22871 | 18 окт. 2019 | 13:55

Роднините ѝ я омъжили за малоумния ратай Вълко Стаменов, когато била на 11 години, три месеца по-късно тя избягала

Йона Маркова е била смела българка, за която малко се знае. За първи път нейното име се споменава в немския вестник „Posener Zeitung“ през 1902 г. Първата публикация за нея в България излиза през 1937 г. във „Видински общински вестник“ от д-р Бранимир Бончев. Името ѝ и до днес не съществува в учебниците по история. Тя е единствената личност, която през съзнателния си живот участва като доброволка в пет войни – Освободителната, Сръбско-българската, Първа и Втора балкански войни и в Първата световна война.

Дарява своята жертвоготовност с цялото си сърце и душа, безусловно. Не участва във войните заради някакви почести и облаги, а на ползу роду. „Да си спомним момента, когато в дъждовния ден, българските позиции на „Три уши“, в Сръбско-българската война се засипват от сръбски куршуми. Всички са притихнали в окопите. И само тя става, тръгва изправена срещу смъртта и бива последвана победоносно от войнишките редици“, пише за нея изследователят Кирил Петров в своята книга „Единствената“.

Йона Маркова твърдо е убедена през земните си дни, че трябва да се помага на хората в беда. Вярвала, че има справедливост и българите ще живеят свободни.

Родена е в село Бойница, бивша Кунска околия в семейството на Пейо Марков. Не се знае точно годината на нейното раждане, но изследователите ѝ приемат като най-достоверна 1857 г.

Щом Йона станала на три години починала майка ѝ, а две години по-късно от живота си отишъл и баща ѝ. Останала кръгло сираче. Роднините я дали, за да я осинови семейство в г. Кула, но шом навършила шест години момиченцето само се завърнало в родната Бойница. По решение на останалите ѝ близки, я изпратили във Видин като слугинче в известния богаташки род на Хаджи Цанков.

На единадесет години тя се завърнала отново на село. Роднините ѝ я омъжили този път за малоумния ратай Вълко Стаменов от гр. Кула, който бил на 25 г. Венчавката направил сръбският свещеник Анто. Три месеца след нейното омъжване, на празника „Св. Четиридесет мъченици“, тя напуска нежелания дом. 

Момичето било своенравно, но и свободолюбиво. Тя пак се връща на село и съблича завинаги женските дрехи. Облича се с мъжки беневреци, дрешле, украсено с гайтани, слага на главата си калпак, омотава с черни върви белите навои, а в червения си пояс мушва кавал. На него свирела майсторски и не се разделя с инструмента си до края на живота си. 

Понякога свирела на сватби. Сестрите ѝ Гана, Цена и Йонка се срамували от нея и се държали хладно. Не стига това, но и другите хора около нея я сочели с пръст, наричали я „Йонка лудата“, „мъжкараната“. Всеки мъж, който имал желание да я ухажва отнасял плесница или го набивала здраво с дрянова тояга, която носела винаги със себе си. Йона е твърда жена, работлива и верен приятел. Заедно с двама свои братовчеди пасяла овцете по близките пасища. Вечер се събирали и по-възрастните. Палели огън и разказвали за миналото.

Йона най-много се впечатлявала от думите им за смелата воевода Бояна, от разказите им за дядо Иван Кулин – водач на Видинското въстание през 1850 г. В душата ѝ зреела омраза срещу поробителите. Понякога момичето стреляло заедно с братовчедите си с бащината ѝ пушка. 

Настъпили трудните години на Априлското въстание. Безправният народ подготвял бунтове с вярата за свобода. Сръбско-турската война, която се водела близо, разпалвала духовете. Йона вече била 20 годишна, когато участва под мъжко име в Българското опълчение. Избухва Освободителната война.

Как точно тя се е добрала до Кишинев, където се сформира българското опълчение, днес никой не може да каже. Постъпва в Опълчението на 9 май 1877 г. записана е с името Иван Марков. Получава пушка „Шеспо“. Тя и много други опълченци нямат записано месторождение, за да не бъдат разкрити от турската власт. През 1877 г., преоблечена като мъж, стъпва в българския легион и защитава наравно с мъжете Шипченския проход. Участва в боевете при Шейново и Стара Загора.

След славните боеве Йона отново минава под венчило със свой съселянин Нако Дамянов. Избухва войната срещу Сърбия. Тя постъпва в Българската армия, участва в битката при Сливница. Мъжът ѝ, предвид тогавашните нрави, не е доволен от това и се развежда с нея. От тогава тя ходела облечена само с мъжки дрехи. Чертите на лицето ѝ дори са сурови, но имат приятна форма.

За бойните ѝ заслуги Александър Батенберг я награждава с орден „За храброст IV степен“. Той произнася думите: „Ти показа на какви подвизи е способна българката, вдъхновена от любов към Отечеството. Нека примерът ти бъде винаги жив“. Получава също сребърен медал за участие в Сръбско-българската война. Участвала е и в Балканската война, където наравно с мъжете се бие при боевете на Одрин. За дългогодишната си военна служба получава втори орден за храброст.

След войните се премества да живее в столицата. Дръзва да се движи по софийските улици обута в панталони. Живеела трудно, дават ù мизерните 40 лв. народна пенсия. По-късно се разболява. Лекуват я във Видинската, а после и във Военна болница. Отива си от живота на 68 години, през 1923 г. Изпращат я двете ѝ деца Димитър и Цена. Погребана е с почести и военна музика.

През май 1917 г. в Бойница е открита паметна плоча, която и до днес напомня за единствената българска жена редовен войник, която безмерно обичала Отечеството си и му се посветила до край.