходни моменти, които бързо се забравяха“. Така Лазар Донков превръща музея „Етър“ в крепост на българщината.

През февруари 1971 г. той пише „Кратки бележки по изграждането на Етнографския парк-музей“ „Етър“. В интересното издание, отпечатано на циклостил, което днес трудно може да се открие в библиотеки и архиви, четем историята на известния музей. От него и днес черпим мъдростта на миналото. А името на Лазар Донков остава емблема на Габровския край.