10834 | 11 окт. 2019 | 12:47

Той е духовникът, който полага началото на църковно-националното движение през Възраждането. Една от големите личности, която не се примирява с гръцкото духовенство, събужда българския народ и му дава надежда за културна и църковно-национална самостоятелн

В гънките на Стара планина, на хълма Сокол, се е свил манастира „Успение на Пресвета Богородица”. Под хълма има пещера, а до нея при изсечената скала малка черква.

Манастирът е построен през 1833 г. по времето на турския султан Махмуд ІІ и цариградския патриарх Константин. Създаден е от архимандрит Йосиф Соколски и населението на околните колиби. През 1836 г. там отваря врати второто новобългарско взаимно училище. Йосиф Соколски, който е игумен на манастира, се среща с Неофит Бозвели Хилендареца и го кани за учител. Препоръчан е лично от Неофит Рилски. Бозвели се съгласява и още през есента идва в манастира.

В началото в школото има само пет момчета. Неофит Бозвели ги учи по „взаимноучителните таблици“ на Неофит Рилски. Преподава на славянобългарски език от шестопечатните книжки (Детеводството): граматика, аритметика, география, писмовник и още други уроци от Свещеното писание. Той вярвал, че никой не се ражда нито зъл, нито добър, но отглеждането на човека го прави такъв, понеже добрините се придобиват.

Йосиф Соколски имал намерения да направи от училището в манастира семинария, но Неофит Бозвели тръгва отново на път през средата на 1837 г. и напуска духовната обител.

Пеша или на кон, той пътува по българските земи в търсене на информация за написване на география на България, която издава през 1835 г. От тогава са минали години, които са замъглили спомена за Неофит Бозвели, един от възрожденците ни, просветили българите, положил усилия за църковната борба, за утвърждаване на българския език, за издаване на книги и вестници.

Той не посрамва учителя си Софроний Врачански и тръгва по Паисиевите стъпки – „Ти си бил и ще пребъдеш”, пише Паисий за своя народ, думи които остават завинаги в мислите на Неофит.

Роден е в Котел около 1785 г. За детството му се знае малко. На 18-20 г. тръгва с един таксидиот за Света гора в Хилендарския манастир, където става послушник. Замонашва се и приема духовното си име. По-късно получава свещенически сан. През 1813 г. е ръкоположен за свещеник в Свищов, в църквата „Светите Апостоли Павел и Петър”. Към тази църква имало метох, в който е открито килийно училище. Младият котленец учителства в него. Не само тук той полага усилия за просвета на българите. Учителства и в килийното училище към църквата „Свето Преображение”, в същия град.

Той е духовен наставник, утешава хората, които току що са преживели войната между Турция и Русия (1806-1812), вдъхва им вяра и надежда.
Запознава се с известния свищовски учител Емануил Васкидов, с който стават добри приятели. Когато през 1824 г. излиза от печат известния Рибен буквар на д-р Петър Берон, а през 1833 г. Христаки Павлович, също свищовски учител, издава своята „Аритметика”, в душата на Неофит се поражда желание и той да напише своя книга за българските училища. За това начинание го подкрепя Емануил Васкидович.

Така се ражда книгата на Неофит „Славянобългарско детеводство за малките деца”, в шест части. По-късно на бял свят се появяват и две други негови книги „Кратка свещена история” и „Свещен катехизис”. По това време в България няма печатница. Турското правителство не разрешава да се печатат в нейната империя български книги. Неофит намира друг начин - да отпечата книгите си в Сърбия, която е свободна и има печатница в Крагуевац, където живее княз Милош Обренович.

В една люта зима тръгва от България, за да търси пари за делото си. Някъде не му отварят вратата, защото говори против гръцките духовници, иска свободна българска църква и права за народа си.

Намерили се и добри хора, които развързали кесиите си. В родния Котел ръка му подава хаджи Райно, верен негов приятел. Бръкнал се е извадил 100 гроша. Неофит Бозвели после се отправил към южна България, където също събрал някой друг грош.

През есента на 1834 г. се озовава в Крагуевец. Отседнал в един хан. Докато вечеря в гостилницата, Неофит разказал на ханджията защо е в сръбската столица. В това време до тях се настанил някакъв непознат, поръчал си вечеря и се заслушал в разговора.

- Дошъл съм от България да си напечатам книгите. Посъбрах пари от добри хора – споделил Неофит.

- Хубаво си направил, сигурно ще ги печаташ в държавната печатница на княза? – попитал гостилничаря.

- Там ще ги дам. Ще ги моля да побързат.

Непознатият човек похапва мълчаливо и слуша разговора. Изведнъж попитал ханджията:

- Мисля да остана да пренощувам, сигурно има свободна стая. Приготви ми я!

- Няма, всичко е заето.

- Намери някое легло за мен!

- Има свободно легло само при този калугер. Ако е съгласен, ще ти постеля при него.

Неофит се съгласява да приюти непознатия в своята стая.

Прибрали се заедно. Монахът разтворил кожените си дисаги, разгледал хартиите, опипал грошовете и жълтиците и пак ги завързал в кърпа. Сложил го под леглото и кротко, спокойно заспал.

Сутринта щом отворил очи, забелязъл, че непознатият човек го няма. Погледнал дисагите, те били разтворени. Парите ги нямало. Изтръпнал. Но изведнъж се опомнил – ценните му ръкописи били на мястото си. Помислил какво да направи. Внезапно решил да отиде при княза и да му разкаже истината. Милош Обренович го изслушал внимателно и се съгласил безплатно да отпечата книгите на Неофит Бозвели.

Той останал две години в Сърбия. Четял сръбски книги, отскочил да види и Будапеща. През лятото на 1836 г. се върнал в Свищов. Не се задържал на едно място и пътят го теглел към нови места. След като вече преподавал в Соколския манастир, заминал за Троянския. Следват Калофер, Котел, Сливен и Одрин.

През топлата пролет на 1839 г. Неофит бил на път за Цариград, за да занесе книгите си на българите, които живеят там.

Навсякъде произнасял речи против гръцкия буквар. Искал българите да живеят като словесни човеци, да имат своя църква, да се изгонят гръцките владици и на тяхно място да има наши. Вярвал, че българите трябва да бъдат единни, това ще ги спаси от злините. Разказват, че сам отслужил българска литургия пред шивачи в Цариград и това се случило за първи път.

През лятото на 1840 г. митрополитското място във В. Търново е вакантно и българите в Цариград искат от гръцкия патриарх то да бъде заето от българин. Предложили Неофит Бозвели. Гръцкият патриарх не се съгласил и назначил един съвсем млад патриаршески протосингел. А Неофит назначават като протосингел на новоназначения митрополит, твърде унизителна служба за книжовника. Той е принуден да се хване за тази работа, тъй като в кесията му нямало нито грош. Владиката харчел пари за щяло и нещяло, събирал високи такси на християните. Омерзен от всичко това, Неофит се отказал от протосингелството. Оттеглил се в Лясковския манастир, където игумен бил благият родолюбец Максим.

След велика сряда на 1841 г. на манастирските врати някой започнал да удря силно.

- Кой чука? – попитал един от монасите.

- Стражари. Изпратени сме от Търновския управител. Отворете!

- Какво търсите тук в този късен час?

- Отворете! Тогава ще кажем.

Монасите събудили отец Максим. Пуснали стражарите в манастира. Те му подават заповед за арестуването на Неофит. Максим се съпротивлявал, но нямало какво да се стори. Натоварили Неофит на един кон, вързали ръцете и краката му с вериги и го отвели в Хилендар на заточение. Една година по-късно го преместили в Зографския манастир. Тук братята му вземали и последните пари, които е спестил от напечатаните си книги.

На много хора пишел за помощ, за да го освободят, но никой не се отзовава на молбите му.

Една дъждовна нощ, неговия приятел Онуфрий Попович, намерил лодка, качили се двамата и потеглили в бурното море. Без малко не се удавили, но успели да избягат. Отишли в Цариград. Неофит се съвзел полека от заточението. Пак се захванал с борбата си против гръцкото духовенство. Запознал се с хилендарския монах от Елена Иларион Макариополски.

Намерил се с приятеля си Георги Раковски. Тримата дружно работели против гърцизма, което озлобило още повече гръцкия патриарх. Отново заловили Неофит Бозвели в Цариград, а с него и Иларион Макариополски. Вързали ги заедно, поставили на краката им букаи и ги отвели на остров Халки. После ги затворили в солунски затвор. Отвели ги на заточение в Света гора. Неофит бил в манастира Лавра, а Иларион – в Симо Петра.

Бозвели бил затворен в кула. С него доброволно отишъл неговият някогашен чирак дякон Григорий, за да има кой да му подава вода. В тази кула Неофит написва завета си към българите – „Майка България”.

Двамата направили опит да избягат, но са заловени. Измолили пазачите с големи усилия отново да останат заедно и те склонили. Неофит губел силите си. Лежал дълго на одъра. Мълчал. На 4 юни 1848 г. смъртта го взема завинаги. Дякон Григорий затворил очите му. После дълго се молил. Скрил в пазвата си всички останали ръкописи на Неофит Бозвели и отишъл да съобщи за кончината му.

След много години Боян Пенев нарича Неофит „един от типичните представители на българския дух“. Той е духовникът, който полага началото на църковно-националното движение през Възраждането. Една от големите личности, която не се примирява с гръцкото духовенство, събужда българския народ и му дава надежда за културна и църковно-национална самостоятелност.

Допринася много за нашата книжовност, а учебниците, които написва са емблема на времето. В творчеството си той разкрива вижданията си за развитие на поробената България и освобождаването от духовното робство.