6606 | 14 февр. 2025 | 09:03

Последните си дни доживява в родния си град Лом, където умира в бедност на 15 март 1891 г.

Автор Мирела Костадинова

Една случайност ме отвежда пред паметника на Петър Берковски - български революционер, общественик и учител. Бронзовият бюст се намира в Хасково, разположен е в малък парк в началото на булевард „Г. С. Раковски“. Негов автор е Яни Ставрев. Спомням си, че тъкмо Петър Берковски някога е бил кмет на този град – пословично честен и справедлив.

Роден е в Лом през 1852 г. Баща му е от Берковица, отива като шивач в крайдунавския град, за да упражнява занаята си. В Лом всички го познавали като Иван Берковски. Жени се за Вълкана и заживява в дома на семейството ù.
Синът им Петър получава началното си образование при големите ломски възрожденци Кръстьо Пишурка и Никола Първанов. Едва тринадесетгодишен заминава за Белград, за да продължи с науките. През 1865 г. се записва в Духовната семинария и пет години по-късно се дипломира. Тъкмо в Белград Берковски се среща с Васил Левски, но и с други наши революционери – Г. Раковски, Ангел Кънчев, Еремия Българов, Ильо Марков, Цеко Петков. Сближава се и с Любен Каравелов.
След Белград учи две години в Прага. Финансовата му издръжка осигурява Антим I. После се завръща в родния си град и има желание да стане учител. В Лом по това време са починали даскалите Георги Първанов и неговия брат Никола.

Ломските първенци отказват да назначат Петър Берковски, вероятно заради отношенията му с революционната емиграция и с Димитър Ангелов, който ръководи ломското съзаклятие.

През 1872 г. Берковски решава да замине при своя благодетел Антим I в Цариград, за да разговаря с него и да го помоли да продължи финансовата подкрепа. Иска да довърши образованието си в Прага. Антим I му отказва. Но тъкмо в Цариград се среща и запознава с доктор Чомаков, Георги Чалъков и други българи, които искали освобождението на България чрез образование.

По настояване на Антим I Петър Берковски става учител в Пловдив. Той тръгва с учителя Петър Горбанов и минали през Хасково. Местните настоявали Берковски да остане в града за учител и той се съгласил.
Бързо спечелил доверието на хасковчани и те го нарекли „даскала“. Всяка неделя или в празничен ден слушали неговите християнски поучения в църковния храм. Разказвал им исторически случки в читалището. Бил едва двадесет и двегодишен - висок, с руса коса, сини очи, брада. Понякога се обличал в черно и бяло, друг път носел кафяв костюм от виенско кадифе с пъстра вратовръзка и кафява шапка. Изглеждал нагласен по европейската мода. Така го описват съвременниците му.

Той е истински енциклопедист. Стоян Заимов пише в „Миналото“. „Петър Берковски от град Лом фактически осъществи идеята на Нестор Марков и основа Хасковското българско читалище. Берковски не беше само учител на децата, но и на възрастните. За нас той е Дидро, Даламбер и Прудон“.
В свои спомени Берковски пише, че Васил Левски отива в Хасково през 1873 г. Двамата са се срещали вече в Белград, когато Берковски учи в Духовната семинария. Левски основава в Хасково революционен комитет през есента на 1872 г. Председател на революционния комитет е самият Петър Берковски, а членове са други местни учители – Мирчо Попов, Малея Лулчев, Продан и Кирияк Сербезови, Георги и Михаил Хаджиминчеви. За това той разказва подробно в „Из възпоминанията ми“, но вероятно обърква годината 1873, защото тогава Левски е вече обесен.

За революционната работа на Берковски научава турската власт. Това се случва, когато заместникът на Левски Атанас Узунов прави опит да убие гъркомана Хаджи Ставри и попада в ръцете на полицията. Задържат Петър Берковски заедно с други хора от комитета.

На 4 януари 1874 г. те са заточени в Диарбекир, крепостта Сен Жан д´Акр на доживотна каторга. През това време Петър Берковски, заедно с Михаил Минчев превежда „Скитникът евреин“ от френски, една граматика от чешки и геометрия от полски език. Свързва се с главния инженер Мурад бей, който е поляк. Беят го назначава за помощник с 200 гроша месечна заплата. Българинът решава да избяга от Диарбекирските зандани.

На 18 юни 1876 г., заедно с Михаил Минчев се измъкват от крепостта и отиват право на пристанището Александрета. От там с помощта на руския консул заминават за Одеса.
През есента на 1876 г. Петър Берковски е учител в Браила, където продължава традициите на възрожденските просветители, оставили следа сред българи и румънци. Под негово влияние голяма част от българските преселници и емигранти се записват в българските опълченски дружини.
През пролетта на 1877 г. Берковски е опълченец в IV опълченска дружина. В Плоещ е произведен за унтерофицер, а после приведен в пета дружина. През юли и август 1877 г. се сражава при Стара Загора и Шипка.

Тревогите му, както заточението му в Диарбекир, оказват влияние върху здравето му и той заболява от туберкулоза, която дава симптоми по време на Освободителната война. Напуска сраженията и с финансовата подкрепа на родолюбеца Димитър Томович заминава на лечение в Южна Франция. Там остава цяла година. Слуша лекции в Юридическия факултет. Посещава театри и галерии. Стои дълго пред картини на Дьолакроа, Жустен Рьокиен, Рембранд и Рафаело. Тогава чете на френски език Ал. Дюма.

Връща се в България и отново се зачислява като подпоручик в 59 пехотен люблянски полк, а след това в 25 хасковска дружина.
Неговата вярна любима жена Евгения Хаджиминчева, с която се срещнал докато бил учител в Хасково, не спирала да го чака. Обичала да казва, че Берковски е до веки в заточение, а тя до веки годеница. Накрая двамата минават под венчило. Живеят години заедно, но тя си отива от живота.
Здравословното му състояние не се подобрявало, туберкулозата отново се обаждала. Принуден е да напусне военната служба. Наскоро след това е назначен за оряховски окръжен управител. Поради недоразумение с министър-председателя Драган Цанков си подал телеграфически оставката. Това се случило през 1883 г.
Същата година е избран за народен представител от ломските си съграждани. На първото заседание на Народното събрание сам предлага да бъде касиран неговия избор, поради нарушаването на някаква формалност по време на изборите.

През юли 1884 г. Петър Берковски е ловчански окръжен управител, а през следващата година е окръжен управител на Лом. Работата в родния му град се усложнява от военните действия по време на Сръбско-българската война.
През ноември 1885 г. в Лом пристига родственик на Америко Веспучи - Адриано Колочо Веспучи и се среща с Петър Берковски. Веспучи е възхитен от българина и го нарича „кмета на Лом“. За тази среща с Петър Берковски Адриано Веспучи разказва в книгата си „В България“, отпечатана в Рим през 1893 г.
Оклеветен от нечестни хора и техните интриги Петър Берковски си подава оставката. Отива в Пловдив, където издава вестник „Съединение“. Захваща да пише мемоарите си „Из възспоменанията ми“, които остават недовършени. През 1894 г. втората му съпруга Еленка Берковска успява да ги издаде.

Последните си дни доживява в родния си град Лом, където умира в бедност на 15 март 1891 г.