Едно малко мургаво момиченце, Светла Трифонова, рисува върху листа на масата малки смешни фигурки – деца с глави, които приличат на картоф, с разперени ръце, усмихнати или сърдити. Понякога те държат цветя, имат къси щръкнали роклички. Застинали са пред миниатюрни къщички, а от комините излизат кълбета дим. Светла Трифонова илюстрира приказки, куклени спектакли, събития, случки, разказани от гостите на семейството ù.
Тези мили рисунки се раждат из под ръцете на много деца, но по-късно поривите им угасват. При Светла не е така - тя рисува всеки ден с истинска страст. Вроденият ù талант напира със сила като на онези велики художници, които поради бедността, в която се раждат, не са имали молив и хартия, а са драскали с въглен и тебешир по стените на къщите си и стоборите. Репин, на когото е било забранено да се докосва до четката, рисува с цигари и кибритена клечка, потопена в кафе. Кацушика, голям японски художник, назовава себе си Хокусай, което означава „бесен, луд да рисува“.
Светла, макар и дете, също има воля и характер за изкуството и е целеустремена към творческото си занимание. Понякога, когато играе на двора с децата от махалата, наблюдава света около себе си. Особено обича да играе с кибритени и други разни кутийки, от които гради пластични детски светове –къщи, хора, изрязани от картон.
Светла Асенова Трифонова е родена в София на 13 януари 1946 г. И от двете страни на рода, по бащина и майчина линия, има хора с влечение към рисуването, но искрата Божия най-силно е докоснала нея.
Родителите ù също помагат за проявата на дарбата ù чрез книги, опера, театър, балет, кино, пътувания. Тя е напълно уверена, още като малко дете, че ще стане художничка. Изкуството ще се превърне в нейна съдба, тя ще живее с чуство на обреченост към него. Светла е чувствително дете и има стремеж към познание. Започва да прерисува илюстрациите от читанката си, рисунките от семейни поздравителни картички и плакати.
За първи път на десет години вижда рисуване на портрет от модел направен от Олга Брадистилова, която изобразява накаква курортистка. След половин час Светла прави с молив портрет на дъщерята на позиращата жена. И захваща да рисува летуващите хлапета, които напират да бъдат показани върху белия лист.
След две години, по време на летуване в Банкя, Светла има късмета да се срещне с големите художници Никола Танев и Александър Миленков. Тъкмо Никола Танев забелязва уменията на момичето. В този момент поради пареза на ръката той отново се „учи“ да рисува. Отначало стилът му е наивен, заради неспособността на ръката му да се движи свободно и не може да помогне на Светла в техническо отношение. Той пръв открива и насърчава детето-художник и нейната целеустременост. Скоро детският писател Александър Спасов, редактор на списание „Светулка“ и „Детка радост“ устройва в почивната станция на Министерство на културата в Банкя, първата изложба от рисунки на Светла, която става традиционна през следващите летувания.
Момичето започва редовно да носи рисунките си на Никола Танев, който я съветва и напътства в техниката на рисуване. Тя разглежда негови картини и моливни рисунки. Малката петокласничка напуска детската импровизация в творчеството си и се насочва към живота и природата, започва да рисува от натура. Нейните теми се превръщат в биографични. В стотиците ù рисунки от това време правени от натура има анатомично несполучливи, но пък всичките са изпълнени с живот и липсва баналното.
При Никола Танев тя добива освободеност. Рисува с графит, въглен, сангин, цветни моливи, пастели, мастило и туш – с перо, четка или подострена дъсчица. По-късно рисува с акварел и маслени бои. Рисува синтетично – с няколко едри основни линии и щрихи и предава същественото в образа. Линията ù е уверена, гъвкава и артистична.
Вкъщи има най-много време да работи, но няма кой да ù позира. Гледа собствения си образ в огледалото и той оживява на белия лист. Ранните ù детски автопортрети са наивни, изобразяват едно още малко момиченце с къса косица над закръгленото лице и кукленски очи. Но постепенно младата художничка прониква все по-вярно в собствения си образ.
Тя води дневник, в който разкрива богатия си свят, който отразява не само в забележителните за нейната възраст автопортрети, но и във всички оставени от нея рисунки. Ето редове от него: „Заминаваме за Пловдив в други ден. Ще трябва да рисувам с всички сили и най-важното – да разбирам. Трябва много неща да науча през тия десет дена. И да не се ограничавам само с рисунките на хора и на лица и с акварелните портрети, а и пейзажи да нарисувам…Все пак повече се радвам да рисувам фигури с движения, с тях поизоставам. И Танев не ми ги хареса всичките. Колкото в портретите, в тях получавам израз, но ми трябва по-здрава конструкция, още правя тук-таме разкривявания. Та какво, аз сега започвам да се уча. Най-важното е много да работя и много да мисля и чувствам това, което рисувам. Трябва по-задълбочено да вниквам в характерите и навсякъде да гледам, да наблюдавам, това ще ми е много от полза. Имам друг недостатък, казаха ми го напоследък много художници: трябва всяка материя различно да се изрази – плътта, дрехите… През лятото в Созопол, направих няколко графики на стари къщи, но аз сама виждам, че в пейзажа не мога да опростявам, както казва Танев „Виждам много неща“. Трябва и това да разбера. И не бива да зарязвам на средата, като не върви“.
В творчеството си Светла Трифонова се интересува от човека. Рисува приятели, съученици, хората от улицата, на пазара, в трамвая и влака, възрастни хора, почиващи на плажа. Дебне ги с лист и молив в ръка из града, на опашка насред пазара, дори в чакалнята на съда. Присяда бързо и създава удивително вярно техните образи.
С особено търпение обича да рисува деца от натура. Разказва им приказки, за да мируват или сама ги измисля. Тя им говори нещо и рисува, а ръцете ù пресъздават детския образ. Изобразява не само лица и типове, но улавя и човека в движение, в различни състояния. Превръща в образи видяното, всичко четено и чуто. Тя сякаш вижда в хората, гледа в тях, допълва чертите…
В по-късна възраст особено я привличат героите на Толстой, Гогол, Чехов, Юго. В рисунките ù неведнъж оживява образът на Козета от „Клетниците“. Природата, обаче остава най-големия ù вдъхновител…
През 1960 г., четиринадесетгодишна е приета в средното Художествено училище в столицата. Тя учи старателно, навлиза в тайните на колорита, но не губи артистизма си и свободата на художник. Прави много акварелни рисунки – портрети и пейзажи. Пробва се с маслени бои – също портрети. Извайва първия си пластичен етюд – глава от глина.
На връх Нова година, през 1961, Светла Трифонова заминава с родителите си за Прага. Там я вдъхновяват пътниците във влака – словашките обикновени хора от селата, като лови характерните им образи. Скицира архитектурни пейзажи от стара Прага. Завръща се щастлива от пътуването.
Всяка учебна година ходи с преподавателите си и съученици от Художествената гимназия на практика в страната. Рисува всичко, което я впечатли, изпълва листите с нови образи и бит. През пролетта на 1961 г. класът ù отива да рисува в село Бяга, през есента в Пловдив, а през пролетта на следващата година в Рожен. После ги изпращат на бригада да берат череши в село Катрище, Кюстендилско.
Там Светла Трифонова се среща със смъртта. Тя упорито я преследва и в творчеството. Вижда се някаква тъжна сериозност, сякаш има предчувствие. Когато завършва един от многото си автопортрети, на който сама се е изобразила сред люляци казала: „Когато умра, сложето го на корицата на албума ми“. По-късно Кирил Кръстев прави монографията за нея с много рисунки и изпълнява волята на талантливото момиче.
Светла Трифонова събира мисли и афоризми за смъртта на известни писатели. Сякаш тъкмо тя ù прави силно впечатление сред стотиците прочетени страници от книги. Когато научава, че неин близък си е отишъл от живота казала: „А сега какво? Ще го заровят, ще го забравят и ще продължат да се смеят“.
На 18 юни 1962 г. учениците от Художествената гимназия в София са в черешовите градини на село Катрище. Тъмни рошави облаци висят над Кюстендилското поле, приближава буря. Изведнъж страшен гръм раздира небето и се спуща върху две момичета. Едната успяват да върнат към живота. Но не се събужда второто – Светла Трифонова. Отива си като в старогръцка легенда…
Но Светла Трифонова успява да остави името си в българското изобразително изкуство. Вероятно, ако смъртта я беше пощадила щеше да нарисува още много картини. През есента на 1962 г. Художествената гимназия прави изложба от 116 нейни творби в салон на бул. „Руски“. Сред тях са рисунки, илюстрации, акварели и маслени портрети. Една година по-късно в Пловдив също е организирана нейна изложба, както и в Българския Културен център в Прага.