6844 | 27 септ. 2024 | 10:49

Възрожденецът оставя около двадесет акварела, особенно ценни, които са от селския ни бит. Дарява ни и с рисуван с молив автопортрет

Васил Попович е роден в Браила през 1832 г. Родителите му се преселват на север през 1830 г. Тогава 16 565 семейства от Ямбол и други градове отиват по румънско. Малкият Васил учи на гръцки език при даскал Трифон, а след смъртта му при брат му даскал Иванчо, и двама български преселници от Карнобат. После четири години посещава румънски училища, където учи и гръцки език, а после две години на славянски в училището на габровеца Никола Стефанович.

Постъпва като помощник на главния писар в канцеларията на английския консул в Браила – Галац, където остава две години. Попович напуска службата и заминава за Киев. Там завършва гимназия (1851-1856), а после посещава лекции по филология. Съдбата го отвежда в Москва, където завършва университет.

След дипломирането му започват годините на учителстването му в Болград и Браила. Взема участие при учредяване на Книжовното дружество, на което е основател. После учителства във Велес и Пловдив. 

След Освобождението, до 1884 г. е преподавател по български език във Военното училище в София. До 1887 г. – управител на самоковските училища. Като общественик е и народен представител.

Престоят му в Пловдив оставя в него скъп спомен. Разказва го, когато е учител в София. Юнкерите имат обичай всяка година да дават представление, на което присъстват всички техни преподаватели със семействата си. Една година юнкерите поканват големия наш артист Иван Попов да постави подготвяната тогава от тях Молиерова пиеса. На самото представление, на което режисьорът присъства, до него сяда Васил Попович.

По време на антракта двамата се разхождат наоколо и Попович разказва незабравими свои спомени от московските театри. Неочаквано заговаря за Кочо Честименски, един от Вазовите герои от „Епопея на забравените“. Васил Попович имал големи артистични способности. Като учител и надзирател на ученическия пансион водел често учениците си на представяните от градското читалище в Пловдив любителски представления. Гледал две, три пиеси, в които главните роли се играели от Кочо. Той бил неграмотен, но това не му пречело да се явява винаги добре подготвен. Със своята темпераментна игра правел впечатление на професионалните артисти. Паметта му била феноменална. По особен оригинален начин заучавал ролите си. Молел някой ученик от пансиона да му прочете един-два пъти ролята, веднага всичко се запечатвало в главата му. Васил Попович споделил пред Иван Попов, че ако Кочо Честименски имал възможност да отиде в Москва и го видят в роля, със сигурност са щяли да го приемат в Императорския малий театър. И скоро щял да стане един от първите артисти на Русия.

Васил Попович се произнася за три български стари ръкописа. Прави сериозна критика на книгата на Йосиф Ковачев „Школска педагогика“. В статия от петдесет страници  подлага на жестока критика съчинението на П. В. Оджаков „Науката за песнотворство и стихотворство“. Произнася се за картината „Аспарух“ на  Николай Павлович и води спор с автора ù. Сам Васил Попович оставя около двадесет акварела, особенно ценни, които са от селския ни бит. Дарява ни и с рисуван с молив автопортрет.

Той е един от приятелите на Раковски – дълги години си пишат писма. За съжаление са запазени само четири от тях, останалите са изгубени. От Раковски не е намерено нито едно. Възхитен от светлата му личност Попович му посвещава стихотворение.

Възрожденецът има и литературна дейност – печата в „Руская беседа“ повест. В Месяцослов на българската книжнина (1859) помества „Монолог или мисли на владиката Илариона напред (преди) да изгори българските книги от книгохранилищата на Търновската митрополия“. Оставя ни и комедията си „Наяве и насъне все то списателски истории“.

След Освобождението печата „За звуковете. Конспект из етимологията на новобългарски език“. Комедия, подписана с псевдоним Яроа – „Примерените родители срещу примерените си деца“. Пише и стихотворения.

През 1879 г. печата „Детска гусла“. Третото издание е с 40 стихотворения и е издадено през 1883 г. Като разглежда в обширна критическа статия излезлите през 1883-1888 година стихосбирки за деца от Васил Попович, Марко Балабанов, Иван Вазов и Петко Славейков, проф. Балан, тогава редовен преподавател, намира, че Попович и Вазов са съумяли най-близо да постигнат изискванията на стихотворения и песни. „Попович захваща с нравствена поука за щедрост и обработва идеи за обич на природата, за любов към своите и за набожни нрави. Поуката от произведенията на Попович е винаги сериозна и блага“, пише проф. Балан.

Стихотворенията на Васил Попович са изпълвали преди много години читанките и христоматиите на нашите баби и дядовци. Едно от най-известните звучи така:

Пролет мила, животворна,

колко хубава си ти!

И засмяна, благотворна,

Пълна с свежест, с красоти! 

Това стихотворение е било толкова популярно, че е минавало и за народна песен. Някога много българи го смятали за стихотворение на Иван Вазов, толкова непознат е бил автора му. Негови стихотворения са поместени в сборници за деца от 1933 и 1947 г. 

Дано някой ден завърнем творчеството на Васил Попович отново на белия свят.