46968 | 12 юли 2015 | 15:48

Така докладваха на Валентин Александров на стратегическо учение

Миналата неделя във в. „Преса“ подполковник от резерва Володя Стоилов разказа как като ракетчик на полигона „Ашулук“ в Русия, на границата с Казахстан, наши зенитноракетни дивизиони от ПВО са тренирали стрелба по крилати ракети. И винаги са получавали отлични оценки от руските инструктори.

През 1992 г. военен министър стана Димитър Луджев и започнаха съкращения в армията, най-вече на офицерския корпус. Аз също бях съкратен и ме изведоха в т.нар. разпореждане за уволнение, което се полага по закон, за срок от три-четири месеца. По това време държавен секретар в Министерството на отбраната бе Валентин Александров. Само тогава министерството имаше такава длъжност - опит, който бе привнесен от Австрия. Тъй като ми предстоеше уволнение, се захванах с дребен бизнес. Ходех до Враца и Козлодуй и продавах вафли и шоколадови бонбони. Вземахме ги с един приятел от складовете в София и пътувахме, за да ги предлагаме по магазинчета и заведения. Няма срамен труд. Държавата бе в криза и

трябваше
да се оцелява

Не забогатяхме с моя приятел, но поне не бяхме на червено.

Докато бях в разпореждане, бе обявен конкурс за сътрудник към държавния секретар на Министерството на отбраната. На събеседването с Валентин Александров бяха извикани четири-пет души, сред които и аз. После разбрах, че той се е интересувал кой къде е завършил военно училище, като е държал особено да е в България, и дали е служил в бойните части. Така се спря на мен.

През декември 1992 г. политическата обстановка в страната се изостри. Стана ясно, че правителството на Филип Димитров си отива, а се задаваше кабинетът на проф. Любен Беров. Александър Сталийски бе военен министър и получи нареждане от централата на СДС да уволни Валентин Александров като държавен секретар, защото се говореше усилено, че той ще е следващият министър на отбраната в новия кабинет с мандата на ДПС и с подкрепата на БСП.

Полковник Огнянов бе шеф на административната част на Министерството на отбраната, към която бяха и машинописките. От тях разбрал, че се готви заповед за уволнение на Александров.

Когато я написаха, я взел и ми я показа, преди да я разпише Сталийски. Валентин Александров бе в Правителствена болница за преглед. Веднага слязох на портала в двора на МО, който го разделя от правосъдното министерство. Чаках го близо три часа на студа да дойде, за да го предупредя. Като се върна, му съобщих какво го чака и той си взе болнични. На 30 декември 1992 г. парламентът гласува състава на правителството на Беров и Валентин Александров бе избран за министър на отбраната.

С една от първите си заповеди министърът ме повиши в звание подполковник и ме назначи за адютант. През януари 1993 г. се работеше много усилено в Министерството на отбраната, по 15-16 часа на ден. Назначаваха се заместник-министри, нови началници на отдели. Имаше един заместник-министър Тотев. Него лично го доведе Асен Мичковски от АСО (Алтернативно социалистическо обединение - б.а.). Но не изкара дълго, защото направи един гаф и Александров го уволни.

С министъра ходих на няколко официални визити зад граница в Австрия, Унгария, Румъния, Гърция. Когато бяхме в Австрия, в програмата бе включено посещение в терезианската Военна академия, която е основана по време на управлението на императрица Мария Терезия. Там най-много ни впечатли, че поддържат конюшня с над сто елитни коня, за които се грижат курсантите от I и II курс. Началникът на академията, генерал, с гордост ни заведе на манежа - огромна сграда. Седнахме в ложата и осем курсанти на бели коне направиха пред нас ансамблово съчетание - конете танцуваха и пресичаха ходовете си. След ездата генералът заведе българската делегация в бирарията до манежа

да пием по чаша

Там началникът на академията официално приветства нашия министър. Учудих се, защото след 20-30 минути австрийският генерал помоли Валентин Александров да се срещне с курсантите, които яздеха конете. Нашият министър се ръкува с всеки поотделно, даде и автографи.

За мен това бе необичайно, защото, когато бях курсант, щом пристигнеше чужда делегация във военното училище, ни криеха по спалните помещения. Поинтересувах се защо курсантите в австрийската академия се грижат за конете и разбрах, че така у тях се култивират определени качества като организираност, дисциплинираност, способността да мислиш и да си отговорен за друг.

После летяхме и с вертолет до полигон на австрийската армия в Алпите. Там пък ни посрещна командирът на дивизията, генерал със синя кръв, от аристократично потекло. Пред името си имаше фон, притежаваше и родов герб. Наблюдавахме учение на дивизията с провеждане на мобилизация. Бяха привикали и запасни. Разговаряхме с двама от тях. Единият бе строител, а другият - магазинер. Впечатли ме, че с особена гордост казваха, че са много доволни, че са ги извикали в запаса за учение. Това било за тях въпрос на много голяма чест и родолюбие.

В Румъния пък официалната вечеря за нашата делегация бе в техния военен клуб в Букурещ. Сграда, значително по-голяма и внушителна от нашата национална опера. Техният министър ни обясни, че е строена в началото на XX век с лични средства, които са събирали румънските офицери от гарнизона. А техният крал бил подарил земята на армията, за да си построи военен клуб. Валентин Александров каза на домакина си, че и унас земята за Военния клуб в София е била подарена на войската от цар Фердинанд, но нашите военни не са успели да съберат толкова много пари, за да си построят голям клуб.

От началото на своето управление Александров бе в много добри отношения с началника на Генералния щаб ген. Любен Петров. Той се съгласяваше и изпълняваше всичко, което искаше от него шефът на Генщаба. Ген. Петров поиска да бъде уволнен тогавашният командващ Сухопътните войски ген. Люцкан Люцканов и бе уволнен. Александров ми нареди лично да му съобщя, защото никой не искаше да му каже, че министърът го е уволнил и е предложен

указ на президента Желев

Макар че държавният глава задържаше дълго, не искаше да подпише указа. Веднъж Валентин Александров инспектира едно стратегическо учение. Като адютант този ден не бях с него, но ми разказаха какво се е случило. Темата на учението е била как ще отразим евентуална агресия на Югославия срещу нас.

Знаете, че армията трябва да има планове да защитава териториалната цялост на държавата в случай на нахлуване на чужди войски у нас, независимо от коя граница ще дойде. Александров поискал командването на Сухопътните войски да докладва своето решение, ако в действителност се случи подобен сценарии (такива планове подготвят и армиите на нашите съседи - б.а.). Тогава командването на Сухопътните войски докладвало: „Отстъпваме София и изграждаме защитен вал при Ихтиман.“ Александров се ядосал и заявил в прав текст: „Това е недопустимо, българският офицер не може да разсъждава така.“ Струва ми се, но не съм напълно сигурен, че може би това е поводът ген. Петров да поиска отстраняването на ген. Люцканов. Това, разбира се, са мои предположения.

А разривът между началника на Генщаба и ръководството на министерството започна със скандал между тогавашния заместник военен министър Бойко Ноев и ген. Любен Петров. Двамата се скарали, защото Ноев обявил на ген. Петров, че ще правим армията 30 000 души, а по това време бе над 100 000 души. Началникът на Генералния щаб бе твърдо против да свиваме войската.

Валентин Александров беше много впечатлен от качествата на тогавашния генерал Михо Михов, който тъкмо бе станал командващ на ВВС. За него твърдеше: „Този е много качествен и перспективен генерал, ще има бъдеще за него.“ Явно е познал.