19958 | 19 юли 2019 | 15:29

Съдбата разделя трагично двамата. Балерината загива на 10 септември 1944 г. при въздушна бомбардировка във Виена

Някога писателят К. Константинов вървял по софийските улици и създавал впечатление на истински аристократ. Среден на ръст, слаб и строен, с изострени черти на лицето. Дрехите си поръчвал при моден шивач, които той изработвал от хубав плат. Обичал кафявия цвят, на който подхождали кремави ризи. Външният си вид завършвал с червена папионка, с която никога не се разделял. Със светлокафяви обувки, филцова шапка и тръстиков бастун в дясната ръка вървял по паважа към любимото си кафене на писателите. Като млад пушел, но никога не си позволявал да ходи по улиците с цигара в уста, следвал външното благоприличие. 

Той е бил недоверчив човек и индивидуалист. В живота си преживял безброй разочарования и несполуки. Рядко го виждали с усмивка на лицето. Чувствал се дълбоко засегнат от недостатъчното внимание към творчеството му. А през годините си е написал не едно и две стихотворения, разкази, детски книги, пътеписи, романи, мемоари, есета, превеждал от френски и руски език. Всичко това творял на ръка с перодръжка и зелено мастило.

“Всяка негова нова книга е стремеж към съвършенство в българския език…“, пише приятеля му Николай Лилиев.

Съвременниците му разказват, че е бил изключително обидчив и раздразнителен. Трудно се привързвал към хора, но случело ли се, бил неограничено предан. Само поради някакъв незначителен повод затварял завинаги вратата към душата си. Имал повече неприятели, отколкото приятели. Терзаел се от безброй противоречия. Самотник, който копнеел някакъв свой идеален свят и мечтаел изящното слово. Човек с достойнство и висока култура. Като че ли живеел повече в миналото, отколкото в бъдещето.

Дълбоко в себе си не обичал съвременниците си и събратята си по перо, но вечер се събирал с някои от тях. С много от писателите ни бил в лоши отношения, искрено уважавал само Тодор Влайков, на когото за известно време е квартирант и сътрудничел в сп. „Демократически преглед“. Константинов носел противоречията в себе си, но се доверявал на младите. Редовно посещавал кафене „Цар Освободител“ и не можел без атмосферата там. Всеки вторник се срещал със Ст. Загорчинов, Св. Минков, Ат. Далчев, Ил. Волен, Д. Пантелеев. Старателно подбирал хората, с които общува. Ядосвал се, когато неканен гост си вземел стол и се присламчвал на тяхната маса. Тогава рязко ставал и напускал демонстративно. Въпреки това бил повлиян силно от френския маниер и етикецията. Франция и културата ù издигнал в култ. Дразнел се еднакво както от прекалената изисканост, така и от фамилиарността на някои тогавашни писатели. Възхищавал се само, когато заговорел за любимите си – Зола, Мопасан, Флобер, Толстой, Чехов, Жид, Екзюпери.
Роден и израстнал в Сливен, той завършил правния факултет на СУ.

Живял цяла година в Париж, където специализирал, но се завърнал поради липса на средства. През годините работил като адвокат, съдия, прокурор и юрисконсулт. Първите си литературни опити прави през 1907 г. Едва осемнадесетгодишен, редовно сътрудничил на „Българан“, „Българска сбирка“, „Наблюдател“ и „Слънчоглед“. Иван Вазов, четейки творчеството му в литературните издания, пожелал да се срещне с него и бил изненадан, че е толкова млад, а творбите му се отразяват с творческа зрялост. На младини издавал с Дебелянов, Подвързачов, Лилиев, Райчев, Машев сп. „Звено“. Първите си книги не ценял особено, но намерело ли се някой, който да каже лоша дума за тях, избухвал. Хумористичните си стихове от младостта, преди Балканската война, не споменавал. Под тях се подписвал под псевдонимите К. Бродяга, Душечка и Полишинел.

Тъкмо навършил петдесет години, Константин Константинов се увлякъл по прочутата танцьорка Мария Димова, която изучавала танцово изкуство при Айседора Дънкан. Талантливото момиче живяло дълги години в чужбина и покорило творческите среди на западните градове.

Тя била очарователна и интелигентна жена, запозната с всички области на художествената култура. В България живеела оскъдно, но изследвала новата българска музика, поезия и проза. Заедно с композитора Марин Големинов и с художниците Тузсузови създава спектакъла „Нестинарка“.

Това бил истински синтез между различни изкуства – поезия, музика, танц и живопис. Димова непрекъснато коригирала и подобрявала произведението си. Имала дарбата да вижда най-същественото – багрите, звуковете, ритъма и да ги пресъздава чрез танца. Тя е създателката на българската хореография у нас и една от най-известните танцьорки. Основава първата школа по ритмична и хигиенична гимнастика за дами.

Самотата сигурно вече много е тежала в душата на писателя. Някога се разминал с брачния си живот и тайно се надявал на щастие. Щом Мария Димова влизала привечер в кафенето, той ставал неспокоен. Измъчвал се. Тя се суетяла. Ту сядала, ту ставала. Константинов неспокоен се въртял на стола, смущавал се, дори се зачервявал. Щом тя тръгнела към вратата, той скачал устремен към нея. В това време някой я заговарял, друг весело я поздравявал. Писателят не знаел къде да се дене, а когато тя най-накрая излизала, той хуквал след нея. Обикновено не я догонвал и се връщал сърдит. После сядал на стола и гузно се оглеждал не му ли се надсмива някой.

Една есенна привечер на ноември 1930 г. Константинов разговарял със Сирак Скитник в кафене „Цар Освободител“. Някой им донесъл две малки покани, за да присъстват на пробен спектакъл. В него предстояло да участва пристигналата наскоро от чужбина българска балерина Мария Димова от школата на германката Мери Вигман. На поканата пишело часът и мястото. Салонът се намирал на бул. „Дондуков“, неприветлив и сумрачен, с два реда столове. Публиката била около петнадесетина души, между които Сирак Скитник с жена си и Константинов със своята сестра. Програмата на пробния спектакъл съдържала „осем номера“. Първият танц оставил леко чувство на досада в писателя. Мария Димова танцувала боса, облечена с дреха, от която се виждал само единия й крак до коляното, била нежна и ефирна. До петия номер Константинов стоял и гледал без интерес. В един момент Димова се появила на сцената с народна носия и изиграла своя танц впечатляващо. Тази непозната до тогава жена събрала погледите и аплодисментите на публиката. След два дни Константинов написал възторжена бележка в сутрешен вестник, последвал го и Сирак Скитник.
Мария Димова ходела всеки ден в сладкарница „Цар Освободител“.

Художественият елит я посрещал като част от своята общност.

Споделяла планове и замисли, сладкодумно разказвала, умеела нежно да се усмихва и да разбира от половин дума. „И аз слушах с часове нейните гласни мечтания: за сюитата „Жътва“, за „Задушница“ с всичките елементи от народния ритуал, но със съвсем ново осмисляне, за сюжети от баладичния ни фолклор, „Чумави“, „Вградената невеста“, „Жътва е сега, пейте, робини!“ на Ботев…И в задименото, шумно заведение, дето есенния дъжд се стичаше на дълги сълзи по стъклата на витрините, беше чудесно да чуваш тоя тих, малко сипкав глас на полуразбудено дете, което още продължаваше своите сънища.“ 

Съдбата разделя трагично писателя К. Константинов и танцьорката Мария Димова. Тя загива на 10 септември 1944 г. при въздушна бомбардировка във Виена. До смъртта си той живеел под един покрив със сестра си талантливата художничка Донка Константинова на ул. „Цар Шишман“ №53, в двустаен апартамент. В скромния му свят присъствали книгите и рисуваните живописни маслени картини на сестра му.

Понякога канел гости, като обикалял с часове столичните елитни сладкарници, за да купи за гостите си виенски кифли и бишкоти за кафето, с което ги черпел. Той не пиел алкохол и посетителите винаги се съобразявали с това. Обсъждали се новоизлезли от печат книги от български и чужди автори, както и майсторството на преводаческото изкуство.

По време на Втората световна война К. Константинов още повече се затворил в себе си. Тежката криза го измъчвала – хартията и отпечатването на книги поскъпвали, старите му контакти се ограничили, литературните кръгове се прегрупирали, нямал настроение, за да твори, не можел да пътува. Често го спохождали тежки мисли. Утеха намирал в четене на любимите си френски писатели. Страдал по старото време преди Първата световна война. Със затягането на политическата ситуация нервите му се опънали до край.

Към края на дните си ставал все по мрачен, дори не забелязвал хората около себе си. Трагичната самота компенсирал единствено чрез изящното слово. Предчувствайки своя край завещал всичкото си имущество на своя верен приятел адвокат Борис Аврамов. А той след смътта на писателя и сестра му дарил наследеното на Сливенския градски народен съд.

Днес, като че ли от друг свят се чува гласа му: „А аз мисля, че ние сме свързани завинаги с мъртвите и че имаме дълга да свидетелствуваме за тях. Мъртвите не стареят, те са останали такива, каквито ги помним. Всеки от тях, отивайки си, е отнесъл нещо от нас, защото човек не живее само със своя живот, а и във всички, които обича. Възкресявайки в спомена изчезналите, ние си възвръщаме частица от най-истинското у нас, изчистено сега от петна поради далечината и избистрено от времето. Което е една нова младост в сумрака на вечерта.“

К. Константинов преминава по дълъгия и не лек творчески път и успява да изработи свой стил в литературата ни. Остава завинаги като един от най-добрите стилисти у нас, владеещ до съвършенство чистия български език.