20051 | 31 авг. 2018 | 11:47

Бъдещият първи Министър-председател попийва вино и пелинаш. Но и ракията му спори. По онова време се смята, че ерген, който не пие ракия, не е интелигентен

През 1879 г. Тодор Бурмов е избран от княз Александър Батенберг да състави първото българско правителство. Председател е на Министерски съвет и министър на вътрешните дела. Управлява Министерство на просвещението. Всички тези събития се случват от 5 юли до 24 ноември 1879 г. После загърбва за кратко политиката и се посвещава на научни занимания. Междувременно е министър на финансите в кабинета на генерал Леонид Соболев. Част е от либералната партия на Драган Цанков. Автор на книгите „Българите и гръцкото висше духовенство“, „Съвременните наши калугери“, „Спомените ми. Дневник. Автобиография“ и „Българо-гръцката църковна разпра“. Това са факти от официалната биография на Тодор Бурмов. Но има още любопитно около личността му, свързано с много кулинарни истории.

На големите българи сме свикнали да гледаме като на неземни. Заради делата им – перото, четката, идеите, идеалите им. Те като, че ли не приличат на нас делничните хора. А са съвсем същите – със свой вкус, капризи, предпочитания, слабости и желания. Обичали са не по-малко от нас да похапват, да попийват, да говорят празнодумства. Тодор Бурмов не е изключение. Това се вижда в неговия дневник.

Взел в ръце диплома от Киевското духовно училище, той се завръща в родното Габрово и става учител в Априловото училище. Първия ден пише в своя дневник: „Пищата ми на обяд състоеше от щирена чорба, малко сирене, две яйца и малко пастърма сурова. Същото имах и на вечерята си, която правих в 1 час от вечерята“.

Истина е, че той обича да похапва добре. Дали заради глада, който преживява в Русия, дали заради вроден апетит, похапва с голям „ищах“. Най-много обича ярешки или агнешки чейрек, който тогава струва около пет гроша и му стига за обяд и вечеря. „...Проводих Данаила да купи месо, а аз останах до тарпазана да го чакам и да се разговарям с Христодула. Подир 20 минути Данаил си дохожда и ми казва, че не можел да вземе месо, чунким Илю Обрашът, когото бях молил да му дава винаги без забава месо, го карал все да чака, когато му той искал, а при другите касапи той не можел да се вреди. Щом ми каза това аз скочих и отидох при месопродавците. Илю Обрашът, като ме видя, каза, че момчето ще почака още малко, за да вземе уж добро месо. Аз се разсърдих и отидох при хаджи Пенча, когото и помолих да ми отреже едно парче. Той се обеща с готовност да ми изпълни желанието и аз, като поръчах на Данаила да вземе месото, си отидох. Но подир 1/4 ч. той пак дохожда без месо и ми каза, че хаджи Пенчо не му дал. Тогава аз отивам сърдит да питам по коя причина касапите постъпват тъй неблагородно и да си взема сам месо. Щом се явих на касапницата и попитах, те, както и сам Минчо Димчов, наченаха да се извиняват, като лъжеха, че уж било невъзможно да ми се даде месо, тъй като мющериите скоро го раздърпвали. – „Негодяи, си рекох аз, сте синца вие.“ Подир две или три минути хаджи Пенчо одра едно агне и ми даде от него добро месо, но аз се върнах все сърдит от неучтивостта на месопродавците“.

Даскал Тодор се сърди, когато няма прясно месце на трапезата. Разправя се с габровските месари, връща се по няколко пъти, за да сложи на софрата си месо. Вегетарианството му е чуждо. „Храни душа, да те слуша“ - казва народът ни...

Възрожденецът ни не отказва и свинско месо. „Подир обяд провождах Данаила да купи прасета за ядене, тъй като в това време колеха месо от болен добитък и той донесе от Газурниците две по 6 гроша едното“. Как ли се е справял с такова изобилие от месо? Докато живее в Габрово, не споменава, че пости. Или, че изхвърля храна. Нали е грях от Господа...?

По-късно продължава в дневника: „Обядвях у зетя си, тъй като стринка ми беше заклала едно прасе за мене, за да изплати отчасти триците от моето брашно и тревата на училищната градина, с които хранила свинята“.

Бурмов обича да обикаля пазара, за да огледа стоката и да си избере най-доброто.

Похапва с удоволствие щирена чорба, яйца, сърми, пържен боб и коприва. Мляко му доставят с делва от съседните села. Не отказва дроб печен на фурна, бъбреци, пача, печена пастърма, салата от бърдокви (ряпа – б. а). Услажда му се и млин, охлюви които му носят приготвени родителите от Нова махала. Комшии и приятели му берат гъби от горите край Габрово.

През Възраждането ни у нас има вече и краставици. Бурмов разказва как от градината на Ивана Стоманяка и някоя си леля Руска го даряват с тях. Към любимите му храни са още пилаф, щирник, червен хайвер, риба моруна варена с ориз. Похапва пъстърва от студените балкански реки. Обича шаран. Моруната си приготвя и със сини сливи. Често засолява с чирози.

„През нощта аз спах твърде неспокойно. Имах голяма жажда, тъй като ядохме от вечерта чирози и други солени ястия“ – пише той в дневника си. Храната понякога готви сестра му или други добри габровки, но и самият Бурмов е готвач. На мисирка, опечена лично от Бурмов, кани приятеля си даскал Генко. Той пък допълва обеда с юз вино и една „гевечка“ с месо...

Тодор Бурмов обичал сладко от плодове, дори прекалявал. На Ивановден през 1859 г. вечерта му е „лошаво от сладкото, с което ни черпиха по къщята“. Никъде не споменава, обаче за сладкиши приготвяни по онова време и характерни за габровската кухня – Сарайско сладко, Кадаиф, печена тиква и др. вкусотии.

По руска традиция пие чай с приятели. А в Паскалевото кафене сръбва по едно кафе. Обича го с мляко. Пуши чибук, за да допълни удоволствието си.

Бъдещият първи Министър-председател попийва вино и пелинаш. Но и ракията му спори. По онова време се смята, че ерген, който не пие ракия, не е интелигентен. За това ли, за друго ли, но Бурмов смело надига напръстничета с ракия. Тогава тя се пие по всяко време на деня.

Мястото за консумация също е без значение – по мостове, в градини, по лозята, пред прага на къщите, край реката и водениците. Габровци черпят всеки, който мине. „В одаята си аз почувствах, като си легнах, че хвана да ми се вие свят от ракията и си положих за правило друг път никак да не пия повече от две или три чашки“.

Ракията надига с мезе от пресни вишни, круши или грозде. Купува я, „за да поправя лошавото си състояние“. Като истински габровец, не пропуска да запише в дневника, че са му отишли осем гроша докато черпи П. Манафов и брат му Христо. „От тогава аз положих да не пия вечер ракия, за да не черпя и да не ме черпят, защото от това не излязва добро“.

За възрожденеца ни е бил познат и рома, от който приготвял пунш. Традиционна почерпка била чай с пунш, но не по-известна от габровската сливова ракия...

Наред с насладата от храната и питиетата, той често изпадал в неразположения на духа, колкото повече се задържал в Габрово. Не намирал удоволствие от приказките „с хора лукави, прости, неразбрани и за нищо добро негодни“. Завръщайки се в къщи е все натъжен.

Въпреки, че обича да се разхожда по Падало и по ливадите, градът му става все по-тесен. Дава си обет да не излиза от къщи без причина. Но вечер, иска да се поразходи по габровските улици. После съжалява. Хората му създават неприятности. Обещава си да стои на философска нога, така че да не може да го възмущава нищо. Но както с цигарите и ракията не може да сложи край, така и с емоциите. Работите в училището вървят зле, не получва редовно заплатата си. За изненада на габровци подава оставка и на 3 февруари 1860 г. и напуска Габрово.

Не е известно какво е приготвяла за гощавки и почерпки изисканата му съпруга Марионка. Някога тя била популярна сред културния елит на София със своя уютен домашен салон за соарета на ул. „Цар Освободител“ № 16, където се пиело чай и се обсъждали светски, политически и обществени събития.