23324 | 8 ноем. 2019 | 13:39
Ако минавате през квартал „Изток“ сигурно ще попаднете на малка тиха уличка, която носи името на големия ни художник Константин Щъркелов. Там и до днес е притихнала неговата къща, която ще познаете по „металическия“ щъркел на покрива ù. Някога големият акварелен художник слага птицата, за да носи щастие на семейството му. Старият му дом е разрушен от бомбардировките над София през 1944 г. По-късно той вдига неголямата си къща в Дъновисткия квартал с пари от картините си.
Щъркелов истински обича живота и чашката, веселите компании с приятели. Гуляйджия е. Казват, че е ненадминат веселяк. Веднъж в младите им години Чудомир пристига в София от Казанлък и се отбива в къщата на художника. Майка му, баба Мария, му казала: „Няма го, Чудомире, няма го. Той наш Кочо всеки ден на другия ден се връща…“
Дълбок, неспокоен, поетичен, искрен, сърцето му често е тревожно.
Обича повече от всичко картините си и след изложба по цяла седмица стои сред тях и не иска да ги даде на собствениците им, които вече са броили пари за тях. Обикаля България, за да рисува хубостите ù и своите акварелни платна, в които търси лириката. Само с един детайл художникът казва всичко. Менчето, нарисувано от него, с най-нежни полски бели маргаритки, сини камбанки, жълти и розови цветчета събират в себе си цялото сутрешно юнско поле…
Рисува суровата красота на Рила, Пирин и Стара Планина. Обикаля по пътеките и баирите им. Сред природата е сам. Стои там с месеци. Рее се в големите ни планини, за да „разбира погледа на умиращите птици…“
Веднъж, тъкмо е нарисувал свой пейзаж в планината, Щъркелов съзира пастирче, подпряно на кривака си. До него голямо куче.
- Седни де! Седни да те нарисувам! – му казва художника.
- Не – не щем… имам си работа – отговаря детето.
- Каква ти е работата, а?
- Че идем вода да пием.
- Па това работа ли е? – попитал художникът.
- Па работа…А това, ти що рисуваш, работа ли е? – остроумно се отръскало хлапето.
Пеш, с раница на гърба и папка под мишница Щъркелов обикаля Павликени, Севлиево, Габрово, Велико Търново, за да рисува пейзажите си. Ето какво пише за Севлиево в дневниците си:
„Светло утро. Пред малкия провинциален град съм. Насреща старите български къщи са наредени по високо на левия бряг на Росица и блестят синьо варосаните стени и лъчите играят по мъничките прозорчета. Аз съм на росната полянка и край мене бистра като сълза спокойно извива Росица. Тиха е, като че не оттича, и всичко се оглежда в нея като в огледало. Рано е и слънцето полека се издига иззад мене и моята сянка се скъсява. Рисувам малките къщурки, осветени празнично, и малката пътека, що води за главната улица – единствена. За миг лъч един нервно блесна и изчезна – насреща разтвори се прозорец и с бяла чиста кърпа на глава показа се младо момиче червендалесто да изтърси бели дрехи и разчиства стаята си. Светло е и слънцето се издига. А една свежест диша цялата природа и моята душа… Пред мене бавно извива бистрата като сълза Росица, а на мене ми е така леко на душата… иска ми се да хвръкна. Чувствам влажни очите си и задържам сълзите си.“
Времето следи своя ход и знае къде ще заведе художника – в Трявна. Там създава няколко добри картини. За градчето пише следния забавен стих:
Не бях идвал в Трявна
Доста отдавна.
----------------------
Тук може да се каже,
Че има чудни пейзажи.
Идвай и летувай,
Сядай и рисувай.
Хайде вие, братко,
Пиете си сладко –
А я че държим сухио режим.
През юли-август 1958 г. заедно с Александър Божинов рисуват стенописите на храм-паметника на връх Шипка. В архивите на Щъркелов се пазят скиците им. На тях те са се рисували взаимно как работят на скелето или в момент на почивка. Работата им продължава няколко години. Изработват също стенописите в ресторанта на хотела.
Александър Божинов тогава е на 80 години. „Едва го изтърпях, но трябваше да му помогна, защото сам не би се справил. От години наблюдавам този човек как изветрява и губи мярка за възможностите си. Заловил се е да илюстрира „Под игото“. – „Защо „Под игото?“ – го питам. – За тебе по подхожда да илюстрираш „Чичовци“, например – а той се сърди. Сега пък стенописи! Да видят как се правят стенописи! Вятър работа! Някой не ги харесва и това още повече го нервира…“.
На връх Шипка Щъркелов рисува и шипченските си картини. На изложба в Москва представя работата си „Връх Столетов на Шипка“. Обича есенните багри на село Шипка, което рисува една година преди тежката си работа на връх Столетов. Там прави три хубави пейзажа – двата от манастира и един от казанлъшкия розариум, който подарява на своя приятел Чудомир.
Рисува почти всички кътчета на нашата земя. В картините си запечатва Черноморието, Дунав, подбалканските полета, Витоша, Лозенската планина. Разнообразни са багрите на пейзажите му от Родопите, които изобразява през 30-те години на миналия век.
Художникът се връща от подобни пътувания „като старец, който е пазач на някакъв замък“. Сам и мълчалив. До край разкрива прелестите на природата ни както никой друг. Не се уморява да прави вълшебните си пейзажи и в града.
Бедността и немотията преследват художника през целия му живот. Баща му е обущар, който не печелел добре. Самият Щъркелов рисува с акварел поради липса на средства. Сам си прави рамките, кутиите, а палитрите си изрязва от картон. В младите си години е доволен, когато на масата му има чаша чай и парче хляб. Приятелите му помагат, с каквото могат. Чудомир пише в дневниците си за късните години на художника:
„Кочо Щъркелов гладува. Защо така жестоко постъпиха с този човек? Една малка пенсийка поне не може ли да се отпусне? Какви са му греховете? Че се познава с цар Борис ли? Какво е виновен, че рисуваше хубави акварели и ги купуваха богати хора, министри и царе?“
И наистина… Когато се трепели македонците, царят го скрил от михаловистите в двореца Ситняково, защото те се канели да убият Щъркелов. Там той нарисувал около двадесет картини. „Какво искат от Вас тия хора? Малко ли е туй, което дадохте за България?“ – казал му цар Борис.
После Щъркелов става все по-известен. Негови работи се откупуват от двореца, защото е „най-експанзивен“. „Връзките ми с цар Борис са били като на художник към любител на изкуството. Специално към моите картини той имаше голяма слабост. Може би под влиянието на баща си цар Фердинанд, който ценеше извънредно акварела. Борис се радваше на моите картини, а може би и това, че аз рисувах с особена любов цветя, които той обичаше и изучаваше като ботаник. В мене виждаше един искрен художник и се ползувах с неговото внимание. За политика никога не съм разговарял с цар Бориса, а само около моето или въобще за чисто изкуство“, изповядва се Щъркелов в дневниците си.
Друг, който му подава ръка е Григор Василев, адвокат, журналист и политик. С него се запознава още при първото му излагане на картини в галерията на „Тръпко“ през 1910 г. Първата картина, която купува Григор Василев, я подарява на философа професор Димитър Михалчев. Цели 32 години, до смъртта на Григор Василев, двамата ги свързва вярност един към друг.
През целия си живот Щъркелов пътува не само из България. С парите от първата си изложба през 1911 г. в София отива до Виена, Мюнхен, Париж, Лондон, Женева, Венеция и други европейски градове. Обикаля в Египет и Палестина – Александрия, Кайро и Ерусалим. В едно писмо от тези екзотични места до Александър Божинов Щъркелов пише: „Сашо, поздрав от палещото слънце на Египет. Днес се радвах на едно кадънче, гледайки го как яде банани. Топеше ми се душицата. Много здраве на приятели и приятелки“. Да, Щъркелов рисува пирамидите и „страшното изражение“ на Сфинкса. През 1926 г. посещава Божи гроб. От тези си пътувания оставя редица ценни картини.
Самият художник признава, че човекът е най-търпеливото и слабо животно, всяка муха може да го хапе и плюе. И той търпи… Нарича катадневието „жестоко“ и признава, че не може да се справи, да чака хората да се грижат за него. В писмата до съпругата си от различни краища на България все ù заръчва да гори дърва и въглища по-малко, да харчи от парите скромно. Докато се продаде картина…
Така живее през целия си живот. Беден, с малкото препечелено от работата си. Отдаден на изкуството, пътя и веселията с приятели. До неговата смърт на 29 април 1961 г. в София. Остава верен на себе си, защото „пойното птиче не го е страх от хвърления камък на някой гамен; то подфръкне – кацне на друго клонче и пак си запее…Погледне го и с жал се засмее…“
Мобилна верси
RSS
